В Дом-паметник на Йордан Йовков в Добруджа, този четвъртък ще бъде представена книгата „Разкази и повести“ на големия български писател. Тя е издадена от ИК“Славена“ – Варна по повод на 135 години от рождението и 80 години от смъртта на Йордан Йовков. Предговорът на книгата е поверен на нашия литературен критик Никола Иванов, който ще представи творчеството на писателя в 17 ч., този четвъртък.

Домът паметник на Йордан Йовков е открит на 28 ноември 1980 г., във връзка със сто-годишнината от рождението на писателя в „столицата“ на Добруджа.

Предлагаме ви и част от предговора на новото издание с разкази и повести на големия човеколюбец и проникновен сърцевед.

30Никола Иванов

ХУМАНИСТЪТ,  ОБРЕЧЕН  НА  БЕЗСМЪРТИЕ

Никола ИВАНОВ

(откъс от предговора към книгата)

В прозата на Йордан Йовков има нещо, което веднага се вижда и запомня. Изумителна е дарбата му да ни грабва и завладява още с началните изречения на творбите си и ние с нестихващ интерес,  нетърпение и затаен дъх очакваме какво ще се случи. Йовков умее да ни хване за ръката, да ни подчини на писателската си воля и покорно го следваме. Повежда ни, за да ни посочи и покаже злото и многото човешка мъка и страдание, но и доброто и красивото, за да ни облагороди и възвиси. Увлечени от магията на писателското му слово, от сюжета и фабулата на творбите, четем с нестихващо вълнение до последното изречение. Да вземем първото изречение на „Индже“: „Като мътен порой се спуснаха кърджалиите.“ Или пък началото на „Шибил“: „Шибил, страшният хайдутин, отиваше да се предаде.“ „Песента на колелетата“ започва по завладяващ начин: „Славата на Сали Яшар, прочутия майстор на каруци от Али Анифе, стигаше вече твърде надалеч. Такъв майстор, като него, никога по-рано не бе имало в Али Анифе, кой знае дали щеше да има и отпосле.“  Когато началото на разказа е спокойно, писателят загатва, че ще ни открие някаква тайна и така поддържа интереса към творбата.

Невероятна е дарбата на Йовков с едно изречение да характеризира героя. Ето го и първото изречение от „По жицата“: „Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда.“  И краят на разказа, в който в едно изречение Йовков е концентрирал своето универсално хуманистично послание: „- Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“ Или пък думите-вопъл на Торашко в „Другоселец”: „Ох, братко, братко! От тебе ли намериха да искат пари, братко!” Примерите могат да продължат с почти всяка негова творба. Въздействието се дължи на майсторството, вълшебството, на великото изкуство, което ги е сътворило. Както се убеждаваме, силата на Йовковите разкази се дължи и на забележителните им финали.  „През чумавото“ завършва с незаличима величествена картина: „Тогава Тиха тръгна към чумавия – Величко беше, позна го още щом се появи. Тя се наведе, обърна лицето му, после седна на каменното стъпало пред олтаря, тури главата му на коленете си и го загледа в очите. Булото й падна и закри нейното и неговото лице. Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си.“  Благословията на Исус е сигурен знак, че  ще ги приюти при себе си. Тези примери доказват, че Йовков е несравним майстор на описанията, за което могат да се посочат примери от всяка негова творба.

Творбите на Йордан Йовков имат това първично свойство да се харесват веднага, щом се четат и да доставят естетическа наслада на читателите. Въпреки драматизма и понякога трагизма в тях, в последна сметка те действат ободрително, свежо, защото ни откриват едно велико утешение, че все пак животът си заслужава. Те са някаква Надежда, нещо възвишено блика от самите тях. Това се дължи на техния универсален и невероятен хуманизъм.

