Слово за сборника

„ПРЕДГОВОРИ. Литературна критика и литературна история”

 

Национален литературен салон „Старинният файтон”

30 октомври 2018 г.

 

Д-р Елена Алекова

 

Неизвестно защо (а може би известно!), когато трябва да пиша за книга на Никола Иванов или за него самия, мисълта ми винаги се насочва към високото, фундаменталното, глобалното. Настройката е да пиша не просто за книгата или за него, а за нещо по-важно, по-обемно, по-отговорно. Защото Никола Иванов е свързан априори с високото, фундаменталното, глобалното. Именно затова не е някак възможно просто да започна с думи като: „Новата книга на Никола Иванов…” или „Познавам Никола Иванов от времето, когато…” (дори не си спомням откога точно го познавам; чувството е, че го познавам от винаги).

Така и сега…

* * *

След известното стъписване на литературата през 90-те години на миналия век, обусловено от обществено-политическите, социалните и духовно-психологическите промени у нас, след разбесувалата се наляво и надясно свобода, по-скоро свободия на словото литературният процес се поуталожи и отново започнаха да се открояват тенденции, посоки, явления. Лудите се налудуваха: каквото бяха решили да отрекат – отрекоха. Каквото трябваше да оцелее – оцеля. Мнозина от големите, които оформяха физиономията на съвременната литература, си отидоха от тоя свят – оценени и недооценени, възхвалявани и оплювани приживе и след това. Какво да крием – веднага се почувства огромното им отсъствие в обществения живот и в онова вътрешно пространство, което все още можем да наричаме народен живот, макар в съвременния свят то да изглежда като анахронизъм. Огромна празнота – откъм доблест, откъм сила на характера, откъм гражданска съвест, откъм публична тежест. Няма го Николай Хайтов например – да предупреждава, да предпазва българското общество от гибелните опасности, които го дебнат и дебнат света и човека на всяка крачка. Няма го Валери Петров – да осенява с меката светлина на своята тъжна усмивка есента и зимата, която настъпва и встъпва в правата си въпреки временните отлагания. Няма ги и редица други писатели – всеки със своя принос и своето неповторимо присъствие в литературата.

Дали днес, след всичките златни обещания и златни надежди в литературата, не стигнахме до счупеното корито, защото и до днес определени хорица израждат свободата на словото във всепозволеност – пишат каквото си искат, без да поемат отговорност и за една своя дума, за лъжата, за клеветата, за пошлостите, леещи се изпод перата им, а други са се вторачили в златния телец до степен да забравят високото предназначение на литературата. За легионите графоманстващи и пописващи дори не си заслужава да говорим…

Здравият разум, а и естественият оптимизъм обаче на мен лично ми пречат да приема счупеното корито за реалност, колкото и реално да се мержелее то. Един от основателните доводи за оптимизъм е случващото се в областта на литературната критика. Тя, като част от цялостния литературен процес, преживя своето стъписване. Но след неизбежното затишие, наложено от обстоятелствата, дойде и неизбежното съживяване. Казвам „затишие”, а не „спиране”, защото спиране наистина нямаше, макар на повърхността да изглеждаше така. Бе затишие, глътка въздух – като след ускорено пренапрягане. Бе оглеждане, окопитване – като след катастрофа, срив, крушение.

Далеч съм от мисълта да правя цялостен обзор на литературната критика, разбира се. Онези, които през 90-те отричаха и клеймяха класиците и всичко, създадено по времето на соца, защото беше лесно и безнаказано, за да разчистят най-после в литературата място за себе си и себеподобни, не влизат в полезрението ми. Просто не приемам преднамерени тези за нечии някогашни мъченичества и разпятия. Не влизат в полезрението ми и онези, които каканижат, ли каканижат едно и също и преди и сега, все едно нищо не се е случило, колкото и „смели” образи и изрази да ни предлагат. Не че съм против изповядването на възвишени идеи в дясна или лява в посока. Само че освен чрез кухи отрицания и несмислено възвеличаване в едната или другата посока, щом искаш, има в литературната критика много възможности, които позволяват да изявиш гражданска позиция така, че тя да не стърже ухото дори на твоите политически опоненти.

