Във ветровит ден като днешния няма нищо по-хубаво от това да седнеш у дома, но не пред компютъра. Пред чаша ухаещо кафе и кутия, в която са събрани истински книжни писма. Не знам за вас, но аз имам такава. И в нея е събрана част от моя свят. И по-точно десет години от него. Онези години, които някога наричахме детство. По-късно преминали в тийнейджърство. Признавам, че тази кутия е оцеляла, защото е била съхранена от татко, след като аз небрежно съм я изоставила в бащината си къща, след омъжването си.

18стефка

И сега разтваряйки хартиените послания се връщам в 1984-та. Годината на все още зрелия социализъм, в който крепнеше българо-съветската дружба. Тя имаше съвсем реални измерения, които стигаха до всеки конкретен човек. Като се започне от рускоезичните вестници и се стигне до „мило непознато, другарче“. И аз като всички деца от онова време имах много непознати другарчета. От Москва, от Минск, от Санкт Петербург и Карачаевск.

Пишех си с Игор Гребелников, с когото се бях запознала на пионерски лагер в Мичурин, днешното Царево. Прелиствайки страниците сега разбирам, колко важни са били тези маркери, поставяни тогава. Спомних си неща, които отдавна бях изпратила в някое от кьошетата на мозъка си. И всъщност реших, че място за носталгия няма- всичкитези хора са все още живи, те някъде продължават да съществуват. Така фейсбук ме свърза с Игор. В едно от писмата си, той ми беше писал, че иска да бъде дипломат. В детството си Игор живееше в Карачаевск, заедно с майка си и брат си – Денис. До днес пазя семейното им портретче. Спряхме да си пишем когато станах студентка. И през всички тези години дори не се сещах за него. До този момент, когато получих кутията със своите спомени.

18игор2

Днес Игор е журналист, работи за московско списание. Пише за култура и изкуство. Вятърът го отвял първо в Твер, а после в Москва. Поинтересува се дали животът в Пазарджик не е твърде скучен. Вероятно е, ако живееш в Москва. Работата му позволява често да пътува, при това не говорим за Русия, а далеч зад нейните граници. Игор отчасти е сбъднал мечтата си. Станал е дипломат, но дипломат на словото.

В друго писмо, което ми е писал ми е пожелал да стана журналистка. Причина за това е изрезка от стар брациговски вестник, в който беше публикувано първото ми творение – разказ за посещението ми в Освиенцим. Това стана по време на бригада в Полша. Бяхме настанени в палатков средношколски лагер край град Суха Бескицка. Съвсем близо до Вадовице, родният град на легендарния папа Йоан Павел II.

Хората, с които се запознах там бяха невероятни. Не говоря за поляците само, говоря за момичетата и момчетата, с които заедно тръгнахме от България. Десетки писма ме свързват и с тях. Деляна днес работи в Берлин, Марияна е в Атина, а Вероника в съседна Пещера. И да, представяте ли си, имам хартиени писма от всички тези градове. В писмата са събрани любовни трепети, първите споделени мигове от майчинствата ни. Дори дребните настинки на децата ни.

Купчинка с над двадесет писма пък ме свързва със Силистра и Русе. Там живееше моя приятелка, която свиреше на пиано. Мечтаеше за бъдеще в тази сфера. Пишеше невероятни стихове и ми разказваше своите преживявания. Родителите ѝ бяха в Силистра, а училището в Русе. Не знам къде е днес Красимира. Опитите ми да я открия се оказаха неуспешни. Приятелството ни обаче датира от пионерски лагер на Петрово бърдо.

Най-интересният ми спомен от това време е свързан с очакването на писмата. Аз почти всеки ден получавах писмо от някого. И когато разказвах и очаквах отговор на важен за мен въпрос, с нетърпение чаках появата на пощаджийката. Да, имаше и такава длъжност тогава. Вестници и писма пристигаха в почти всяка къща. А чантата на пощаджийката беше огромна. Приличаше ми на торба на кенгуру. От вътре можеше да излезе всичко. Вестник, списание, писмо или телеграма…

Днес тази „чанта“ е събрана в компютъра. Но той понякога омръзва. Иска ми се да го запокитя някъде и да не го виждам с месеци. И сега ви подарявам ето това стихотворение на Красимира Димитрова от 1987 г., посветено на момчето, в което тогава тя бе влюбена.

***

Чашата живот не е една – 

не се страхувай, 

че ще я изпиеш с мене цялата…

Глътките си не пресмятай

и въздуха си не пести -

след мен ще имаш нова чаша,

ще се родиш отново, може би

и зажъднял,

от виното на любовта ще се опиеш,

бездиханен…

Не ми спестявай нашето умиране,

пиянството щастливо не заменяй

със бавното и трезво претърпяване -

от питието ни

за следващата чаша не заделяй,

че няма да си вечен

умиранията и ражданията 

са неизбежни.

Дори в една и съща чаша.

И едно мое стихотворение, написано за човек, комуто съм изпратила над четиристотин писма, докато беше в казармата.

Ти,
цяла нощ си молил
една икона скрита
в душата ти
– да проговори.
Една икона
нарисувана
по всичките канони
на стародавно тайнство.
…а тя се молела за теб,
за твоя отговор.

И още едно

На Ростислав 

„По телевизията някакъв вертолет атакува петролен танкер в Персийския залив, съдят още един фашистки престъпник, а аз ти пиша писмо от казармата…“

Ти и аз сме затворени в своя свят,
в часовете, когато някъде,някой умира.
В мига, когато избухва свръхнова звезда,
в онази част от секундата, в която извира

неоткрита от никого още река.
Ти и аз сме заключили своите грижи
в бели пликове облепени с целувки,
така бавно влачим несбъднато минало,

милостиня, сякаш просим от дните си.

Вали ли?

И Персийският залив е слабото място
на една шаркава от бомбени рани планета,
усещаш ли вече дъха на лятото? Комета

раздира небето над Иран и Ирак,
в ефира се блъскат стотици известия,
Хамлет, отдавна възкръснал – чака мрак,
за да подхвърли отново въпроса си.

Лесно му е.

В часовете на тихото любене,
ни догонват потоци от скрупули,
върху столът нозе скръстил е мракът,
своите тайнства нощта е струпала.

Не продаваме своите чувства, Мечтателю,
те са истински и реални,
но обхваща ме страх понякога,
че светът е все пак огледален.

Знам, че ако си тръгнеш от мен –
в друго бляскаво стъкло ще се блъснеш
и неподвластен на времето, тръгвайки –
вечно при мен ще се връщаш.

Април, 1988 г.