Никола ИВАНОВ, литературен критик

Новият сборник с разкази на Ангел Г.Ангелов „Внезапно сбогуване” е в познатата стилистика на този писател. Въобще той е разпознаваем автор със своя физиономичност, която настоятелно изгражда и отстоява през годините. Това заслужава похвала, независимо че понякога творбите му затрудняват общуването с тях на по-неподготвения читател. Иначе посланията му са ясни, само че по-иносказателни, завоалирани и трябва да се премине през художествената им опаковка, за да достигнем до същността им.

16сбогуване

В разказите от сборника главната тема е вечната борба между доброто и злото и променил ли се е човекът през годините в еволюцията си към добро и хуманизъм. Още в първия разказ „Изгубени в снега” се срещаме с болезнената тема за отчуждението между хората. Алиенацията е все по-настъпателна и се стреми да се настани повсеместно в човешкия живот и отношения.

Ето как въздействащо художествено е описал Ангел Г.Ангелов отчуждението между жителите на селцето и тяхната самота: „Няколкото останали обитатели не успяха да отворят засипаните врати на къщите си, гребяха сняг, за да го топят, като по този начин добиваха вода и си проправяха път към външното пространство. То беше се забулило в ледената си завивка, нараснала на дебелина няколко метра, и упорито държеше хората далече от себе си. Тежеше им – премръзналите им гласове не успяваха да пробият снежната плът и така оставаха самотни в пределите на Света. Викаха те с пълно гърло, от което излизаха немощни звуци, увити в сняг, който ги душеше, като че ли се раждаха в памук.” А ето как Пришълеца се чувства в тази зимна пустош: „Умря за няколко мига, опита се да чуе тишината, сред която да покълват познати гласове, но тишината беше чиста, бяла и непорочна, сред която дебнеше хлад и сива мъка.”

Което се допълва от спазматичния вик-вопъл на Пришълеца: „Хорааа, има ли ви? Изчезваме ли вечееее.” И продължението: „Нямаше ехо, което да му отговори – стените на собствения му Тунел поглъщаха звуците в студеното си вещество и ги скътаваха като дълбоко замразена храна за бъдни поколения, които не се знаеше дали ще се появят.” Обстановката е мрачна, мразовита, човекът пребивава и битува в снежни тунели, светът се превръща в снежна пустиня.

Пришълецът е изумен от този човешки живот, той търси топлина, човешко общуване, съчувствие, съпричастие, състрадание, общение с другите в трудния живот, но не ги намира. Човекът трябва да се промени, да намали алчността си. Всяко научно открития човекът го прилага най-напред за убийство на себеподобните и унищожение на живота. В „На пътя” четем: „От сплесканата утроба на огромното тенекиено чудовище надзъртат с празни погледи няколко бивши човеци – мъже, жени, деца. Единият автомобил е огромен, тежък, злокобен, трудно умъртвен левиатан, в чието лоно се съзира смърт, настъпила сред лукс и удобства.”

Тежкият автомобил в случая е символ на злото, което е безчувствено и безмилостно към „малките, стари и немощни хора.” И предупреждението, че Създателя вижда всичко и ще въздаде: „За да ни напомня, че не все дозволено, че всичко, което сътворяваме тук, на Пътя, се изписва върху небесата, че има своите сетнини…” Човекът се нуждае от спешно пречиствана, от нравствено прераждане, иначе апокалипсисът е неизбежен. Птичките са изумени от лошите човеци, необяснима и непонятна им е  жестокостта и злобата у хората. Светът е „устремен към нещастието” и трябва веднага да спре, за да не се самоунищожи. Линейки, пожарни, които са символ на случили се нещастия, често присъстват в разказите от сборника, те напомнят за болка, катастрофи, нещастия, ранени, обезобразени, смърт, за прекършен и прекъснат без време живот. Може ли нещо здраво и чисто да се спаси.

