Никола ИВАНОВ, литературен критик

Безспорно Деян Енев е сред най-знаковите и талантливи съвременни български белетристи. Това потвърждава и последният му сборник с къси разкази „Дърводелецът”. В книгата са включени 45 нови негови разказа с обем между страница и половина до максимум четири страници, като по-дългите са по-скоро изключения. Писателят доказва, че когато си майстор, съумяваш да споделиш посланията си на малко страници, но със впечатляващо въздействие.

Още с първия разказ от сборника „Дърводелецът”, който е определил и заглавието на книгата, Деян Енев ни „хваща” и ни повежда из писателския си свят. Това е великолепен разказ за духовността. Ето как майсторски психологически проникновено и  дълбоко авторът описва главния герой: „Дърводелецът беше все така тихо радостен, какъвто го помнехме отпреди, тая тиха радост не личеше в чертите на лицето, а по-скоро в очите, в някакви златни искрици вътре в тях и сигурно идваше от заниманията му с дървото, защото дървото е благороден материал и има свойството да облагородява на свой ред майсторите, които се занимават с него. Но и някаква засъхнала печал имаше между искрите, каквато не си спомняме да бяхме видели предишния път.” Това е вълнуващ разказ за духовността, за силата на изкуството, когато си вложил душата и сърцето си в това, което създаваш и сътворяваш. Паралелът с „Песента на колелетата” на Йовков се налага от само себе си.

Нещо отколешно и трайно има в разказа „Керванът”. Незабравима остава бабата с песента й без думи със затворена уста, сякаш сме в древността. Деян Енев сякаш само докосва думите и те зазвъняват и се превръщат в духовни послания. И Матка, за която само можем да предположим какво се е случило. И тази неизказаност в разказа, която го прави полифоничен. „Белият петел” можем да възприемем като послание и метафора за различния, когато посредствените се обединяват срещу него от завист. Пък защо не и за незаслужените привилегии. Въобще в разказите от сборника диалозите са с по едно-две изречения. Но мълчанията говорят много повече.

В центъра на всички разкази е духовността, защото писателят разбира, че тя е най-важна в живота на индивида. Бездуховният човек е груб, жесток, опасен за околните, много по-податлив към престъпни действия. В „Бяло и жълто” Копарана е прострелял Куршума след 9 септември и това го спасява. На съвестта на Копарана лежат редица престъпления. В разказа става дума прошката, добротата и великодушието на Куршума, чиято жена Донка плете чорапи, за да изкара някой лев за семейството. В „Апаши” театърът изчезва, разрушен е, но се появяват апашите и мутрите. Във всеки от разказите Деян Енев защитава духовността. От „Библиотеката” не е станало никаква дописка, но се е получил силен разказ.

Пестеливият изказ само увеличава въздействието. Показана е духовната разруха, когато духовни места се превръщат в бездуховни, когато духовността се измества от бездуховността и това е страшното. Как богатите избутват и прогонват беззащитните бедни и безпомощни от последните им убежища и ги отпращат на улицата, обричайки ги на нищета и мизерия. Писателят се тревожи от погубването на духовността, защото изчезват продавачите на стари книги, антикварите, и като последствие от това изчезва и ангела от постамента. Риндо от „Пистолетът” е продавач на стари книги.

