Да напиша този текст ме провокира публикация на Бисерка Трайкова, която споделя следното:

„Снощна случка.
По тротоара вървят майка и 5-6-годишно момче:
- Ревеш ли? Ревеш ли, те питам? Говедо с говедата! За нищо не ставаш! За нищо не ставааааш! Ще те спукам! Да не си ми проговорил! Мамо да не си ме нарекъл!
Момчето мълчеше през цялото време със зачервени от плач очи. Вървеше тихо до разбеснялата се майка и след тирадата, просто я хвана за ръката. Тя поне не отблъсна ръката му…
Идеше ми нея да я спукам!
Само две минути по-късно настигнах по улицата друга майка, с подскачащо до нея момиче. То викаше на висок глас многократно:
„Обичам тееее! Обичам тееее!“
Ще се срещнат ли като пораснат това момче и това момиче?
И ако се срещнат, ще могат ли да говорят на един език?
Болно ми е…“

От скоро в четири детски градини в Пазарджик има „Училище за родители“, инициативата за това е на Местната комисия за борба с противообществените прояви, част от която е и Бисерка Трайкова. В коментарите под публикацията ѝ във Фейсбук, тя разказва, че се е връщала от такова занятие.

Но си мисля, че в условията, в които сега живеем, две трети от младите родители трябва да посещават подобно „Училище за родители“. Не казвам, че младите хора нямат необходимите познания, за да възпитават децата си, а просто, че носят на гърба си цялата безмилостност на прехода, в който им се наложи да растат.

Вероятно погледнато през техните очи, те са имали нормално детство, но съпоставено с нашето, не е така. Децата ли се превръщат в изкупителната жертва на недоимъка, липсата на работа, липсата на изконни човешки ценности? И как може да бъде променено това? Виновна ли е майката? Предава ли се домашният модел на следващото поколение и може ли „болният модел“ да бъде преодолян, ако детето от него, срещне дете, което се е развивало в други условия? Колко пъти сте си задавали въпроса – аз добър родител ли съм?