(В скоби. Ако и да говорим днес, че има свобода на словото, това съвсем не означава, че цензура няма. Има, и още как!… Само дето тя вече не е класово-партийна, а… да я наречем, личностно-субективна. И докато навремето всяка талантлива творба можеше да мине през идеологическото сито, колкото и ситно да беше то, днес през ситото на отделния честолюбец това е невъзможно – талантлива или неталантлива, творбата ти няма как да мине, ако някой е решил да я спре, дори само защото не му харесва, да речем, твоят перчем. Това е цензура в чист вид. Без уговорки. Без отстъпване. Без „право на помилване”. Цензурата на завистта. Цензурата на бездарността. Слава богу, че литературата надживява човека – в онзи смисъл, на Михаил Булгаков, дето „ръкописи не горят”, и рано или късно всяко слово, предназначено за читатели, намира път до тях, дори и авторът му да е напуснал този свят. В този аспект… дали писателят приживе е получил заслужено признание или не, е без особено значение – неговото предназначение е друго. Неговото предназначение е да напише всичко, което трябва да напише. В това е и неговата радост, неговото удовлетворение, смисълът, че се е родил, живял и страдал, че си е отишъл.)

* * *

Три са критическите пера, които по особен начин изпъкнаха според мен в съвременната литература (поне в литературата, която влиза в обсега на любопитството ми): Петко Тотев, Никола Иванов и д-р Николай Василев.

Петко Тотев се открои с невероятното си четирикнижие „ЕДИНОСЛОВИЯ БЪЛГАРСКИ” (2016), което дори бих нарекла ЧЕТВЕРОЕВАНГЕЛИЕ БЪЛГАРСКО. Статиите, включени в тези книги, са писани в продължение на цял живот и са издадени месеци преди Петко Тотев да прекрачи в отвъдното. Те провъзгласяват в днешните трудни за писателя дни благата вест, че българската литература е жива и живее пълнокръвно, защото има здрав темел, поставен от предходниците, и носи потенциала на нови сбъдвания, въпреки всички трусове и катастрофи, клатещи самите основания на мира сего. Накъде върви светът днес, никой не знае, но литературата пази човека. Все още.

Д-р Николай Василев поднесе на четящата публика фундаменталния си труд „Златна христоматия на България” (2016; съвместно с проф. Александра Куманова). Тази изключителна и прецизна подборка на вечните български тестове от древността до наше време отвори за съвременния читател небесата на многовековната българска словесност. Николай Василев предложи безпощаден критерий в отсяване на зърното от плявата, на истинно от подменено и фалшиво в литературата, в частност в нашата литература: „ЧИСТОТА НА ЕЗИКА; ЯСНОТА НА МИСЪЛТА; АКТИВНА ИНДИВИДУАЛНА ЦЕННОСТНА ПОЗИЦИЯ, ПОДЧИНЕНА НА ЕДИНОСЪЩНИТЕ ХРИСТИЯНСКИ ИДЕАЛИ И РОДОВИ ДОБРОДЕТЕЛИ”. Този критерий тепърва ще се разширява и разработва. Има бъдеще.

Никола Иванов е разпоредителят на „балната зала” на новата и най-новата българска литература. Той въведе ред в блъсканицата, в главоломицата, в хаоса, настъпил след 1989 г. Нашето литературно днес е по-подредено и по-спокойно благодарение на него, може би и на още един-двама като него. Толкова е твърд и безкомпромисен в позициите си, че няма как да го събориш и обориш. Няма как да го отместиш. Няма как да го прескочиш. Мнозина се препънаха о него. Поредицата му „Подреждане на балната зала” (2006; кн. 2, 2008; 2013) и „Литературнокритически статии и студии (Към Балната зала)” (2015) е уникална като замисъл и осъществяване. Към нея – и другата му поредица: „Едно към едно” (2010), „Статии и разгърнати рецензии” (2011), „Статии и рецензии” (кн. 2, 2013; кн. 3, 2014; кн. 4., 2015; кн. 5, 2016). Защото Никола Иванов освен че има поглед към високото и най-високото в българската литература (върховете), живо се интересува от онова, което още ври и кипи в котела долу (низините), без да се е уталожило и да е намерило своето място в балната зала на българската литература. Хрумва ми сега израза: талантлив еди-коя си степен по скàлата на Никола Иванов – звучи много добре, нали!

