В музикално-поетичната вечер, в рамките на фестивала „Пловдив чете“, днес от 18.00 часа, в Културен център „Тракарт“  – един от водещите съвременни поети Атанас Капралов ще представи последната си книга „Приближаване до взрива” с въздействащ рецитал на част от стихотворенията като композиторът ХАЙГАШОД АГАСЯН ще изпълни песни по творби на автора, а литературният критик НИКОЛА ИВАНОВ ще говори за достойнствата на лирическите текстове. Художникът ВЛАДИМИР ЗАПРЯНОВ, чиито картини визуално завършват полиграфски прецизираното издание, ще сподели за пресечната точка между творческите пътища на поета и художника.

Атанас Капралов е роден през 1958 г. в Димитровград. Завършил е българска филология в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Работил е като уредник в дом музей “Пеньо Пенев”, директор на Драматичния театър “Апостол Карамитев” в родния си град, управител на “Компакт прес” и “Компакт арт” София. Автор е на няколко стихосбирки, на книжката за деца “Цветно чудо”, „Балът на цветята“. Носител е на националната литературна награда “Димчо Дебелянов”, на първа награда от националния поетичен конкурс „Биньо Иванов“ за 2016 г., на международни награди в Париж и Москва. Негови творби са преведени на английски, немски, руски, френски, румънски.

Някои от стиховете на Капралов са спирани през втората половина на 80-те години от тоталитарната цензура и разпространявани в ръкопис. Участвал е в създаването на песни за театрални спектакли, по негови стихове хитове изпълняват Михаил Белчев, Ваня Костова, Васил Петров и други. Има текстове в учебни помагала за деца, печелил е престижни награди в конкурси за детски песни с редица композитори.

13Kapralov_COVER_FINAL_FINAL-Издателство-Летера-e1527957791794

Предлагаме ви и рецензията на нашия литеатурен критик Никола Иванов за книгата на Атанас Капралов.

ЖИВОТ,  НЕ  МЕ  ПРЕДАВАЙ  ТОЧНО  ДНЕС

 Никола ИВАНОВ, литературен критик

21никола иванов-тв

Винаги съм смятал, че значимият и сериозен поет и творец не се занимава с идеологии, а с идеи, които са общочовешки и универсални и важат за всяко време и епоха, те са надвременни, защото са битийни. Истинският творец има и служи на една идеология, която няма нищо общо с каквито и да са партийни такива, и тая идеология е ХУМАНИЗЪМ. В това ни уверява и стихосбирката на Атанас Капралов „Приближаване до взрива”.

Самите заглавия на стихотворните цикли от стихосбирката говорят за духовна извисеност, космичност и универсалност: „Висока мишена”; „Кора от звезден портокал” и „Сомнамбули в космоса”. Както и почти всички заглавия на отделните стихотворения от сборника.

Ще започна със стихотворението „Висока мишена”, защото то е пропито с висока духовност. Тази висока духовност, която обладава поета го прави неуязвим и недосегаем за нищожествата:

Мойто сърце е висока мишена:

целят се в него нищожества всякакви –

целят се вкупом,

с дула настървени…

Но са без шанс

и в небето оплаквам ги…

 

Смъртно угрижен съм…

Хей,

лилипути,

мойто сърце е звезда недокосната,

ала

все пак

си спестете барута,

да не ядосате гарда на космоса!…

Въвеждащото стихотворение „Космична моя” задава общия тон на стихосбирката и импонира с универсалния си хуманизъм. Светът се е дехуманизирал и поетът болезнено усеща това с всичките си сетива. Изводът е, че е нужен нов свят, който човекът трябва да изгради, като и самият той се промени. Неслучайно лирическият герой на поета заявява, че няма за какво да съжалява за света, в който пребиваваме. Дори Създателя се е отчаял от своите създания и е приготвил апокалипсиса, за който предупреждава лирическия герой:

Светът едва ли ще ми липсва –

та той в главата е недъгав.

и финалът на стихотворението с поантата:

Защото този свят е смъртник

и трябва пак да го заченем.

В „Песничка за прозрението” лирическия герой желае да напусне грешния ни свят и подканва светлите и духовните да го последват.

Човекът се е  обезчовечил. Истинският добър и хуманен човек, освен че го няма, ако се появи е осъден, защото е несъвместим с грешния свят, в който пребиваваме. В творбата откриваме  деликатно и достатъчно художествено поднесено, но категорично социално-патриотично послание:

Какво като сметат порои

родината!

Не ми е нужна,

щом чуждите брои за свои,

а своите навън прокужда.

Няма много поводи за оптимизъм.