Появява се детето като Надежда и символ на чистотата и живота. И една от основните причини за случващото се: „И тогава ги е имало, но е имало и страх от Бога…” – заявява Водача. Атеизмът е предпоставка за греховност, за развихряне на злото. И краят на разказа, където съзираме Надеждата: „Пътя, даден ни преди небето и Земята, започва да се снабдява със собствено осветление, води своите обитатели към Нова ера, а крайпътните извънземни спасителки трудолюбиво жужат и пригласят на пролетните птичи песни…”

За аморалния свят са виновни унищожителите на религията и вярата, световни атеисти като Маркс, Ленин и останалите, материализмът. Религията и вярата са духовност, докато атеизмът е всепозволеност, защото не отговаряш за престъпните си дела. Именно за това става дума в „Не те обичам вече”.

Затова крахът на комунизма е неизбежен: „Пробойните в червената плът на изкуствено създадения начин на живот се разрастваха все повече и повече. Забелязваше се една пряка зависимост между големината на Дупките и силата на звучащата песен. Така например там някъде, около Гробницата, Песничката звучеше най-силно и дори Владимир Илич, възлязъл на припек под дъжда, подозираше, че тя е живо послание лично към него.”

Но и появата на новите надежди. Независимо от трагедиите, които са причинили световните водачи на комунизма, те също са безсмъртни, но като отрицателен пример за поколенията, за да не се повтарят антихуманните исторически експерименти. Като техен противовес са Гогол, Платонов, Горки… Изчезването на духовността е в центъра на „Бетовен”.

Геният е превърнат в клошар, който рови с котките в контейнерите за смет: „Гладните лукави котки са там, сред казаните с негодни отпадъци, той ги гони, живи същества са, мисли си, присъединява се, в смачкана торбичка отделя и за рунтавия си приятел, гнуси се от това, което дъвчи, но гладът го побеждава и примирено се запътва към поредния си безсмислен ден.”

Силен хуманизъм откриваме в „Бърза помощ”. Разказът е поклон пред медиците от Бърза помощ, които постоянно се надбягват със смъртта, това е техен дълг и съдба. Бездушната на моменти полиция и чиновниците от службата се формализират, защото при тях е позакърняло хуманистичното чувство и едва когато се налага да получат бързата помощ, за да не умрат, едва тогава си дават сметка и човечността се пробужда. В разказа писателят разсъждава и за фатума. Злото е надделяло у човека и в „Изчезването”. Хората не се радват на чуждата радост.

Ето какво вижда Розалина: „Съзира се струяща злоба, нелюбов, завист, заради чуждата обич и даже готовност за престъпление…” Логично се наслагват тежките и екзистенциалните въпроси: „… защо стана толкова трудно да се диша, защо има неприбрани трупове по улиците, защо трябва постоянно да се оглеждаш, защо враговете са повече от приятелите, защо ураганите са постоянни, защо земята иска да се отърси от полазилите я милиарди същества…” Все пак в края на разказа се появява и плахата надежда, че все пак… Човекът не е станал по-добър във времето – това е горчивата констатация на Ангел Г.Ангелов в „Път към село”. Ето какъв е животът и съдбата на човека във времето, които е съзрял Пришълеца: „По времето на някогашния си пеши вървеж беше съзрял различни човешки картини – строги началници мъчат подчинените си; пазители на реда и отговорници за тишината незабележимо и надеждно запушваха устите на всеки, който се опитваше да произнесе неверни звуци; властници методично и постоянно насилваха подопечни млади момичета върху луксозни одри…” Драматична и трагична е човешката история, изпълнена е с жестокости, диктатури, нещастия, несправедливост, антихуманност.

Появяват се страхливият и корумпиран кмет и рекетьорите мутри: „Тогавашният Кмет постепенно се превръщаше в заможен и достолепен човек, който със самочувствие и усмивка се разделяше с миналото си на рибар любител. … Изчезна всеизвестният кметски мустак, на по-светлите празници се появяваше в скъпи копринени костюми, дори по едно време си обръсна и косата. Някои си обясняваха тази негова промяна с честото общуване с Шефа – твърдеше се, че го е заразил с някаква болест и когато една сутрин прислугата откри тялото му да плава в басейна с разперени ръце и крака, селото тъжно въздъхна: „Бог да го прости… По-добре, че си отиде… то с тая болест…” Това е впечатляващо художествено обобщение за повсеместната корупция във властта на всякакви нива.

