Никола ИВАНОВ, литературен критик

26vetrovete-ni-mramorni     На корицата на романа си „Ветровете ни мраморни” Николай Табаков е записал: „Мисля си най-притеснително за тази книга. Какво иска? За какво говори? Заслужава ли си труда? Наблъскана е до хрилете с разказване за живота на най-видните европейци от двадесети век. Пращи по шевовете от амбиция да нареди до тях пъргавите българи. Смесва понятия, възторзи, съмнения. Тича по покривите на нашия оскъден живот. Рисува, лудува, обича и плаче. Задава въпроси. Европа в България ли е, или е сън? България сън ли е, или стон? Човеците знаят ли защо са човеци? Или не са. Да бъде или да не бъде – значи се питам. Тази книга.” Това е вечното съмнение на талантливите. Само бездарните и глупаците не се съмняват.

В тези думи на Николай Табаков е синтезирана и основната тема на романа, а това е темата Европа и България, ролята на Европейския съюз и как се отразява това на едно затънтено българско село като Фъркуланци, сякаш забравено от Бога на ъгъла между три държави – България, Румъния и Сърбия. Отразява се, и то сериозно. Първо, голяма част от жителите на селото не могат да намерят поминък в променящите се условия и отиват в големите градове или в чужбина да си търсят късмета. Миграцията и обезлюдяването на цели райони от България са сред сериозните проблеми, които съпътстват членството на страната ни в ЕС. Свободата по български се изражда в свободия, увеличава се престъпността и криминогенната ситуация, в случая превозване през Дунав на емигранти срещу солидно заплащане, изграждане на контрабандни канали и т.н.

Но освен това защо именитият скулптор Боян Бенин избира и се усамотява именно във Фъркуланци? Защо по-духовни хора като бившата учителка по литература Беладона, Мона Симонова и Сашо Симонов правят същия избор? Европа отеква и в най-затънтените родни краища, защото макар и по-бавно у нас се налагат правилата, бизнесът се развива, настъпват промени, повечето за добро.

Романът е и политически, защото обединена Европа се изгражда по идеята и волята на нейните политически лидери. Несъмнени са заслугите на политици като Жан Моне и Шарл дьо Гол, които успяват в замисъла да убедят държавниците от другите влиятелни европейски страни да изградят общ дом, да направят Европа силна, просперираща, благоденстваща и независима. Съществуват, разбира се, и основателни съмнения, че Англия е Троянският кон на Америка, което се потвърждава донякъде и от случилия се Брекзит. Реалистична и обективна е нелицеприятната характеристика на юпитата, защото е направена от хуманистична позиция: „Е да – „юпи”. От онези млади, изключително тесни специалисти, за които хуманитаристиката е мъгла, а мениджърската професия и политологията са се превърнали във фетиш. Те надали познават Библията, но са ужасно компетентни по въпросите на банковото дело. Знаят как се пишат проекти, от които зависи съдбата на много хора, но нищичко не знаят за хората. За тесните специалисти българският народ е измислил определение – коне с капаци.” Това е правдива характеристика без политиканстване, защото най-голямата опасност за човека и човечеството е безмерната, отвратителна и ужасяваща алчност, която е резултат от дехуманизацията в световен мащаб.

Хуманистичната линия в романа е въплътена особено силно в образа на Майка Тереза. Ето нейните думи и хуманистичната й позиция: „Най-тежката болест в наши дни не е проказата или туберкулозата, а чувството, че си нежелан, лишен от грижи, изоставен от всички. Най-голямото зло е липсата на любов и милосърдие, ужасното безразличие към ближния, който живее на улицата, експлоатиран, изпаднал, беден и болен. Това, от което бедните най-много се нуждаят, повече от храна, дрехи и подслон, е да бъдат обичани.” Можем да добавим – и от състрадание, съчувствие, съпричастие.