Когато стане въпрос за ХУМАНИЗЪМ в нашата литература, едно от първите имена, може би първото, на български писател, което изплува от съзнанието ни, е името на Йордан Йовков. Писателят издига в култ съчувствието, състраданието, добротата, човещината, хуманистичното начало. Всеки, който е сядал да пише за Йовковото творчество, неизбежно е заживявал с особеното му човеколюбие и е виждал как хората стават човеци, по думите на Симеон Султанов. И ако е вярно, че когато е заставал пред белия лист, Йовков си е слагал чиста риза като за празник, мисля, че всеки, който започва да пише за неговите книги, изпитва подобно желание. И това желание е породено преди всичко от неговия висш хуманизъм.

За Йовковия хуманизъм е писано много и задълбочено, но аз ще обърна внимание главно на два не толкова забелязвани, коментирани и анализирани аспекти от хуманизма на големия писател. Те са не по-малко важни, същностни и съществени от общоизвестните хуманистични страни в творчеството му.

Неразделна част от хуманизма на Йордан Йовков е мотивът за престъплението и наказанието, който има възпиращ превантивен ефект върху престъплението в психологически аспект, защото въздейства като бариера пред евентуалните престъпни намерения на хората. Можем да предположим, че позицията на гения Достоевски и великия Данте в неговия безсмъртен „Ад“, където изтърпяват мъките си всякакви грешници – от лихварите през лъжците и прелюбодейците до убийците, към които писателят не изпитва съжаление и няма милост, също е повлияла на Йовковото разбиране. Страхът от възмездието е сред най-сигурните бариери пред престъпните намерения на човека. Единствено живеенето в съгласие с десетте божи заповеди и по праведен начин може да ни спести ужасните и потресаващо описани мъки, на които са подложени престъпниците в Дантевия „Ад”. Йовков няма илюзии, той не е наивник, вярва в човека, но и предупреждава нечестивците какво ги очаква заради сторените злини. Никой не може да се скрие от погледа на Бог, който вижда всичко и ще въздаде според делата на всеки. Големият писател е наясно, че човекът е едновременно чудо и чудовище, носи в себе си ангелското, но и сатанинското.

Още в първата публикувана творба на писателя – „Овчарова жалба”, с подзаглавие „Старопланинска легенда” през 1910 година – този мотив присъства властно и трайно. И макар че Йордан Йовков прави основна преработка на разказа „Овчарова жалба” през 1927 година, то по отношение на отмъщението към чорбаджи Димо и майката на Стефан липсва каквато и да е промяна и смекчаване. А това става двайсетина години след първата редакция и е твърде показателно за отношението на големия писател към проблема.

Мотивът за престъплението и изкуплението при Йордан Йовков има и друга интересна страна. Ако героят се откаже от замисления грях и не го извърши, писателят простира всесилна ръка над него и го запазва, отменя „присъдата” и го помилва. Това Йовков върши с удоволствие.

Но Йордан Йовков е далече от наивния оптимизъм, писател от неговата величина не може да не бъде верен на живота. Чужда му е теорията на непротивене на злото, защото тогава то се развихря. Понякога по-успешно, друг път по-несполучливо, Йовков ще търси, открива и посочва виновниците и ще ги наказва. Няма да има милост за никого!

Наблюдава се и още една много съществена особеност в Йовковото творчество – наказанието, което сполетява съгрешилия, е равностойно на неговия грях. Това, че Йовков наказва героите си според делата им и по съвест особено силно личи в разказа и драмата „Албена”.

Йордан Йовков особено силно ненавижда убийството. Повече от ясно е, че го смята за най-големия човешки грях и в такива случаи е безмилостен. Прочетете внимателно книгите му и ще се убедите, че за насилие и убийство милост и прошка няма. Писателят е висш съдник, който неумолимо води възмездието. Така например в „Балкан” Къню кръчмарят ще отмъсти по особено жесток начин на румънските войници. Същото става и в разказа „Седемте”. Драмата на Добруджа е една от големите теми, болки и мъки на писателя. И той не може да прикрие покрусата си в разказа „На старата граница”. Тук ясно се налага универсалната мисъл, че насилието на един народ над друг народ е висша несправедливост и рано или късно, по един или друг начин, в една или друга форма бива възмездена, както винаги  е ставало в човешката история. Същото е и в разказа „При Струма”.