Предлага творби на Виктор Ерофеев-Веничка – един от блестящите руски писатели от втората половина на миналия век. Макар че разчита на продажбите, за да оцелява битово, героят е по-доволен от факта, че ще може още един ден да общува с творбите на Ерофеев, макар че ще мизерства, защото е духовен човек. А пистолетът приземява в реалността. „Хавайски танци” е също разказ за изкуството, а отвореният финал задвижва и провокира  читателското въображение. В „Къщата” става дума за корена и прекъсването му, за запуснатите имоти на живеещите в чужбина и опитите им да съхранят българското. Ето как авторът описва изоставената къща, чиито стопани са заминали в Канада: „Мястото не е голямо, към шестстотин квадрата. В горния край е къщата. Тя стои със затворените капаци, с посивелите керемиди. Ако се влезе вътре, по лицето ти ще полепнат паяжини и сигурно ще се видят стари вестници, които ще свидетелстват за времето от преди двайсет години. В кухнята, в чекмеджето на шкафа, ще издрънчат вилиците и лъжиците. Застоялият въздух ще мирише на вар и на мухъл.” Картината внушава безнадеждност. В „Предизборен клип” Деян Енев е прибягнал до зловещи сюрреалистични апокалиптични картини: „Селото, снимано с дрон, сякаш го има. Къщите стоят, виждат се покривите, дворчетата. Но ако се разходиш из него, ще видиш, че това е лъжа. Като празна шушулка е селото. Празно е. Ще чуеш как ръждясалите панти на някоя дворна врата, която се е отворила сама, скимтят и вият, с един и същ протяжен звук, сякаш вие вълк. И в ясната тишина наоколо този вълчи глас расте, нови и нови концентрични кръгове от този страшен вълчи глас се разнасят все по-надалеч и надалеч, но старите кръгове от воя не изчезват, не утихват, а укрепват, надебеляват и чуваш! – скърцането на пантите престава да е случаен звук, защото се е превърнало в мелодия.”

Само че мелодията е потресаваща и ужасяваща! Лунният пасаж се повтаря в края на разказа, само че: „… скърцането на пантите престава да е случаен звук, защото се е превърнало в реквием”. Предизборният клип е предназначен за всички политици – да се стреснат, замислят, прогледнат за случващото се… Действителността е ужасяваща. Обезлюдяването на българското село, на цели райони, на България взема застрашителни размери и страховете на писателя са съвсем основателни. И асоциативно си спомняме за Далчевото стихотворение „Повест” и стихът: „Стопанинът замина за Америка”. Съдбата на емигрантите е в центъра и на „Мъдрецът”. А думите на Джеки са силно обобщение: „Но вече съм решил, каза. Като обикалям планините и селцата, разглеждам къщите. Искам да се установя някъде, да пусна корен. Да намеря подслон. При някоя старица, все едно съм синът й. Знаеш ли колко такива има, децата им и внуците по чужбина, я ги видят веднъж в годината, я не. Аз ще й потягам оградата и кафеза за зайците, ще скубя коприва за кокошките, а тя ще ми прави супи.” За емигрантите в Америка и за оставените родители става дума в „Края на лятото”.

Мечтата на всички емигранти е да забогатеят, но няма щастливи емигранти, макар и някои донякъде да са успели. „Преди Връбница” е тъжен разказ за постепенно замиращото село, защото няма поминък и хората отиват в по-големите градове или в чужбина. Умира собственикът на кафенето и край… Бившият ветеринарен лекар от „Добър човек” помага на всички в обезлюдяващото село. В „Завръщане” усещаме алиенацията, обезлюдяването на селцето, а описанието на гробището е неизличимо: „Беше гробище като от някоя страшна приказка. В него не растяха дървета, а само двуметрови храсти, като железни, които бяха покрили всичко, бяха оградили гробовете, бяха запречили пътечките. И тези храсти кънтяха като желязна гора от някоя страшна приказка. Двамата се повъртяха, запалиха по цигара, взираха се в по-близките надгробни плочи. Единствено гробовете, които бяха близо до оградата, бяха що-годе поддържани. По-навътре вече почваше желязната гора на храстите.”

Потресаваща печална картина на забравата, запустението, прерязаните изсъхващи корени, със сюрреалистични нюанси… Подобна е картината в „По старите пътеки”, където естеството е отминало и на мястото на градините се е появило блатото, грозните и неприятни за гледане строежи. Болката на писателя е много силна.

