Читателски отзив от Гергана Златкова за срещата на автора с читателите от град Пещера, организирана от НЧ „Развитие- 1873“ гр. Пещера. Николай Терзийски е автор на много есета и разкази, има бакалавърска степен по журналистика и магистърска степен по философия от СУ „Св. Кл. Охридски“. На 21 май авторът гостува в град Пещера по покана на екипът на НЧ „Развитие- 1973“ за среща с почитателите на художествената литература.

 

Кратък критически отзив за романа „Отлъчване“

 

Структурата на творбата се състои от осем разказа от различни герои, чиито живот е свързан с две конкретни географски области в България, в които хората се различават по своите темперамент, местни говори, фолклор, начин на живот и др. А именно Централните Родопи, с център гр. Смолян и преходната зона между Дупнишкото поле и полите на Рила, с център гр. Дупница.

Разбира се и двете зони са преходни, и граничещи с Пиринска Македония, откъдето са част от родовите корени на автора. Осемте разказа оформят една визуална фигура на осмица, чийто окръжности лежат върху осите на тези два центъра (Смолянско и Дупнишко). В това, разбира се, като читатели, сме склонни да търсим и преоткриваме символиката на безкрая и на онова цяло, от което авторът представя живота на всеки човек едновременно като отломък и като свързващо звено към цялото.

Човекът се е заклещил, подобно на Прометей, между миналото на своите родственици и своето настояще, в което се опитва да бъде себе си- самостоятелна частица със свой характер, живот, мечти, копнежи- личност. Подобно на величествен дъб (какъвто e и етимологичния корен на името на града, където се е преместило семейството на Николай и където е завършил средното си образование: Дубница- от „Дуб“, чрез постепенно обеззвучаване в говора от „б“ в „п“ – „Дупница“).

Въпросителната в тази задача ни отвежда имплицитно към въпроса за бъдещето- кое натежава повече: коренът, или онова, което човек е днес? Но, всъщност и днес човекът е част от корена на своя род.

Дъбът е едно от Дърветата на Живота, често избирано за поклонение, чиято история започва от времето на тотемизма- връзката с рода и продължава и до днес в християнството. Където има дъбове, там има оброчища и най-често там се строят параклиси и организират събори. Но към този дъб води не само миналото на рода. А и мястото, където преминават първите седем години на автора. Място, повече известно със своите борови гори и достатъчно магнетично, за да окаже своето въздействие като привлекателен център за веднъж докосналия се до него, човек.

Защото привлекателността на Родопа не е само за своите. Дори и за пришълците планината е майка, а не мащеха. Неслучайно авторът е използвал фигурата на розетата – спиралата за формата , в която протичат действията, каращи читателя да се озове ту в настоящето, ту в недалечното минало или в по-далечното минало, чрез разказите на отделните персонажи, или чрез житейските им съдби. Според някои познавачи на родопските легенди, формата на планината наподобява Роза.

Смолянско и Дупнишко са райони, където местните говори са съхранени в своя автентичен вид. Не, че хората там не владеят до съвършенство и не употребяват в разговорите си и книжовната реч, но някак си са съумели да балансират, съхрянвайки старото, да не отричат и да не „отлъчват“ новото. Това виждаме и в диалозите, когато речта на автора, която се реализира чрез персонажите. Те или се изразяват на старинен автентичен говор, или на много висок поетичен стил.

Сякаш за да засвидетелстват този неслучил се разрив между крайностите, изразяващи се в архаичното и абсолютно съвременното звучене в говора. Отлъчване между говорите, което всъщност не е отлъчване, а част от едно много по-голямо цяло. Като картата на България. Като нейната вековна история, в чиито пластове на различни дълбочини потъват читателите, срещайки се с историите, с говорите, с песните, с мъдростите. Но тъй като авторът интуитивно е позволил да бъде медиатор, за да се случи свободното изливане на сюжета на творбата, нейното себеизразяване и автоизвайване, тепърва му предстои да осъзнае, че е позволил същото и на диалектите- да се реализират чрез неговата роля на медиатор.

А това, разбира се, е начин тези, съхранили архаичното в себе си, говори, да продължат да съществуват и в писмена форма, отпечатвайки се върху безвремието на страниците на книгата, която също в ролята си на медиатор ще ги съхрани за безвремието.