Нека се спрем по-внимателно на мотива за престъплението и наказанието в най-представителната книга на Йордан Йовков – „Старопланински легенди”. И по-специално на шедьоврите „Шибил” и „Индже”. Да се опитаме да размислим повече по този проблем в разказа „Шибил”. Всъщност реалният Шибил не е привлекателен като герой. Според документите той не е нищо повече от един циганин, пладнешки разбойник и няма нищо общо с познатия ни образ от творбата. Каква е съдбата на Шибил в разказа? Той е хайдутин, граби и убива, не проявява милост и съчувствие към никого. Но среща Рада и любовта го преобразява. Той престава да безчинства и решава да слезе да се задоми. Но прошка няма да има за предишни грехове – ще изпукат пушките на сеймените и ще загине Шибил. Късно е за прошка, затова и късно ще бъде размахана бялата кърпа от прозореца на Черковното кафене, знакът за помилване…

Сред най-характерните разкази,  в които се откроява мотивът за греха и изкуплението е един от шедьоврите на българската класика „Индже”. Водоразделът за Индже е изстрелът на Сяро Барутчията, който ранява злодея Индже. От този момент нататък Индже ще се превърне в истински народен закрилник, в него народът ще търси упование, ще се пеят песни, които го прославят. Уважението и обичта към Индже вече ще бъдат не от страх пред безмилостната му десница, а от любов, преклонение и възхита. Ние, подобно на разказа „Шибил”, някак си забравяме миналото на героя, то е останало в самото дъно на паметта ни, писателят сякаш завинаги ни отдлечава от спомена за престъпленията на Индже. Изневиделица идва смъртта. Отеква изстрелът от пушката на гърбавото, Индже е смъртно ранен. И следва краят на разказа: „Индже притвори очи като от болка и не каза нищо. Смъртта разведряваше лицето му. След малко той погледна и каза:

     – Много майки съм разплакал… Дойде и моят ред. Нищо да не правите на туй дете! Ни косъм да не падне от главата му. Аз искам тъй. Дайте му туй – той подаде кесията си – и пуснете го да си ходи със здраве…”

Оставаме потресени, но и отрезвени. Неволно започваме да си припомняме първата половина от разказа, където са страшните грехове на Индже. Кърджалиите секат где кого стигнат, палят, плячкосват. А Индже пирува, пребледнели булки му слугуват, млади моми с разтреперени ръце му наливат вино. Наоколо се люлеят пожарищата, пищят жени и деца, кръв багри високите дувари и тежките порти. Всичко това е дело на Индже и неговите хора. А той става по-весел, макар че дрехите му са кървави и гори цялото село…

А ето и още една страшна и неизличима картина: „… Цяло село, като много други, беше минало под огън и под нож. Трупове из улиците, прясна димяща кръв. И ето стар поп се повдига измежду гъсто напластените трупове на жени, мъже и деца. Лицето му е кърваво, на разкопчаната му гръд зее рана. Горят като въглени очите му, оглежда се като възкръснал, вдига ръка срещу Индже и вика:

     – Проклет да си! Проклет да си от бога и от всички отци! Желязото и камъните да се стопят, а не и ти! Да въздишаш и да трепериш на земята като Каина, да наследиш проказата на Геезия и бесилото на Юда! Анатема! Анатема! Анатема!

     Ножът, втъкнат в гърлото му, го доуби и го накара да замлъкне завинаги…”

И още – Индже е посегнал на детето си… След такива грехове и престъпления прошка няма, изкуплението не може да се постигне по друг начин, освен със собствената смърт. В такива случаи Йордан Йовков замахва, без да се колебае. Така, както Индже не е имал милост към невинни хора, така и писателят няма милост към Индже. Срещу злото трябва да се воюва с всички възможни средства.