Но освен градивна и оперативна функция, т.е. работа по вертикалата (върховете и низините), литературната критика има и друга задача – по хоризонталата. Ако си представим обществото като огромно поле, в което се осъществяват най-различните човешки дейности, литературата представлява от това поле една точица – изсред многомилионен народ няколко десетки са писателите. Освен това литературата има нужда от непрекъснато движение, развитие, обновление – ОТ ВЕЧНОСТ. Тя се зарежда непрекъснато с младост, енергия, свежа кръв, която нови и нови сърца биха били готови да й поднесат безусловно. В сърцата на младите, на идващите след нас в латентно състояние животува нейното бъдеще. То трябва да се събуди. Но как? В общественото поле има толкова много възможности, блясък, чудеса, литературата се губи сред тях, изместена от тях, изблъскана към тъмните ъгли. Тук именно идва на помощ литературната критика. Тя трябва да сведе знанието за високото българско слово до всеки човек, особено до подрастващите (учениците и студентите), т.е. до бъдещата смяна. За да се роди плод в бъдното, тя трябва днес да засява зърното днес и да го засява на почвата, която дава плод. Никой още не знае със сигурност коя точно е благодатната почва. Затова до колкото повече хора стигне зърното, толкова по-голяма е вероятността то да намери благодатната почва и да покълне. Но с това работата не е свършила. Веднъж покълнало, зърното трябва да бъде подхранавано непрекъснато. И пак знанието за високото българско слово е онази влага и питателна храна, която ще го поддържа свежо и то ще расте. Знаем поети със мощно самородно дарование и зашеметяващо начало, които после цял живот са епигони на… самите себе си – няма при тях развитие, няма, както би казал Блок, „чувството за път”.

* * *

През последните няколко години Никола Иванов се е захванал именно с това да представи високото българско слово пред учениците и студентите. Или… може би той през цялото време това прави, но сега то приема по-осезаем облик чрез поредицата „ПРЕДГОВОРИ. Литературна критика и литературна история”, която е замислена, предполагам, като сборници от предговори към издания на наши класици за ученици и студенти. Предполагам, защото… все още става дума за първа книга от подобен характер. Но като се има предвид досегашният подход на Никола Иванов към всичко, с което се занимава, мисля – и в тази посока той няма да се задоволи с една книга, че ще станат няколко, защото неговото виждане за литературната критика не е виждането на еднодневката „ден да мине, друг да дойде” или… да грабна някоя и друга награда, да ме споменат тук или там, да стана я член-кор., я академик, с други думи „да си начеша крастата, пък каквото става – да става”, както определени хорица си чешат крастата, а смятат, че са на „ти” с голямата литература, че пишат литературната история…

Чест му прави на Никола Иванов, че се е сетил и загрижил за това високото българско слово да стигне до съзнанието всички, да докосне всяко сърце, да провокира, да предизвика, да предпостави, да събуди. Така се гради литературата – като се работи глобално за нея, като се мисли не само за миналия и днешния неин ден, а и за утрешния, за онзи, който някога ще дойде, но кълни днес. Защото литературата, макар и отражение на „тук и сега”, по същество е ОТ вечността и ЗА вечността. В този смисъл… литературният критик е своего рода къщовник, стопанин на литературата. Освен че обглежда миналото (като основа) и поставя всяко нещо на мястото му, освен че подрежда и тълкува многопосочните литературни явления и процеси на своя ден, на нашето днес, но той подготвя, предпоставя и бъдещето на литературата. Или поне живее с мисъл за бъдното, предусеща го и настройва перото си по него. Така с всеки значим писател. Никола Иванов знае това и го подчертава в самото началото на своя сборник, открит с анализ на „Житие и страдание на грешния Софроний”:

 

В облика на дейците на нашето Възраждане отчетливо се наблюдава една закономерност – всеки следващ да съхрани най-важното и хубавото от предходниците, но и да добави нови черти и да дообогати стари добродетели. Или с други думи – да бъде един нов български Дух”.

(„Грешният праведник”.

За Софроний Врачански)

 

Ще останете изненадани, когато по-нататък прочетете къде Никола Иванов е открил бъдещите сбъдвания на Софроний Врачански в нашата, и не само в нашата, литература:

 

„Струва ми се, че у автори като Алеко Константинов и Ст. Л. Костов можем да търсим влияние на „Житието…” като отзвук, като ехо на прамодели на българи главно в народопсихологически смисъл. Едва ли можем да си представим знаменития Захари Стоянов и неговите бележити „Записки…” без основата на „Житието…” на Софроний. По същата причина смятам, че „Автобиография”-та на Бранислев Нушич или „Преди да се родя и след това” на Ивайло Петров (а и други творби), са също своеобразно продължение на традицията на Софроний”.