Поетът се възмущава от робското търпение на сънародниците ни и примирили се, „превили врат”, изгубили човешкото си достойнство („Вълча родина). Пошлоста е превзела живота ни.  Малки и дребни сме за високите примери на Левски, Ботев, Яворов. Това е главното послание във „Вечни присъди”. Липсва ни смелост да ги следваме, жертвоготовност, страхът от риска ни парализира, милеем за животеца си. Съдбите на тримата ни национални герои, сред които са двамата ни велики поети са маркирани с универсалните символи – бесилото, куршума, куршума и отровата, съчетани при Яворов, както и смъртта на Гео. Техните паметници метафорично израстват до небето, за да подчертаят, че сме нищожно мижави пред величието им. Живеем дребнаво, страхливо и недостойно и във „Всекиму своето”:

С кал задавен от дребните цели

в будна кома

духът ти се кротва.

Ако някой не те е разстрелвал,

ти не си минал жив през живота.

Духът не може да понася битието на лирическия герой, възмутен и отвратен е готов да напусне тялото, да го изостави да се гърчи в болезнени конвулсии. Сходни са посланията в „Мисия невъзможна”. Духовният човек се чувства дискомфортно и неуютно в опростачения ни днешен свят. На власт е примитивното шоу, а не високото изкуство. Просто мисията на духовния човек е невъзможна:

Светлината отвъд те зове…

дай ни знак,

че си ти,

Сине Божи?…

Но уви –

ти си просто човек,

пратен тук

с мисия невъзможна.

Високото слово на Паисий, Ботев, Алеко, Гео и другите велики е в немилост в едноименното стихотворение. Доброто и Злото са в жестока схватка за надмощие. Убийството на високото слово е национално самоубийство в „Словото в немилост”, защотко без него човекът ще оскотее.

Погребани са идеалите на героите, те са банкрутирали и фалирали в съвремието, България е „обезродена”, а светът е на ръба и всеки момент ще скочи самоубийствено в бездната. И Бог ще вземе за бъдещия човек мостра само от духовния индивид, защото само той може да облагороди бъдещия себеподобен:

От теб по щипка

той ще вземе

любов,

достойнство,

вярност,

мисъл –

за други хора

в друго време…

Ако от тези тук спаси се!

До такава степен човекът се е обезобразил духовно, че се е превърнал в опасност дори за своя Създател.

В „Битка за честта” моралните ценности са преобърнати. И в това стихотворение долавяме Ботеви интонации от „Борба”: „Богат е”, казва, пък го не пита/ колко е души изгорил живи,/ сироти колко той е ограбил/ и пред олтаря бога измамил…”. Слугинажът се е превърнал в занаят, а „крадците са светии”. Местните велможи искат поклон пред безобразията, които вършат, мълчание, покорство. Откриваме и автобиографични моменти в това стихотворение. Само свободолюбивият може да съхрани и запази честта и достойнството си. Големият град, столицата са също толкова покварени, колкото и провинциалните градчета и селища. Борбата на лирическия герой на поета в последна сметка е борба за оцеляването и спасяването на България. Доброто и злото са в жесток двубой и във „Вечерна сълза”. Доброто гладува, а злото преяжда. Градът е „като комин пред рухване” – занемарен, запустял, защото е загърбил и загубил духовното си начало. Вярата е „Кранта мършава”:

И фолк дула със спазматичен рев

концерта птичи закопават в нищото.

Сега духът не струва пукнат лев,

сега градът парцалено тържище е…

Експресивната лексика, образи и метафори усилват въздействието на стиховете. Динамичният стил също.

Любовта е централна тема в някои стихотворения от сборника, главно от цикъла „Кора от звезден портокал”. Неосъществената, но мечтана любов е по-чиста и силна, защото е предпазена от разочарованията при осъществяването в стихотворението „Кора от звезден портокал”. Подобни са настоенията и посланията в „Лятна скука”. В „Снайперистка” лирическия герой сякаш бяга от любовта, не желае да се отдаде на чувствата си, защото иска да е независим. В „Недосегаем” е горд от устойчивостта си пред съблазните и насилието, само истинската любов може да го победи. Тук интимното е преплетено и съчетано с моралното и социално-психологическото. Любимата е станала част от лирическия герой в „Подарък”. Акцентът във „Вечни” е жаждата за трайност на чувствата при зрялата любов. В „Премазани от скоростта” лирическият герой желае да опази любовта си дори след смъртта. Мечтата на лирическия герой в „Глътка по глътка”  е да изпият с наслада  любовта докрай с любимата. В интимните стихотворения на Атанас Капралов няма сексуални забежки и разюзданост, цинизми, защото в любовта превес има духовното. В „Тайна” поетът съкровено споделя:

…и с теб –

щастливец до щастливка! –

ще влезем в смисъл нов,

набъбнал

под звездна форма и обвивка…

 

Но наша тайна той ще бъде.

От любовта се продължава живота чрез децата в „Есенно движение”:

Дърварите с ледени брадви ще смлатят

стеблата ни сухи…

Но срещнати горе:

ще видят душите ни

как на земята

две семчици наши

смъртта ще оспорят.