И нещо твърде важно, което е забелязано. В народното предание Индже загива невинен от ръката на едно уродливо дете. Но в разказа на Йовков Индже е убит от родния му син. В нравствено-психолотическо отношение може би това е най-жестоката смърт, която може да съществува – да паднеш от собствената си кръв. За това сякаш втори куршум удря Индже, когато разбира, че Гърбавото е неговият син. И този е много по-смъртоносен куршум, отколкото изстреляният от пушката.

Проблемът за престъплението и възмездието е същностна черта от хуманизма в творчеството на Йордан Йовков. Без този мотив, според мен, Йовковият хуманизъм щеше да бъде по-неубедителен, по-утопичен, по-наивен, по-нереалистичен, по-слабо нравствено мотивиран. Тоя мотив е една допълнителна и важна спирачка пред злото у всички нас и сигурен помощник по пътя към така желаната хармония в живота и във вървежа на човека към нравствено издигане. Забележителният писател ни внушава, че Доброто има всички шансове в борбата срещу злото, че трябва да вършим добро, ако искаме да ни отвръщат със същото.

Загатнатите аналогии и съпоставки между творбите на Достоевски, Данте и Йовков доказват и потвърждават, че до сходни или еднакви послания големите творци достигат по различен конкретен художествен път. При Достоевски, и особено при Данте описанията, картините и обстановката са драматични и мрачни до трагичност, те прибягват до натуралистични жестоки сцени. Особено Данте, който рисува садистични картини, предизвикващи потрес и ужас. Вероятно този художествен похват той използва, за да вдъхне парализиращ страх у престъпниците, сочейки им какво ги очаква в Ада след земната им смърт. Йовковият свят все пак е по-светъл, той въздава и наказва героите си някак си с любов и надежда. Творческата му нагласа е по-различна и хуманистична. Йовков не желае да отнеме Надеждата и да отчая хората да се борят за Доброто и да вярват, че в последна сметка то е непобедимо и неунищожимо. Бялата лястовица присъства невидимо в цялото му творчество.

Димчо Дебелянов е диригентът на ангелския хор на българската лирика, а Йордан Йовков е диригентът на ангелския хор на националната ни проза. Само че е непримирим, безмилостен и безпощаден към извършителите на злото.

Друга основна особеност на хуманизма на Йордан Йовков е  етническата и религиозна толерантност в неговото творчество. Макар че Йовков рядко се изказва по въпросите на литературата, през 1934 година в словото си „Българската литература трябва да бъде пропита с национален дух” писателят споделя позицията си и разбиранията си за литературата: „Онова, което трябва да се пожелае на българската художествена литература, е да следва традициите, завещани ни от великаните на българското слово – Ботев, Каравелов, Славейков, Вазов. Българската литература трябва да бъде пропита с национален дух. Не от враждебен към другите народи патриотизъм, не и от чувство на расово превъзходство, каквото ние впрочем нямаме, трябва да желаем това, а защото то е условие за всяка култура, за всяко морално и духовно съвършенство. Изкуството е и трябва да бъде преди всичко национално… Да пожелаем будно българско съзнание на всички българи, гдето и да живеят те.“ Йовков настоява, че българската литература трябва да бъде автентична, с национална окраска, да не се размива, да се разбира и личи, че това са творби, създадени от български поети и писатели. В споделено и записано на 29 септември 1930 година четем: …„Страшен упадък… вече ми омръзна и литература, и всичко. Аз мисля, че това намножаване на литературните вестници и литературни страници в последно време не е никакъв признак на някакво литературно оживление и съвземане. Напротив, то е най-сигурният белег за литературен упадък. Няма вече никаква перспектива. Всичко се нареди в една плоскост. Страшна нивелация, която завлича все повече и вкус, и език, и всичко. Литературата отново се връща към публицистиката и маниащината. Хубавият език, който ни оставиха нашите поети и писатели, бързо се изплъзва из ръцете ни. Това ято от скакалци опустоши полето на литературата, върху това поле не остана никаква зеленина. То мина последователно през лириката, разказа, романа и драмата и вече нищо не остана…“ И това сякаш е казано днес!… Размислите на Йовков в тази посока продължават и на 23 май 1937 година: „Днес – руско, френско, немско, италианско, английско и не знам какво още влияние е разбило интелигенцията ни  и тя не може вече да се разбира помежду си. Всички заемат, всички подражават чуждото и осмиват родното и всички фактически висят във въздуха.“ Подражанието на чужди образци е пагубно за литературата ни. Разбира се, че националната ни литература трябва да е отворена към света, но не и да е подражателна, което я обрича на неуспех по една много проста причина – българският поет, писател, литератор просто има специфична българска чувствителност, която е различна от руската, френската, немската, английската и всяка друга. Великият писател разбира, че опитите да се избяга от тази национална чувствителност неизбежно завършват с творческо фиаско. Универсализмът трябва да се постига чрез и през българското, той трябва да притежава българска национална окраска. Трябва да личи, че нашият символизъм, романтизъм, реализъм, екзистенциализъм, имажинизъм, модернизъм, постмодернизъм и т.н. са български. В творбите на всички български класици и значими литературни творци категорично надделява и се усеща българска чувствителност.

