* Снимка: Никола Иванов в класната стая, в която е преподавал Йордан Йовков, който в с. Красен учителства най – дълго ( 1907 – 1912 г. ) и създава първата си белетристична творба “Овчарова жалба”.

Валентина РАДИНСКА

19славена

Неуморният литературен критик и изследовател на литературата Никола Иванов ни представя съставения от него сборник с разкази на класика Йордан Йовков. Освен, че е направил подбора, Н. Иванов е написал пространен предговор към сборника, в който развива своите възгледи за мотивите в творчеството на големия писател. Той прави детайлизиран анализ на разказите от гледна точка на избрания от него ракурс – хуманизмът в прозата на Йовков.

Авторът обръща особено внимание на началото на всеки разказ, както и на края му, за да се обгледа и изследва впечатляващата художествената рамка, на която Йордан Йовков е майстор.

Има вглеждане в хуманистичните послания, акцентиране върху тях  и извеждането им от конкретни пасажи, които не винаги могат на първо четене да бъдат разпознати като носители на това послание, защото майсторски са вплетени в тъканта на разказите, а понякога са и иносказателни.

Това, че Н.Иванов борави с много цитати от разказите на големия писател, за да внуши тезите си, е един извънредно подходящ в случая подход – така нагледно се доказва и показва метода на Йовков за изграждане на пътя, по който неговите послания да стигат до читателите. Път високо художествен, дълбоко впечатляващ и завладяващ с майсторството си.

Авторът изтъква:  “Неразделна част от хуманизма на Йордан Йовков е мотивът за престъплението и наказанието, който има възпиращ превантивен ефект върху престъплението в психологически аспект, защото въздейства като бариера пред евентуалните престъпни намерения на хората”.

Тук се обръща внимание на един интересен момент от творчеството на Йовков – несъмненото влияние на големия руски писател Ф. Достоевски и неговия емблематичен роман “Престъпление и наказание”. Сам Йовков признава, че Достоевски го е “накарал да се занимава с литература”, т.е. –  романите на гениалния писател са го подтикнали да пробва перото си.

Темата за възмездието след извършено престъпление е не по-малко важна в творчеството на писателя, смята Н. Иванов: “… според нравствената философия на големия писател лишаването на човека от присъда за греховете му развихря егоистични комплекси, разпалва и разгръща злото до неимоверни размери и може да погуби всяка съвест. И в творчеството на Йордан Йовков откриваме ужасяващия страх от всепозволеността, за което така страстно и ангажирано говори геният Достоевски. С тези си внушения и послания Йовков е наш съвременник и спътник, защото с творчеството си крепи вярата ни, че винаги правдата и доброто в последна сметка излизат победители…”

Н.Иванов избира да изследва проблема на наказанието и възмездието в най-силната книга на Йовков – “Старопланински легенди”.

Авторът акцентира и върху друго – в прозата на Йовков се процежда и онзи социален мотив, без който нито една белетристика не може да бъде значима.  “Големият, великият писател и творец винаги е на страната не на онези, които правят историята, а на тези, които я изтърпяват. Той се ражда с тази позиция, тя му е вродена…” – пише Никола Иванов. И още: “Писателят издига в култ съчувствието, състраданието, добротата, човещината, хуманистичното начало…”

Ярък момент в предговора на автора е акцентирането върху друг един важен елемент от метода на работа на Йовков – задължителното  събиране на автентични случки, и непременно “песни около тях”. Запазени са много писма на големия писател, в които той моли свои познати от различни краища на България да му изпратят някоя характерна случка, около която той да изгради сюжета на нов разказ. Този подход на Н.Иванов – да настоява, че творчеството на един автор по един или по друг начин непременно е свързано с живия живот и черпи енергията и соковете си от него, принадлежи на добрата традиция в нашата литературна критика, която, за жалост, вече е позабравена.

Макар и роден в Жеравна, драмата на Добруджа, където той прекарва почти целия си съзнателен живот, е една от големите “теми, болки и мъки” на писателя. На това в предговора справедливо се отделя достатъчно място, защото раните, нанесени в началото на миналия век на тази част от населението на България са живи и до днес.

Самата аз през последните години на два пъти съм обикаляла Североизточна Добруджа, неведнъж съм била в с. Красен, където Йовков е бил учител и директор на училището, присъствала съм на възпоменателни събития по повод “отвличането” на почти 40 000 българи, закарани като роби да работят в имотите на румънските чокои. От тях след сключване на мирни договори се връщат едва 5 000. Добруджанци пазят и тачат паметта на писателя, описал и съхранил по разтърсващ начин болката им в своите произведения. Недокосната е стаичката, в която е живял Йовков, и чийто единствен прозорец гледа право в едно старо гробище. За местните хора тази стаичка и всичко в нея е светиня – така Майка Добруджа се отплаща на големия писател.

Никола Иванов не пропуска да отбележи и ангажираността на Йовков с проблемите на изкуството и културата въобще. “Казаното от него на 13 март 1937 година за културната политика на тогавашните управляващи звучи съвсем актуално и за днешното време: „Те гледат на литературата и на изкуството като на излишно нещо, защото очакват от работата на писателя и на художника бързи, непосредствени ефекти. И понеже тия ефекти за възраждането на българския народ не настъпват веднага, смятат, че грижите за литературата и изкуството могат постоянно да се отлагат. Днес кажат, без това може, утре кажат същото, съкращават в бюджета всички суми, чрез които в една или друга форма биха могли да се подпомогнат духовните ни работници, и тия работници продължават да висят във въздуха. Заприличали са на просяци. Нашите политически мъже не могат да разберат, че обновлението и възраждането, и изобщо националното, е преди  всичко в творенията на писатели и художници, създадени от българската душа и предназначени да будят, да хранят и да издигат тая душа. Може ли да има друг по-интимен и по-сигурен път за обнова и за възраждане? Но нашите държавници и общественици са търсили не пробуденото и утвърдено национално съзнание, а пасивната, инстинктивна, неосъзната българска душа и с нея са работили, тъй като с нея по-лесно може да се злоупотребява.“

Очевидно е, колко богата на същностни размисли, на достоверна фактология и на добросъвестно обглеждане на творчеството на един от най-големите български писатели е статията на Никола Иванов, поместена като предговор към новото издание на разказите на класика Йордан Йовков. Отново ми се иска да подчертая, че подобен подход принадлежи към най-добрата литературна традиция. Изданието несъмнено ще допринесе за още по-задълбоченото разбиране на невероятния свят на големия Йовков, с чието творчество би могла да се гордее всяка национална литература.