В „Другата любов” писателят говори за плътската и духовната любов, за секса и душата, за отдадеността на Бога и духовните селения. А името на главната героиня Дева символизира чистотата на чувството. И в края на разказа се случва именно духовната и жадувана любов.

И този сборник доказва значението на автобиографичното начало за всяка литературна творба. Затова най-убедителни са разказите, в които е силно присъствието на автобиографичното начало, макар че фикцията играе важната си роля. В „Локомотивът” главен герой е машинистът, който е доживотно привързан към стария изоставен и остарял локомотив. Но в него е останало сърцето на машиниста. В разказа става дума за липсата на уважение и памет, за разрухата и безнаказаността, за престъплението и наказанието. Творбата е изпълнена с болка и тъга.

От сборника бих отличил разказа „Внезапно сбогуване”, който е посветен на без време отишлия си талантлив писател Атанас Липчев. В творбата психологически убедително Ангел Г.Ангелов пресъздава писателските мъки, съмненията, всеотдадеността на Словото, цената на успеха, закъснялото признание, истината, писателския характер, който е абсолютно необходим за творчеството и въобще за писателството и сътворяването на добра и убедителна литература. Ето как авторът метафорично описва всичко това: „Сакото на Писателя слънчево засия, празнуващите затаиха дъх, бутилките поспряха замислено и по Поляната се запрокрадваха изоставени талантливи мъже, умопомрачителни неверни съпруги, недосегаеми крадци, измъчени концлагеристи, самонадеяни нещастни палачи, убийци, които смятаха, че всичко им е позволено. Появи се и плахо Момче, приятелче на Писателя от детските му години, носеше то дебела неподвързана книга, крепеше я под мишница и лесно се забелязваше, че се страхува да не разпилее страниците й. като че ли то донесе някаква особена светлина, която се стелеше над поляната и тревата й започна да променя цвета си. Стъпките му бяха плахи, но ясно и недвусмислено го водеха към трибуната от чемшир. Писателят вдигна очи от Думите, усети другата светлина, съзря го и му се усмихна: „Откога те чакам… Вече се страхувах, че наистина са те убили…” Момчето от неподвързаната книга се усмихна измъчено и безмълвно се чу: „да знаеш какво преживях…” Разбира се, че през конкретните прототипи Ангел Г.Ангелов преминава към обобщените образи на персонажите, които населяват творбите му. Неслучайно героите в разказите от сборника рядко имат лични имена. Авторът предпочита да ги назовава с обобщаващите Писателя, Момчето, Пришълеца и т.н. Това е предпочитан художествен похват за този писател. С това той цели да ги универсализира като типажи.

Бих препоръчал още повече изчистване на стила от излишни и ненужни сложности, от прекалена метафорична усложненост на места. От това творбите само ще спечелят, защото ще станат по-четивни.

В десетте разказа от сборника „Внезапно сбогуване” преобладава духовното начало, макар че като негов контраст Ангел Г.Ангелов прибягва често до натуралистични описания. Това е тежка за четене литература, която не става за забавление и отмора. За духовното й начало говорят и използваните цитати от предпочитани силни поети от автора: Димитър Калев, Йордан Кръчмаров, Ивайло Иванов, Николай Заяков, Красимир Симеонов, Златомир Златанов, мисли от Лао Дзъ, Беинса Дуно (Учителя Дънов), Рабиндранат Тагор. Позицията на Ангел Г.Ангелов и неговото разбиране и послание е в съгласие с Лао Дзъ, че най-важен е Пътят.

 

      Ангел Г.АНГЕЛОВ, „Внезапно сбогуване”, разкази, ИК”ХЕРМЕС”, 2018г.