В „Българската литература трябва да бъде пропита с национален дух“ Йордан Йовков пише: „Нашият народ е земеделски и подобно на земеделските народи от всички времена и от всички страни има едно съкровено желание: да има мир на земята, мир между народите.” С тази универсална хуманистична позиция е пропито цялото му творчество. В творбите си Йовков показва, разбира се, и Злото. Но той не се съсредоточава върху злото, само го маркира и фиксира, някак си бърза да го отмине, за да акцентува върху Доброто. Злото не е приоритет за великия писател. То е по-скоро фон, на който по-ярко изпъква Доброто.

Очевидно Йовков смята за най-голямо човешко зло войната. Тази негова позиция се откроява в цялата му военна проза. Дори в баталистичния унес в „Белият ескадрон“ няма да открием каквото и да е войнолюбие, а естетическо възхищение от красотата. Съдбата на Люцкан от „Последна радост“ е категорично отрицание на войната, което писателят постига чрез контраста. В „Една българка“ откриваме същото послание за възмездието. Войната носи на хората само нещастия, смърт, разрушения, озлобява ги. Главното послание на „Белите рози“ е грозната отвратителна същност на войната.  Учителката Ангелина и любимият й офицер Митко са разделени завинаги от жестоката безпощадна война, която прекъсва живота на младия офицер, който загива на фронта. Жизнерадостната учителка посърва и белите рози се заместват от траурното облекло на Лина. Смъртта на любимия ще остави трагични белези вероятно до края на живота на учителката. А Гергилан трепери за живота на синовете си, които са на фронта. В „Последна радост” виждаме резултатите от злото война. Дори Люцкан инстинктивно разбира това: „Но войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно – неясна и несправедлива. Като че някаква зла и враждебна стихия беше го грабнала и го влачеше въпреки волята му.” Рачо Самсарът говори: „Ето я нея, страшната и безмилостна война! Няма по-голямо бедствие от това на земята.” Войната разделя бащи и деца, братя и сестри, както става във „Вълкадин говори с бога”. Човекът е създаден да съзижда, а не да разрушава и убива себеподобните си. Затова в „Земляци” българските и турските гробища са съседни, едни до други. Показателно е съчувствието към френския войник в „Предвестникът”, изразено в позицията на поп Стефан. С каква добронамереност в „Ески Арап” Йовков описва негрите, които по силата на съдбата са попаднали в страната ни. С какво съчувствие към арестантите е пропит разказът „Случайни гости”. Българските войници изпращат арестантите като приятели. И това е по време на военни действия! Ето какво е отношението на писателя към пленените турски войници в „Отвъд”: „Трябваше да се мине повече време, за да се убедят нашите войници от опит вече, че не от омраза и жестокост турците бяха изострили куршумите си. Напротив, нашите излязоха много по-опасни и по-безмилостни от техните.” Това е войната…! Вината за Злото война е у политиците, които насъскват народите един срещу друг.