Писателят не спестява политическите грешки и на най-заслужилите политици. Не е подмината и ролята на Държавна сигурност в обществено-политическото време както преди, така и след 1989 година. Отношението на ДС към великия бас Борис Христов е характерно за непокорната интелигенция въобще, която не иска да слугува идеологически: „Разбира се, Борис Христов отказва да сътрудничи и веднага започват номерата. Държавна сигурност не си поплюва. Не му разрешават да прибере брат си в Италия и да го лекува. Не му позволяват да си дойде в родината и да погребе баща си. Не му разрешават да изпраща пари на майка си.” Новият бизнесмен Кумчо Вълчев Кумчов, безгранично алчен, е човек на ДС. Авторът заключава за него по повод срещата му с Кмета: „Срещу него не стоеше човек. Стоеше бившата Държавна сигурност. Истинската мафия на България.” Бившият полицай Теодоси също е показателен персонаж. Лошото е, че те се ползват с политически протекции и благодарение на това разрастват своя бизнес, макар че понякога катастрофират. Политиците обещават какво ли не преди изборите, което след това забравят. Ето как писателят картинно и образно описва обобщено България чрез размислите на скулптора Боян Бенин: „Живеем чрез отломки. Ето, магистралата не се поддържа, асфалтът е осеян с кръпки, напомня човек, облечен в дрипи. Тези магистрали, тези подскачащи ленти, озъбените мантинели, вечните ремонти в тунелите, мостовете като висящи проскубани прилепи. И още – камионите убийци в неделя, задръстванията в събота, корумпираните полицаи по всяко време.” Ето и още едно обобщение за българското село и съпоставката му с ЕС: „Всяко село, колкото и малко да е, представлява напълно жив организъм. В него живеят любовта и омразата, завистта. Има стари, закърнели приятелства, толкова свикнали с неотменимата си връзка, че са забравили за нея. Има омрази, грозни като смъртта. Има безразличие, има лъжи и изневери, има постоянни закономерности, около които се върти животът в селото. То и Европейският съюз се върти около тези закономерности, колкото и да се прави на голям и важен! Целият свят се върти, както е хортувал един симпатичен учен.” Съвременният свят с комуникациите наистина е едно голямо село. Съчетанието на интересите – това стои в основата на геополитиката. Николай Табаков разсъждава за фашизма и комунизма и въобще за диктаторските режими.

В романа си писателят разсъждава и по друг важен въпрос – за преодоляването на махалата, за т.нар. „данък обществено мнение”, което намалява и ограничава свободата ни, за завистта към надарения, талантливия, можещия. По повод на връзката на Мария Кюри с известния физик Пол Ланжвен Николай Табаков пише: „Да де, но вестниците търсят сензацията, а сензациите не са скромни домакини. Сензацията се казва Кюри. Известно, популярно, коментирано име. Вестниците я разнищват, стъпкват я в калта, изкарват я по-черна от дявола. Тиражите набъбват, народът чете. Полякинята, която разби семейството на скромната френска съпруга. Или може би еврейката, откъде идва това име Мария Саломея? Да я разпнем! Чакалите са настървени. Ръфат, разхвърлят кости, издевателстват. Мария потъва в земята, децата са в паника, унижението е страшно.” За да обобщи по-нататък за днешно време: „Защото и днес са същите мерзавци. Е, малко са се усъвършенствали, трябва да им признаем. Вече не работят само за сензацията, вече продават душите си за пари. Готови са да смажат човек, ако е достатъчно известен, или ако някой им подмаже щедро ръката.” И който не може да намери сили да се озъби на Махалата, на тази стоуста ламя, да я преодолее, опасността да завърши в психиатрията или трагично е реална.

Романът е и своеобразен социален разрез на обществото ни. Село Фъркуланци е минимодел на съвременното българско общество. Дребнавите крамоли се превръщат понякога в доживотни омрази. Йоан Стърчи-Чок разстрелва петела на вдовицата Цеца и омразата ще трае докато са живи.

