Излезе от печат книгата на Димитър Дънеков за участието на брациговци в трите войни за национално обединение. На 400 страници в нея е събрана информация за повече от 200 загинали жители на малкото градче и за още толкова завърнали се живи от фронтовете – невредими, инвалидизирани, от плен и т. н. Проследена е и съдбата на ветераните, загинали след войните във вътрешните междуособици между 1923 и 1944 г. Цената на книгата е 15 лв. Разпространява се от автора чрез заявка на тел. 0888007440 или e-mai: dste@abv.bg

Когато паметта е непредубедена

От Георги К. Спасов

Трудно е да се определи жанрът на този огромен по значението си труд на Димитър Дънеков. Разбира се, „хроника“ и „летопис“ най-бързо, най-лесно, но и най-подвеждащо биха дефинирали книгата „И спят отдавна всички знамена…“. И това е така, защото „историографът“ Дънеков е писател и има онова специфично, увличащо, а на места – определено вдъхновяващо (по вазовски) отношение към хора и събития, за които пише. Той обосновава интереса си към миналото по следния начин:

„…В недългата историография на града като че ли липсва изцяло един кратък, но не и незначителен период – този, заключен между годините 1912-а и 1918-а – времето на Войните за национално обединение. А защо, след като в Брацигово няма дом, който да не е бил почернен от тези събития – това е въпрос, на който едва ли може да се намери смислено обяснение…“ Разбира се, че има обяснение.

И Дънеков го намира в разноречивите прочити на родната ни история, диктувани не от обективната истина, а от политическата и идеологическа конюнктура на времето. Ето защо авторът спокойно, разумно и покоряващо добронамерено изяснява защо някои брациговци са „запомнени“ от историята, а други – дори по-заслужили, са пренебрегнати. Без да обвинява никого, Дънеков възстановява справедливостта по отношение на родната памет за хора и събития, разглеждайки историята на Брацигово като част от целокупната ни история, като минимодел на случващото се в България през тези години.

Изследването му е плод на задълбочено изучаване на всички свидетелства за историята на България и Брацигово – документални, журналистически, историографски, мемоарни, обогатени с фотографии и факсимилета, които пресъздават автентичната атмосфера на онова време. Да се каже, че Дънеков пише за Брацигово и брациговци с любов и привързаност е банално, но характеризира най-точно творческия му процес при създаването на този летопис. Както за Панагюрище, където живя и работи дълги години, така и за Жребичко, родното му село и за хората в тях – предишни и настоящи, с носталгична симпатия, но и с вдъхновяващо съпричастие. Авторът отлично познава родната история. Неговите разсъждения и обобщения са аргументирани с исторически документи.

Изследването е документирано с разказите на съвременници за техни близки, участници във войните. Текстът излиза извън представите за „историческо“ четиво със своя увличащ полемизъм. Дънеков демитологизира наши училищни познания и го прави толерантно, изискано, по човешки убедително (присвоеният марш на Кирил Христов, непознати за широката публика стихове на Иван Вазов, документи за осъдени от военния трибунал войници…). Полемическите нотки дискредитират рутинната ни представа за „историческо“ четиво. Не сухо документиране, а живо, образно, със защитено лично мнение, с литературни нюанси, които одухотворяват текста, правят го жив, близък до съзнанието и чувствата ни и така фактите и събитията се възприемат емоционално обогатени.

Неутралното „ние повествование“ на места се измества от „аз повествование“ – така обективно-документалното се „стопля“ от лично-интимното, текстът започва „да диша“, а ние – да съизживяваме разказаното в него. Ако по този начин се пишеха учебниците по история, тя би станала определено по-интересна и увлекателна за учениците ни. И в заключение – бих се върнал към първоначалната си съпоставка: историята на Брацигово става по-ясна, по-разбираема, по-съизживяна, след като е „прочетена“ от Димитър Дънеков. „Така е в живота – историята съществува само там, където има памет и признателност към сътвореното от предците“– казва авторът. Ще добавя: „И където историята е в съгласие с истината“. За да има справедливост – и за мъртвите, и за живите.