Неслучайно в част от разказите главни герои са учители. В „Коледен разказ” главният персонаж Мишо, бивш учител, е станал барман по неволя и предпочита общуването с еленчетата вместо с хората. В този разказ се налагат паралели с Йовковия сборник „Ако можеха да говорят”. Подобно послание носи и великолепният разказ „Бабата, която хранеше гълъбите”. Ще цитирам пасаж от разказа: „Тя няма как да не е научила и птичия език след толкова години. За какво ли си говори с гълъбите? Какво ли й съобщават те – които знаят и виждат доста неща от софийските улици, от високите етажи, докато надничат от стрехите през прозорците, неща, които остават неизвестни за залепените за земята хора?” Питайки се за съдбата на жената, Деян Енев завършва разказа с много силни екзистенциални послания: „А може би един ден тя просто ще осъмне превърната в паметник, гълъбите по главата й, по раменете й и ръцете й ще се вкаменят, тя самата ще се вкамени и този паметник ще бъде най-загадъчният паметник – с неизвестен герой и неизвестен автор. Но въпреки това – свидетелстващ за толкова много важни неща от живота ни, които в шумотевицата пропускаме. За чакането, за трохите. И за времето, което вкаменява всичко.”

Асоциативно си припомняме стихотворението „Камък” на Атанас Далчев. А Иван Динков има великолепна книга „Навътре в камъка”, където споделя, че „Камъкът е общият ни прадядо”. Деликатен и фин намек за връзката човек-природа, за корените и тъгата е „Вълкът”. Докато в „Рая” Николай е принуден да продаде кобилката Рая на циганите, защото има нужда от пари за лекарства. Проблясващите хищнически зъби на циганина, не вещаят добро за прекрасната кобилка. Прочувствено и въздействащо е описана раздялата между стопанина и любимото животно. Силна е интуицията на кобилката и предчувствието вероятно не я лъже. В „Арестуваният кон” полицаят Захарий Калъчев арестува коня, защото е ограничен. Неслучайно Деян Енев използва и хумора в разказа. Главен герой в „Гайдата” е художникът, който прави градинка около блока, за да напомня за естествената природа. Хората от планината са с незакърнели съхранени сетива, защото всеки ден са сред природата и общуват непринудено с нея, това е естествената им човешка среда, докато в големия бетонен град не е така и това е загуба за обитателите му. Гайдарите и агнетата са символ на посланието. В центъра на „А ти не питай” е съдбата на агънцето, което ще бъде заклано и това крият от детето.  Нерадостна е съдбата на затворените животни в зоопарка в Прага и паралелът с човешките съдби на бащата и сина в „Снежният човек”. За естеството става дума във „Vicia Sativa”, тъй като младите не знаят, че фият се използва като стимулатор при конете и животните, докато възрастните са наясно. Това е отдалечаването и откъсването от природата. Учителят Пугев в „Подготовка за зимата” често води учениците си при почти столетницата баба Санда, която е парализирана, почти неподвижна. Старицата им разказва приказки, народни мъдрости.

Връзката с природата на баба Санда е неразривна, тя умира като се прощава с царевицата. В „Учителят Пугев” писателят се прекланя пред останалия в селото учител, пред неговата възрожденска всеотдайност към учениците, за които е останал незабравим, защото ги извежда сред природата и им помага да я заобичат. Когато учителят почива, авторът си представя как всяка година на 15 септември се стичат неговите ученици, пръснати по целия свят, за да му окажат своята почит и признателност: „На своя учител, който през цялата година ходеше с дебел вълнен пуловер и отгоре все с едно и също сако. На учителя Пугев, който не уточняваше никога дали децата имат час по природознание или по родинознание, но им разказа всичко, което знаеше, за дърветата, тревите и птиците.” В „Камъкът” Деян Енев говори за самотата на  останалия в село учител, за мъдростта и паметта на камъка, за паметта му.