Жаждата за слава, за известност и завистта на ограничените и бездарните е причина за убийството на гениалния музикант Джон Ленън: „Но думата тук е за друго. За убийците на Джон Ленън. За тези, които на всяка цена искат да станат известни на гърба на известните. На тези, които участват навсякъде с една-единствена мисъл. За тези от кастингите, от риалити програмите, от конкурсите. За неистово желаещите да попаднат в „Гинес”. За онези от цирка, наречен известност. За онези, които се съгласяват да продават задниците си, душите си и недодраните си скалпове заради всеизяждащата популярност. И родните си майки. За вас говоря, дупедавци! Вие сте готови на всичко за славата, нали? Готови сте да убивате, да мачкате, да мразите, да ръгате с лакти. Готови сте с багажа. Да се качите на покрива на света. Само че не става. За това място последната дума има Господ. И Той раздава наградите.”

Съперничеството между Рад Дракула и Сашо Симонов-Заека е тотално – от плуването до жените. Надпреварата е на живот и смърт. Сашо Симонов донася на властта за превозването на емигранти през Дунав и контрабандата, с което се занимава Рад Дракула, а Дракула му отмъщава като го обезобразява. Заради тях се самоубива Пламена. Но именно характери като тях са способни на големи жестове, защото са и рискувачи до безрадсъдство. Рад Дракула спасява в опасна ситуация едно от осемте деца на Кмета и отказва да вземе пари като благодарност. Той намира сили да спаси живота на големия си съперник Сашо Симонов, защото е благороден по рождение. Без двамата в селото ще бъде безинтересно, скучно и сиво. Неслучайно Боян Бенин безкомпромисно отказва да включи министъра на културата в скулпторите на най-заслужилите десет българи, но сътворява  скулпура на Рад Дракула, защото той е по-физиономичен, оригинален и свободен дух.

Главни персонажи в романа са скулпторът Боян Бенин и Мона Симонова. Николай Табаков поставя и особено важния въпрос за компромиса в изкуството, който винаги е фатален за твореца. Затова характерът е необходим не по-малко от таланта. Боян Бенин устоява на натиска на Министъра на културата да бъде един от десетте фигури от монумента на бележити българи от ХХ век.

Всъщност преобладаващите сред най-великите и заслужили личности на Европа и България на отминалия двадесети век във „Ветровете ни мраморни” са хора на изкуството: Антоан дьо Сент-Екзюпери, Мартин Хайдегер,  Пабло Пикасо, Джон Ленън, Папа Йоан Павел II, Борис Христов, Иван Ненов, Йордан Радичков и други, свързани с тях. Трябва да прибавим великите учени-откриватели Алберт Айнщайн, Мария Кюри, както и Майка Тереза. И същевременно трябва да отбележим колебанията при избора на имената, които са естествени. На всички тях писателят е отделил по една глава от книгата. От там ще научим най-важните биографични моменти и основните постижения, станали достояние и гордост на Европа, България и света, облекчили и придвижили човечеството напред. Писателят ни припомня особено важни техни мнения и разсъждения, като това на Иван Ненов за Пикасо: „Пикасо отрича развитието на изкуството. И това е вярно… Няма такова явление развитие, а има мутация…” Изкуството е преоткриване на познатото. Много важен за таланта е интелектът, без наличие на интелект талантът не може да се реализира напълно, защото не може да отиде далеч напред, да надгради. Всички велики са всеотдадени на изкуството или науката до обреченост.

В този смисъл можем да определим романа донякъде и като културоложка книга, без обстойни художественокритични и литературноаналитични разсъждения, но открояващи най-важното и съществено. Подхвърлените идеи и находки литературните и художествени критици и изследователи могат да  дообогатят и доразвият. Художествената култура на Николай Табаков му позволява по интересен начин да интерпретира отделни произведения или творчеството на писатели, художници, музиканти. Той самият е колекционер.