Осмотичният поток е важен, за да ни припомни, че поетиката на словото е в самото слово. Архаичният български език е благозвучен, римуван … Най-вече чрез един похват, характерен за древногръцката поетика, а именно- ритмичното повтаряне на гласни и съгласни, които хем отделят речта, така че да е разбираемо това, което се казва, хем я сродяват толкова благозвучно в едно верижно цяло, че звучи като песен. Защото етимологичния корен на името на поезията е в древногръцката дума за песен.

И ето, че следващият етап на неотлъчването в речта е осъществен чрез общуването със съвременния поетичен език и с архаичния език, който без да е определян като поетичен, си звучи поетично.

Нали антрополози и културолози, като Мирча Елиаде, все ни връщат към факта, че това, което ние днес определяме като поетика, в миналото е част от празничните или делничните дни на общността. За древните не съществуват думи като „творчество“ и „изкуство“, защото онова, което практикуват, включително и речта, е нещо живо. И това интуитивно ни насочва към отговора на въпроса: Защо траките са нямали писменост? Защо за този народ речта е била по-важна и е била поставена на пиедестал спрямо писменото слово, което къде интуитивно, къде- съвсем аргументирано, литературните изследователи определят като неживо. То някъде може да е живо графично, но как ли е звучало? Това пък е въпрос, свързан с иначе преведените текстове на старогръцките поети и философи.

Ето защо, онова, което за други литературни критици би било пропуск по отношение на наративните похвати за изграждане на подобни диалози (особено, ако са привърженици на педантичността на школата на Станиславски в театъра, и желаят думите на съвременните герои да звучат не толкова поетично, някак си по- ежедневно, по – монотонно, по- оскъдно, като на българин забравил своят език, под влияние на толкова много информация, заемки, чуждици и др.), според мен, е сполучлив ефект, за да се открои онзи съвременен благозвучен български език- такъв, какъвто би трябвало да бъде в своята пълнота днес.

Колкото и странно да прозвучи това- под пласта за запазването на автентичността на архаичните говори, авторът отправя зов за съхраняването на съвременния български език. Езикът ни не бива да бъде променян и да бъде моделиран по законите на архаичния говор, но пазейки историята за този говор, той- съвременният български език има своите корени и разполага със свободата да бъде себе си, да съществува.

Разбира се, един подобен читателски отзив не може да бъде изчерпателен, колкото една рецензия или литературен анализ. Но в настоящия текст задачата бе да се обърне внимание на аспект, който някак си убягва на рецензентите и критиците, писали до този момент за „Отлъчване“. А именно фактът, че езикът е като човека – има свой корен, свой род, своя история, своя индивидуалност и право на свое бъдеще.

Няколко думи за срещата

При срещата с читателите от град Пещера авторът нямаше как да не усети връзката с Родопа планина. Макар и на 140 км. от мястото, за което е избрал да разкаже в своя роман- Смолян. Поне за това може много да се говори и да изникват нови и нови пластове в анализа на творбата, случил се на проведената дискусия. Разговор, който беше до голяма степен импровизиран, поради факта, че другите участници не бяха запознати с „Отлъчване“. Градът е малък. Романът получи своята награда съвсем скоро, а и не е известно книгата да е предлагана в някоя от местните книжарници.

Така че, за да бъде ползотворна срещата, тъй като читателите от Пещера са любознателни и умели в диалозите, на Николай Терзийски бяха зададени въпроси: От какви книги се интересува и от кои български класици усеща, че е повлиян. След това, което авторът разказа и заради избраните наративни похвати (персонажите да говорят сами, без намесата на автора като разказвач, темата за Родопите, както и повествователната форма на краткия, или по-дълъг разказ) пещерските дискутанти интуитивно сравниха творчеството му с произведенията на Николай Хайтов.

И диалогът се получи. Аудиторията бе готова да научи нещо ново и интересно. А авторът много леко успя да прекрачи границата между тънката червена линия, която отделя разказвачът от публиката и бе готов да отговаря на въпроси и да дава пояснения.

На финала на срещата Николай Терзийски обеща на читателите от град Пещера втора среща.

Благодарение на любезното съдействие на комплекс „Хийт “ и активната организация на екипа от НЧ „Развитие- 1873“, почитателите на художествената литература от град Пещера имаха възможността да се запознаят с един съвременен, популярен български автор , присъствайки лично на срещата, или проследявайки събитието online по интернет.