(Пак там)

 

Освен студиите за Софроний Врачански в „ПРЕДГОВОРИ…“ са намерили място литературнокритически анализи за виртуоза, мъченика и пророка Пейо К. Яворов, хуманистът  Йордан Йовков, „на бога най-светлия син” Димчо Дебелянов, достолепната, „сърдечна и топла“ Дора Габе (разгледани са поезията й за възрастни и творчеството й за деца), уникалният Иван Динков (разгледани са неговата поезия и проза, както и книгата му „Почит към литературата”). Някак встрани от тези предговори, но и вътре в тях като общ замисъл стоят „Историята на една инкриминирана книга“ („Ловецът на диви патици”, книга втора на Тодор Ризников”) и „Писател с уникална книга“ – студия за цялостното творчество на Никола Радев и, по-специално, за книгата му шедьовър „Когато Господ ходеше по земята“. Кой знае – някога може би и двамата ще намерят място в училищните и университетските програми за изучаване на българската литература. Подсказка или предсказка на Никола Иванов – кой както иска да го разбира.

В настоящата книга не са включени, но вече имах възможност да прочета предговорите към издания на „едно от слънчевите деца в българската поезия“ Христо Смирненски и „един от най-могъщите поети, които е раждала българската земя“ Никола Фурнаджиев.

 

* * *

На всички е известна слабостта, а може би силата на Никола Иванов към поетите, родени в Пазарджишкия край. Но дали само тяхната свързаност с него е причина литературният критик да им обръща особено внимание? Никола Иванов със свойствената за него прямота не ни оставя много-много да се чудим:

 

„Стане ли дума за голямата българска поезия и литература – пише той, – винаги в съзнанието ми изплуват Пазарджик и Пазарджишко. Това го казвам заради имената на Константин Величков, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Димитър Бояджиев, Никола Фурнаджиев, Райко Алексиев, Нешо Бончев, Александър Геров, Павел Вежинов, Иван Динков, Георги Спасов… И още…“.

(„И спят отдавна всички знамена”.

За Никола Фурнаджиев)

 

Трима от изредените поети са намерили своето заслужено място в поредицата „ПРЕДГОВОРИ…“: Димчо Дебелянов, Никола Фурнаджиев и Иван Динков. Засега. Литературният критик не пести високи оценки за тях и творчеството им. Но му вярваш, защото обикновено той е пестелив и внимателен в оценките за писателите, за които пише, но и затова че в подхода към всеки от писателите, попаднали в полезрението му, намира най-верните характеристики и думи. Когато например споделя, че безсмъртните елегии Дебелянов са „емблематични за поета творби“, отдавна „станали любими за поколения българи“, той обосновава своето твърдение с железни аргументи:

 

„Защото в тях са закодирани българската национална чувствителност, елегиите са станали същностна част от националния ни духовен код и шифър на българи, от българското ни ДНК. Като никой друг Дебелянов притежава, владее и изразява в поезията си националната ни българска интимност“.

(„На бога най-верният син”.

За Димчо Дебелянов)

 

Или, когато признава, че за него „Пролетен вятър” и Никола Фурнаджиев са „едно от седемте чудеса на българската поезия”, той вече е обосновал защо смята така, а именно:

 

 „Фурнаджиев озвучи българското поетично небе по непознат дотогава начин, с неистова сила, с йерихонската тръба на своя ненадминат поетичен глас, изля от небесата сълзите на Йеремия, които продължават да капят и кънтят по родната ни изстрадала и изтерзана земя. Той съчета Ботевите висини с Вазовите кънтежи от битките в Епопеята, с Под гърма на победите, с Яворовата безмилостна градушка, с Гео-Милевия спазматичен вик”.

(„И спят отдавна всички знамена”.

За Никола Фурнаджиев)

 

Да не говорим за Иван Динков. Предаността и почитта на Никола Иванов към него е пословична. Познавам хора, които не просто не одобряват, но буквално се възмущават и дразнят от високите му и най-високи оценки на Никола Иванов за творчеството на този поет. „Бог го е белязал – пише той за него, – посочил и погалил с обич като свое любимо изпитано чедо…“, като допълва:

 

„Удивителното и уникалното при него бе и това, че до последните си земни години той създаваше голямо изкуство, без да се самоповтаря или самоверсифицира, без да преекспонира сходни образи или метафори, личният му критерий не се снижи и той не промени и не изгуби мярата си”.