Невероятното и изумителното при Йордан Йовков е, че макар да бе пряк участник във войната като военен кореспондент и български офицер, войната не го озлоби, не го увлече, не го направи патриотар, не го зарази с ненавист и омраза към чуждите войници. Това бе така, защото неговият хуманизъм е автентичен, вроден, естествен и универсален. За разказа „Балкан” пред писателя Георги Райчев Йордан Йовков споделя: „Плаках и писах – не знам какво е излязло.

Йордан Йовков умее да вижда глобално проблемите. Той е сред малцината писатели не само в българската литература със силно социално око. Самият писател е живял в постоянни социални притеснения. В писмо до Дора Габе я моли за ходатайство пред Минстъра на войната и други фактори да не бъде уволнен като чиновник, защото за мястото му претендира нечистоплътният, разглезен и амбициозен племенник на самия Министър. Вероятно Йовков бяга в романтиката и красотата на миналото, за да се спаси от битовото ежедневие, което е кошмарно и непрестанно го гнети.

Бедни са не само циганинът от приказката-притча за циганина в „Летен дъжд”, но и българите Кольо и Филип в разказа. Думите на Вълкадин са универсалното послание на „Вълкадин говори с бога”: „Кои са тез, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, имат ли господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат, като всички хора? Как може да се тегли граница ей тъй е, дето се случи – да оставиш гробищата в една държава, а в друга – близките на умрелите? Да тръгнеш да идеш при брата си, сина си да тръгнеш да видиш – и да те срещне някакъв чужд войник, дошъл кой знае от де, да насочи срещу ти пушка, нож и да каже: „Назад!” У дома си да си, и да те пъдят. Как може да става тъй, господи, как?

     Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, господи? Защо?

     Когато купуват или продават нещо, на хората очите се в кантаря. А защо, когато съдят човека, когато животът му е на косъм, гледат през пръсти? Нема ли човек да разбере, че Милен не е направил нищо, че е прав, че е чист? Защо убиват невинния и защо притискат сиромаха? Защо, господи? Защо?

     Земята ражда толкова, колкото е раждала и по-рано. Защо има гладни, защо има голи и боси? А там, отвъд границата, що е! Чуждо се взема като свое, в къщи в къта е седнал пришълец и пъди навън стопанина, праща го като добитък в яхъра. Старците са навели глави, мъжете стискат зъби и мълчат. Защо в таквоз усилно време криеш себе си, господи? Защо?” Чрез монолога на своя герой Йовков достига до сърцевината на злото. Злото няма религиозен или етнически корен, то се спотайва в самия човешки нрав. Писателят достига до универсалната мисъл, че вината е във властта, в управниците, които са главните и истински виновници и причинители на Злото. Независимо дали са български, турски, румънски или каквито и да са държавници.            Добродетел като верността е характерна не само за Калмука и братята в „Най-вярната стража” но и за Аго и други герои небългари в творбите на Йовков.

Йордан Йовков се прекланя пред таланта на човека, пред способността му да сътворява. За него дарбата на индивида няма етнос и религия. Когато Бог, Аллах или както и да е името му е надарил човека, избрал го е, посочил го е и помилвал по челото, това е върхът на човека. И този избор не е етнически, религиозен, расов или някакъв друг, а е общочовешки. В основата на „Песента на колелетата” е общото  универсално уважение и преклонение пред таланта. Пред дарбата на Сали Яшар се прекланят и българи, и турци, и цигани, и румъни и т.н. Мечтата на Сали Яшар е да направи себап, някакво голямо истинско безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надделее много поколения, което мъдрите стари хора наричат себап. И героят достига до извода, че това е да майстори неповторимите си каруци, с което да радва хората. Универсалното хуманистично послание откриваме във финала на разказа: „Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората.”