Трябва да следваме и постоянно да се обръщаме към хората на изкуството, съветва ни писателят чрез главния герой Боян Бенин: „Към кого трябва да се обърнем тогава? Към различните, разбира се. Към онези, които не са загубили усещането си за света, за болката. Към онези, които все още пазят фината настройка на търсача на изчезналия кивот, който си умира да дари на хората… себе си.” Генералът от авиацията и боен другар Шасен описва Сент-Езюпери по следния начин: „Той беше едновременно голям писател, голям философ, изобретател (има десет патента за изобретения), математик, без да смятаме – боен летец, инженер, конструктор, аеродинамик, военен герой и най-сетне приятел. В него всичко бе свързано: математика, биология, поезията на пространствата, някоя картина от борда на самолета, нещо любопитно в някоя кръчма, обичта към Паскал, фокусите с карти за игра. И аз не смятам, че са различни хора Сент-Екзюпери, който играе с някое дете, и Сент-Екзюпери, който чете Платон в някое нощно кабаре на Дакар.” Николай Табаков подчертава пренебрежението му към бита и допълва: „За него духовният живот е всичко, духовната същност е единствената му грижа.” Което се потвърждава и от едно неизпратено писмо на Сент-Екзюпери: „Тъжен съм, тъжен съм заради моето поколение, тъй празно от всяко човешко съдържание… поколение, което мисли за барове, автомобили и сметачни машини като форма на духовен живот.” Все едно че е писано днес, само техническите средства са по-усъвършенствани за сметка на духовността. Консуматорското общество неминуемо води към духовно затъпяване. Типичен пример е примитивният, ограничен и недуховен кмет на Фъркуланци, който отсича: ”Който няма пари, не е свободен човек!” Докато за Рад Дракула, Сашо Симонов, Мона Симонова и хората на изкуството свободата е преди всичко състояние на духа.

Хората на изкуството провиждат в бъдещето: „Не е ли истинският поет и живописец ясновидец? Не е ли той единственият ясновидец на тази земя? Повече от очевидно е, че това не е ученият, още по-малко психиатърът. Твърдя, че истинският художник-ясновидец, божественият наивник, който е способен да създава красота и я създава, бива ослепяван смъртоносно предимно от собствените си скрупули, от ослепителните форми и багри на собствената си свещена, човешка съвест.” Да, без съвест става безсмислен животът ни. Макар че тези думи са казани по повод на Пикасо, те са универсално обобщение за хората на изкуството въобще. Творческите мъки и лишения, отдадеността до обреченост в последна сметка им се отплащат с безсмъртие заради сътвореното и оставено за поколенията. Като скулпурите на Боян Бенин, които осмислят живота му.

„Ветровете ни мраморни” е антивоенен, пацифистки роман. По повод прочутата рисунка на Пикасо „Герника” Николай Табаков споделя: „Картината предупреждава, предвижда, разказва какво ще се случи отново на нас, на света, на човечеството. Картината крещи. Наричат „Герника” най-реалистичното изображение на ужасите и трагедиите в съвременните войни. А най-важното, поразяващото е, че кошмарът на войните продължава. Все едно няма трезви умове, няма цивилизация, все едно не умеем да се поучим от историята или от Пикасо – разлика очевидно няма. А не умеем и никога няма да се научим, защото има интереси. Простичка работа – икономическите, на олигарсите, златоносни въжделения.” Финалът на главата за великия Айнщайн е потресаваща: „Само че, както си живеем на планетата на Айнщайн (живеем си), ние в съня си дочуваме тиктакане. Адските машини тихичко отмерват времето, ритмично потрепват червените стрелки на взривните устройства, ракетните установки по вятъра ангелогласни песни. Земята под нас тиктака, заредена със смърт. Човешките постижения рано или късно се обръщат срещу създателя си. Вие ли създадохте тази планета, учителю Айнщайн?” Айнщайн е принуден да подпомогне създаването на атомната бомба от американците, за да не се наруши равновесието, тъй като немците вече са почти на финала. Трагично и потресаващо е, че последваха Хирошима и Нагазаки… Откритията на Мария Кюри и нейните съратници, пък и всички световни открития, се използват не само за доброто на човечеството, а и за изработване на най-смъртоносни оръжия. Това правят политиците…

