В памет на Никола Радев

Костадин ПАМПОВ

Веднъж му казах, че много ми харесват заглавията му. Той се усмихна и ме попита: „Предполагам, че имаш предвид „Когато Господ ходеше по земята”? „ Разбира се” – съгласих се аз. Тогава той ме погледна някак по-иначе и каза: „Имай предвид и това, че когато Господ ходеше по земята, понякога сядаше и на моята маса…” Сякаш искаше да ми подскаже, че заглавията му са сполучливи, защото са родени от самия живот…

Трима приятели му бяхме на гости. На неговата вила в Тревненския Балкан… Докато ме настаняваше в една от стаите, над леглото видях портрет на Иван Вазов… Погледнах го въпросително, но той ме изпревари с отговора си: „Надявам се нещо да прихванеш…” В думите му имаше малко ирония и много доброжелателност…

Вечерта до късно говорихме за литература… Най-вече за руската. Познанията му в тази област бяха енциклопедични… Споделяше мнението на наш общ приятел, че има два типа литература – руска и друга.  Аз допълвах, че руската литература е голяма и поради това, че в нея е „вградена” старобългарската… При това „допълнение” от моя страна лицето му грееше…

На сутринта го видях, че беше седнал до камината… Държеше в ръцете си книга… Приближих се до него, а той побърза да ми съобщи, че книгата е сборник с избрани стихотворения на Иван Вазов. Издание от 1920 година, появило се на бял свят във връзка с 70-годишнината на народния ни поет. Търсейки нещо в сборника, каза, че иска да ми прочете стихотворение, в което „дядо Вазов е на нивото на Гьоте…”

Точно в този момент, негов съсед, който също му бе дошъл на гости, се обърна към нас двамата с думите: „Момчета, разбирам ви, но … Гьоте и Вазов… ?”. Тогава той го погледна „сърдито” и му „поясни”, че на „германофилите” по-късно ще им даде думата…” В тези негови думи долових шега, но и нещо друго… И то не беше шега…

Струва ми се, че обичаше да му разказвам написани от него неща… Казваше, че мога да ги публикувам от мое име…? Основното съм бил „схванал”, но все нещо съм „попроменял”… Не съм сигурен това похвала ли бе от негова страна или по-скоро упрек… Но продължаваше да слуша от мене неговите си истории…

Като матрос написал първата си книга и я изпратил във военното издателство. Година по-късно го повикали „спешно” в комендантството. Показали му книга, върху корицата на която стояло заглавието „Матроска обич” и неговото име. „Попитали го” той ли е авторът на въпросната книга и след като „получили” положителен отговор, му връчили военната книжка с разписан отпуск…

Тръгнал с парадната си моряшка униформа по главната улица на Варна и тук вече се случило нещо, което дори не бил сънувал… На витрината на голяма книжарница, били поставени десетина екземпляра от неговата „Матроска обич”…  Гледал витрината и се виждал вече като писател… Не си давал сметка, че литературата не е море до колене… Или поне това ми доверяваше… А според мене той още тогава е разбирал от морски и литературни дълбочини… Иначе не би могъл по-късно да напише класическа книга като „Седем ключа на вода”.

Боготвореше Иван Динков, Иван Пауновски, Ивайло Петров и много други. Като хора и най-вече като творци. Цитираше Иван Динков и поясняваше, че когато този поет е казал нещо по определен въпрос, то трудно някой би могъл да добави, каквото и да било… Когато пък е имал разговор с Иван Пауновски, „броял” това време, като заверен семестър по литература… За книгите на Ивайло Петров винаги казваше, че ги харесва повече от своите…

Тази своя душевна щедрост проявяваше и към моята скромна личност. Подаряваше ми книгите си с калиграфски изписани автографи, чието съдържание никога не се повтаряше… На титулната страница на една от книгите си, ми написа: „На К. П. – приятелски дар от един юбиляр”.

Сега, когато вече го няма, всички негови думи ми звучат някак особено… Сигурен съм, че в тях има един  по-друг смисъл и се опитвам да го намеря…