Прозата на Йордан Йовков се отличава с елегантност, вярно чувство към красотата, благородство, проникновение в човешките души. Словото му достига до изящество, човечност и хубост има в него, общуването с прозата му е истински празник. Йовков изключително много държи на музикалността на творбите си. В „Старопланински легенди“ Йовковият език достига до изящество!

В творчеството на Йордан Йовков етическото и естетическото са тъждествени. Творбите му са дълбоко верни, невероятни образци на разказваческо майсторство, изпълнени са с благост, състрадание и милост към човека. Той стопля душите ни и не отнема Надеждата в безсмъртието на Доброто. Той  е писател психолог, винаги пристъпва с любов към човека и към тайната на неговото битие. Човекът за него е не само ум и интелект, а преди всичко сърце. Героите му са сплав от първичните сили на природата. Естествената доброта на неговите герои е култивирана през личните им страдания и изпитания, на които ги е подложил и подлага животът. Йовков подкрепя вярата ни, че все пак справедливостта е постижима и в последна сметка всеки ще получи според делата си. Това е надеждата на Серафим от едноименния разказ, който живее с вярата, че ще получи отплата: „То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно…“ Доброто и красивото е неунищожимо и непобедимо – внушава ни Йордан Йовков в „По-малката сестра“. Малкото конче досущ прилича на Айя, в него тя се преражда.

За мен като професионален читател Йордан Йовков е най-великият български белетрист в късите прозаични жанрове. И това усещане и оценка произлизат от неговата писателска позиция, която той отстоява и защитава в цялото си творчество. Можем само да съжаляваме за големия пропуск той да бъде номиниран за Нобелова награда. Защото великият български писател е напълно достоен за нея. Като писател Йордан Йовков не отстъпва на много от носителите на Нобелова награда за литература, а част от лауреатите той очевидно и превъзхожда. И то именно с най-същественото – с пределния хуманизъм на творчеството си, който го извисява и прави творбите му универсални. Чрез неговата проза най-сигурно можем да проверим душите и сърцата си, своята чувствителност и човещина, доколко сме останали човеци. Ако неговите страдалци ни хванат за гърлото, ако ни омилостивят сърцето и то се свие от болка, съчувствие и състрадание към съдбите им на унизени и оскърбени от живота, ако ни се насълзят очите, ако в душите ни се обади и изстене човекът, ако се събуди съвестта ни, значи все още сме Човеци. Йовков не ни отнема Надеждата, че Доброто е не по-слабо от злото и от нас зависи неговата победа.

Творчеството на Йордан Йовков е национална, европейска и световна литературна мярка за хуманизъм от висш порядък. Защото Йовков защитава високото име на човечността. Всеки българин може да изпита непресторена национална гордост, че той е български писател и българин. Неслучайно турският професор Сабри Есат Сиявушгил нареди Йордан Йовков между най-добрите майстори на разказа в световната литература и изрази огорчението си, че Шведската академия на науките, която присъжда Нобеловата награда, не е забелязала този именит писател на Балканите. С великото си творчество Йовков съгражда мостове, а не копае пропасти между етноси и народи.

Времето работи за големите творци, то не ги опровергава, а ги утвърждава. Така, както става с достатъчна част от творчеството на гениалния писател Йордан Йовков, което е безсмъртно. С невероятния си хуманизъм неговото творчество е обречено на вечност.

Днес в София 

На 16 октомври (понеделник) 2017 г. от 17.00 часа в Столична библиотека ще бъде представен сборникът „Йовковите архиви разказват. Документи и спомени“ и ще бъде открита документалната изложба „Йордан Йовков в снимки и документи от държавните архиви“. Сборникът и изложбата са резултат от общ проект на Държавна агенция „Архиви“ и Регионален исторически музей – Добрич (Дом-паметник „Йордан Йовков“), реализиран в периода 2015–2017 г. и посветен на 135 години от рождението и 80 години от смъртта на Йордан Йовков. Събитията ще се състоят в  зала „София“,  Мраморно фоайе, I етаж на Столична библиотека. Входът е свободен.