(„Никоя победа не връща мъртвите”.

За Иван Динков)

 

Ще кажа само: „Дай боже всекиму от поетите да намери своя критик, който така да държи на него, каквото и да му коства това“. А иначе Никола Иванов използва и друг начин да опровергае онези, дето биха се възпротивили на подобни силни определения – цитира писателя, зад чието творчество застава със силни думи. Така и в случая с Иван Динков, той е подбрал такива думи от него, от които човек понякога наистина онемява:

 

„От края на всяко село започва бездната. Това се усеща особено силно през нощта. Мнозина български поети обаче нямат чувство за това. И точно тая тяхна безчувственост издава тяхната бездарност. Тук не помага прочитът на много книги, както и многото задгранични командировки. Поетът се ражда с чувството за бездна”.

(Пак там)

 

* * *

Никола Иванов притежава една удивителна черта на характера – невъзмутимост, която му помага превъзходно в работата му на литературен критик. Особено когато, без да трепне окото му и без да спори с никого, прекатурва представи за даден творец, градени с десетилетия. Най-фрапираща в тази посока е преоценката му за Христо Смиренски. Припомняйки думите на Георги Бакалов при появата на стихосбирката „Да бъде ден” (1922): „На улицата на пролетарската поезия настъпи празничен ден”, той веднага и безапелационно заключава:

 

„Опитите за партийна приватизация на големите творци винаги са били в техен ущърб. Така се оказва и сега, защото партийните попълзновения винаги са били вредни. Появата на „Да бъде ден!” е празник не на „пролетарската”, а на българската национална поезия!”.

 

За да избегне недоразуменията и споровете, каквито със сигурност тези думи предизвикват (вече няколко пъти съм била свидетел на такива спорове), Никола Иванов подчертава, че, да, поетът пише за социално неоправданите и възпява революцията, която единствена ще заличи социалното неравенство, но доуточнява, че „социалната ангажираност и чувствителност на Христо Смирненски в никакъв случай не произтичат от партийната му принадлежност и симпатии, а от сърдечната му и душевна предразположеност – съчувствие, състрадание към унизените и оскърбявани от живота”. И веднага след това от конкретния случай той минава към грандиозното обобщение:

 

„Впрочем това е характерно за всички големи творци! Те не се занимават с идеологии, а с идеи, защото всяка идеология, каквото и да е тя, ограничава. Идеологията на всички големи, велики творци е една единствена: ХУМАНИЗЪМ! Това при тях е по морална и етична нагласа, по съвест, те го носят в себе си по рождение, а не е под влияние на партийно, политическо или идеологическо въздействие и внушение”.

 

Наистина, големият творец – за каквото и да пише, както и да пише – винаги е на страната на унизените и оскърбените, независимо от политическите му пристрастия, иначе не би бил голям творец. Големият творец никога не извежда на преден план политическите си възгледи, за да печели популярност и симпатии сред читателите. Той е голям по силата на това, което пише. За близо 30-годишния преход знаем до болка кой от писателите у нас разчита на евтиния политически популизъм, залитайки на дясно или на ляво с цел самореклама. Като се повгледаш, талантецът на нито един от тези смелчаци на думи (а не на дело!) не е кой знае колко голям. Сега се питам дали имат готовност и те да дадат живота си в осъществяването на една светла кауза, в която уж вярват – подобно на Пейо К. Яворов например, тръгнал с пушка в ръка да освобождава братята си, останали под турско робство? Въпросът е риторичен.

Като стана дума за Яворов… Нищейки участието му в македоно-одринското освободително движение, Никола Иванов отново издига конкретното (освобождаването на Македония и Тракия) към глобалното – за Яворов, по неговите думи, „свободата е универсална ценност” и в това именно е смисълът на участието на поета в борбата. На литературния критик в случая му идват на помощ думите на Пейо К. Яворов от последния брой на в. „Свобода или смърт”:

 

„И ний обичахме своята българска народност, ала с една възвишена обич, която не допуща завист или омраза към другите. Защото народността, според нашите понятия, намира смисъл единствено при светлия порив на даден сбор от човеци, говорещи един и същ език, да вложат особен пай от мисъл и дело в общия културен придобитък на целокупното човечество…”.

(„Самси и в треска”.