И в този си сборник Деян Енев доказва силната си социална чувствителност в почти всеки разказ. Силна екзистенциална болка струи от „На нашата улица”, в който става дума за отминалия без следа живот на малкия човек. Разказът е изпълнен с екзистенциална болка. В „Късометражка” строителите се подиграват с безпомощния Спас. Гелето е грубиян, но се разплаква от сходната си житейска съдба със Спас, защото децата и на двамата са по гурбет в чужбина и става негов закрилник. Гелето в същността си е добър и зад грубостта прикрива своята уязвимост. Посланието е, че всеки носи добро у себе си, само трябва да се намери ключ към него. В „Нощна смяна” добрата жена, която продава вестници, е грижовна към бездомника инвалид и му дава пари за пиене. Интригуващи са разговорите между двамата бедняци какво биха направили, ако спечелят милиони. Фина социалност при внимателен прочит ще открием в „Портокали”.

Разказът ни напомня за миналото, което беше, за стоковите дефицити тогава. Същевременно става дума за съдбата на хората на изкуството в днешно време, в случая на художника Фичо, когато те са принудени да изкарват прехраната си с непривични неща – пазачи, охрани, хамали, санитари и друг неквалифициран труд. Това е част от биографията на самия Деян Енев. За ограничеността в казармата и протеста на Фичо, за изкуството въобще. Впечатляваща политическа сатира и социалност откриваме в „И дойде великанът”. Момиче и момче лепят предизборни плакати. На момичето родителите са в чужбина, а момчето се грижи за брат си, който е в инвалидна количка. Момичето и момчето са духовни, тя пее и кандидатства в консерваторията, а на него любимото занимание е да чете книги в библиотеката. Въздействаща метафора е Великанът, който се грижи за влюбените.

В част от разказите срещаме любовта като светло чувство. За самотата и любовта става дума в „Гарата с люляците”. Това е фин разказ с великолепен диалог между героите и неочакван край. Деликатни са посланията в „Лятна буря”. Понякога съдбата среща, но не събира, макар че сърцето трепва. Фината чувствителност е изразена през социалния прозорец.

Деян Енев обича да обикаля църкви, манастири, защото в тях намира духовност, спокойствие, тишина и утеха. „На врани коне” е разказ за построяването на църквата, освещаването й, но и формалното участие на големците, чиято неискрена и престорена набожност дразни. Като техен контраст е кметът, който търчи и е отдаден на църковното дело. Както и иконописката Веска. В запустялото селце от „Кандилото” са останали само двама жители – дядо Бенко, бивш бръснар, който не забравя занаята и бръсне бюста и баба Труфка, която се грижи всеотдайно за църквицата. Но на Бъдни вечер и те празнуват по обичая с кандилото и свещи, защото е важно желанието, когато е съхранена духовността. Силен разказ е „Гълъбът” с изповедта на измъчената жена и летящият гълъб под тавана на църквата като символ. „Бдение” е апотеоз на духовността. Всички са завладени и пеят в захлас унесено и всеотдайно „Богородице Дево” – и митрополитите и монасите, монахините, свещениците, миряните…

В целия сборник са впечатляващи хуманистичните послания. Доказателство за това е антивоенният разказ „Последната война”. Войната се стоварва жестоко върху човека и не позволява да се сбъдне любовта. Съчувствието и състраданието между нещастниците съществува дори в последните им мигове живот.

Сборникът потвърждава разбирането колко важно значение за писателя е да има биография. Във всеки разказ личи биографичното начало, фикцията е продължение на реалността, нейно своеобразно допълнение. Разказите от „Дърводелецът” са художествено убедителни и силно въздействащи. Това са преимуществено разкази-есета, в които диалозите са редки, доколкото ги има са от по 1-2 изречения или реплики, защото авторът разчита на говорещите мълчания. А отворените финали са характерни за почти всички творби от сборника и това им придава полифоничност.  Деян Енев ненатрапчиво, деликатно,  неусетно и интелигентно ни внушава хуманистичните си послания. Творбите се характеризират с мекота и дълбочина, изпълнени са с болка и тъга, съчувствие и състрадание към нещастията на героите, с които писателят ни среща. Дори в меланхолията им усещаме ропот и несъгласие. Йовковското начало откриваме на много места. И в този си сборник писателят е на познатото си високо художествено ниво.

 

Деян ЕНЕВ, „Дърводелецът”, нови разкази, Изд.”Рива”, София, 2017г.