Драматична до трагизъм е поезията на Атанас Капралов. Усещането за смъртта е откроено в лириката му от тази стихосбирка. В „Приближаване към взрива” лирическият герой преживява болезнено драмите и трагедиите на близки до сърцето и душата му хора. Чувството става натрапчиво, защото е свързано с майката и дъщерите. И накрая отеква чрез любовта. Сходни усещания откриваме и в „Смяна на местата”, защото в поетовото съзнание се е загнездила мисълта за неунищожимостта на злото. Докато в младостта увереността е била силна, със зрелостта и опита нещата са станали безнадеждни:

И вече не изпитвам драма,

че е осъдено доброто.

Сърцето ми –

сизифов камък –

търкулва

в ниското

животът…

 

Сега си сменяме местата,

крив свят,

на злото ненаситен:

смирено лягам ти в краката,

преди от теб да ме изриташ.

Силни и болезнени са угризенията на съвестта у лирическия герой в „Среща в небето”. Той се самобичува, защото не е намерил време за приятеля и той си е отишъл. Надеждата е да се срещнат на небето и той да му прости:

От тази тишина и сляп и глух съм…

И ме души въпрос като верига:

защо добрият порив в мен избухва,

когато няма до кого да стигне?

Увлечени в ежедневните си грижи, не се сещаме за най-близките, да ги стоплим с добра дума, да ги окуражим и одързостим. Прочувствено е „Балада за младите сълзи”, което е посветено на светлата памет на бащата на поета. Зад варенето на ракията откриваме и усещаме духовната връзка между бащата и сина:

И хванали се на хоро по мъжки,

с баща ми в кръг ни врътва лудостта:

мен – с колко глътки злото да натръшкам,

а него – да е с мама след смъртта.

В „Нова кожа” е силна жаждата за обновление. Неунищожима е  родовата връзка – от една страна с мъртвата майка и от друга с дъщерите.

С предчувствие и очакване на новия човек и новия свят е изпълнено „Сомнамбули в космоса”:

Планетата –

безкраен океан –

се готви за живот под нови форми…

Да бъдем риби пак ни дава шанс,

след сетния малшанс да бъдем хора…

Лирическият герой предпочита да полети в космоса, вместо да чака еволюцията на Ной:

И търсим сред вселенските мъгли

звезда за дом подобно сомнамбули…

А дъжд под нас отчайващо вали

и свършва Ной в корема на акула.

Лирическият герой на Атанас Капралов не вярва в подобряването на човешката порода, човекът в този му вид е непоправим. Защото горе в „Миг небе” съзира спасението:

…когато скочим от вонята

и миг небе с очи откъснем си –

подобно флаг на светлината,

развят за нашето възкръсване.

Отчаянието и безизходицата така са обсебили лирическия герой в „Късмет с детелина”, че четирилистната детелина се явява негова спасителка, защото тя е символ на щастието, а удавникът се хваща и за сламка. Връщането в спомените от детството също са спасителни в „Пролетно завръщане”.

В края на стихосбирката все пак някои стихотворения са по оптимистични, в тях откриваме плаха надежда. В „Спасителки” надеждата, че доброто ще спаси света е жива в дъщерите. Те са съхранителки на доброто в „Сватба”. Наистина надеждата не умира. В „Непотребен” също кълни някаква надежда, че все пак България ще  я има, няма да бъде заличена от лицето на земята. Дано. Един светъл и чист като сълза свят е мечтата на поета („Среща на сълзи”).

Силно експресивно стихотворение е „Прах от фъртуна”, където Атанас Капралов разкрива умението си да рисува със слово.

Спазматичната молба на поета във „Вярност” е животът да не го предава, защото другите имат нужда от неговата подкрепа, да им вдъхне кураж за борба срещу злото. Лирическият му герой е с мисия да бъде опора на хората:

Живот,

не ме предавай точно днес.

Добрите българи от хала скотски

далеч побягват.

Гибелно.

Без вест…

Без мене кой да им каже,

че народ сме?

Силна стихосбирка се получава не само от добри стихотворения, но те трябва да бъдат и единни по внушения и послания. Тогава се усилва въздействието върху читателите. От стихосбирката се убеждаваме, че свободата, любовта, хуманизма, родината, децата са фундаментални ценности за Атанас Капралов. Поетичната книга „Приближаване до взрива” не е изградена на еклектичен принцип и многотемие. Едностилието се дължи и на силното екзистенциално въздействие на стиховете. Издържана е както стилово, така и като послания. И най-същественото е нейната духовност. Така както е в „Небесно пиано”, когато в душата и сърцето на лирическия герой зазвучава небесното пиано:

И не съм аз човек,

а алков,

в който нотите любят се жадно –

сякаш Бог презарежда с любов

моя свят от небесно пиано!

Това е.