Най-голямата опасност за Европа е уеднаквяването на хората, превръщането им в сиви еднообразни нечувствителни същества, лишени от собствен индивидуален образ и излъчване. Най-голямото богатство за Европа и България са хората. Боян Бенин е разбрал най-важната задача на Европа: „Да запази хората. Чешитите, оригиналните, смахнатите поети, лудите идеи, автентичността, тревогата. На всяка нация корените. На всеки човек лудостта. Иначе няма развитие. И застоят е смърт. Всеки един от нас е оригинален свят, бабо, изхвърли нивелира през прозореца!” България може да бъде оригинална, интересна и привлекателна за чужденците чрез изкуството си, преди всичко чрез художествените си постижения. Таланти като Ерма са бъдещето на България, защото са наследници на творци като Иван Ненов, Боян Бенин и другите от романа.

Затова героите на Николай Табаков са особняци, чешити, оригинални, а не сиви, невзрачни средностатистически персонажи. Всеки от тях се бори за свое място под слънцето. Често срещаме интересни и сполучливи обобщения за психологията на жените и мъжете.

„Ветровете ни мраморни” е определено екзистенциален роман. Това е особено преобладаващо в главата за Папа Йоан Павел II. Най-важните човешки въпроси са „Кой съм аз? Откъде идвам? Накъде отивам? Защо има зло?” И писателят продължава с разсъжденията си: „Всъщност това са питанията на човечеството от Омир до Хайдегер. От йероглифите до компютъра. От пелените до гроба. Изкуствата до едно, науките като цяло, философията от върха. Всички се занимават с тези въпроси, защото точно тези въпроси ги правят истински, правят ги да бъдат. Или да не бъдат. Без тях литературата се обръща на четиво. Без тези въпроси физиката може да убие човек. Без точно тези въпроси философията захваща да заеква. А от отговорите зависи посоката, формираща човешкия род.” И цитира Платон и разказа на Аристотел.

Николай Табаков изгражда плътни, оригинални и запомнящи се образи. Успешно развива успоредно сюжетните линии в романа, понякога сполучливо ги преплита или прекъсва и в подходящия момент ги възстановява, умее да ни държи в напрежение и очакване чрез неочаквани сюжетни и фабулни загадки и изненади, криминални моменти, за които трудно можем да се досетим и да ги предвидим. И в това е част от писателския му успех. От кого е детето, което ражда Пламена, макар че Ерма формално е дъщеря на Рад Дракула. Фут Лунтрия отнема любимата на бай Аристотел по изненадващ начин. Кметът неочаквано се оказва баща на детето на Каролина. Мона Симонова се разделя с нерешителния Шеф, после се увлича по Боян Бенин, разкъсва се между двамата, омъжва се за Шефа, ражда дъщеричка от него, но се развежда, защото иска да е свободна. Защо нищо не се случва между Бенин и Мона, какво става по-нататък с Боян Бенин, Сашо Симонов и останалите персонажи от романа?… Николай Табаков не ни дава отговор, а остава финалът отворен и читателите трябва сами да продължаваме всеки със своето въображение. Успех са и имената на персонажите. Езикът е експресивен, динамичен, текстът увлича.

Романът е смес между реални личности и събития и художествената фикция, чрез която Николай Табаков разкрива умението си за художествени превъплъщения. Сред персонажите в романа са философите Цочо Бояджиев и Георги Каприев, професорите по литература и писатели Валери Стефанов и Боян Биолчев, художникът Греди Асса. Динамиката на повествованието е съответна на случващото се, на сюжетното действие.

„Ветровете ни мраморни” е и моралистичен роман, но без морализаторстване. Творбата е донякъде автобиографична, без да е автобиография, но с достатъчно лични моменти, за да е автентична. Това предопределя и нейното въздействие и успех. В последна сметка романът е поклон пред интелекта, безсмъртното изкуство и дарбата свише.

 

      Николай ТАБАКОВ, „Ветровете ни мраморни”, роман,  Издателство за българска литература „Лексикон”, редактори Милена Лилова, Валя Ярмилко, Сергей Бару, София, 2017 година.