За Пейо К. Яворов)

 

По правило творческото начало е в непрекъснат конфликт с политическото – открит или скрит, но конфликт. Това внушение преминава като червена нишка през целия сборник на Никола Иванов. Проявява се дори там, където най-малко го очакваш – в студията за Йордан Йовков например, когато внезапно авторът цитира казаното от писателя на 13 март 1937 г. за културната политика на тогавашните управляващи:

 

„Нашите политически мъже не могат да разберат, че обновлението и възраждането и изобщо националното е преди всичко в творенията на писатели и художници, създадени от българската душа и предназначени да будят, да хранят и да издигат тая душа. Може ли да има друг по-интимен и по-сигурен път за обнова и за възраждане? Но нашите държавници и общественици са търсили не пробуденото и утвърдено национално съзнание, а пасивната, инстинктна, неосъзната българска душа и с нея са работили, тъй като с нея по-лесно може да се злоупотребява“.

(„Хуманистът, обречен на безсмъртие”.

За Йордан Йовков)

 

Колко актуално звучат тези думи и днес и казват всичко за онова, за което стана дума преди малко.

 

* * *

Когато представя даден писател пред ученици и студенти, Никола Иванов обглежда личността и творчеството му от всички страни: биография (в едри щрихи – само колкото е необходимо); подробен анализ на ключовите му творби, книги, идеи; преглед на литературнокритическите рефлексии, отзиви, студии и др. за него (писателят в очите на съвременници или литературни критици от по-нови времена – само онези, които си заслужават); съкровени мисли и откровения за творческия процес, творчеството, литературата и живота на самите писатели; резонанси и асоциации, взаимодействия с автори от други времена и географски ширини; писателят сам в себе си и по себе си, но и писателят в цялостния литературен процес (и литературата – наша и чужда)…

Главното: Никола Иванов не забравя, че смисълът на подобен род студии е да посяват зърното в младите сърца, в които ще поникнат нови кълнове, които ще продължат словото и делото, защото литературата трябва да се обновява, обогатява и сбъдва непрекъснато. Никакви катаклизми, обществени или природни, няма да я унищожат. Тя е безсмъртна. Тя е ОТ вечността и ЗА вечността.

Затова вероятно като червена нишка в сборника е прокарана и идеята за творчеството като процес, като и в това отношение Никола Иванов е предоставил думата на големите. Едно към едно – без интерпретации, без намеса, без дообясняване. Техните откровенията се появяват някак внезапно и веднага се запечатват в съзнанието. Така е със споделеното от Дора Габе в разговор със Снежина Кралева например:

 

„Не говорете много за себе си. Говорете чрез себе си. Дирете думата, докато намерите единствено онази, която по най-къс начин пробужда мисълта. Не повтаряйте онова, което е казано от други. Финалът да звучи като акорд. Да се подразбира дълбокото значение на цялата творба. Прониквайте чрез своята душа в душата на човека. В онова, за което той няма думи, което го мъчи и иска да го изрази. Нека мине от подсъзнанието в неговото съзнание и от душевната болка да почувства освобождение и радост”.

(„Вихри ме родиха”.

За Дора Габе)

 

* * *

Тук някъде промержелява и смисълът на литературата изобщо – високото да придърпа към себе си ниското, да издигне човека над плоскостта, в която битува, над ежедневието – поне до следващия етаж, ако не до върховете. (Една от любимите фрази на Никола Иванов за средната и слабата ръка писатели, но с крещящо самомнение – „Дори не разбира, че е на друг етаж, че се е разминал с голямата литература”.) Има писатели, дето в търсене на евтина популярност и слава умишлено снизяват езика, поетиката, стила си под благовидния предлог „да съм близо до народа”, „обикновеният човек да ме разбира”. Но кой си ти, за да знаеш какво точно обича обикновеният човек (народът), какво разбира той и какво не разбира? А може би ще те разбере и без твоите евтини номера, без твоето насилено кокетство спрямо него? Той собствено може и да няма нужда да те разбере. Или… да кажем, чe те разбере. И какво? Какво по-нататък? Нали всеки човек (ако приемем, че народът е сплав именно от човеци, а не народонаселение) има потребност от съпричастност и съучастие; има потребност не само да разбере, но и като е разбрал, да погледне нагоре, да види небето, да заплаче – понякога, почувствал от душевната болка освобождение и радост (по Дора Габе), да разтвори криле, да полети. Впрочем самият Никола Иванов е твърде безкомпромисен по този повод:

 

„Преди години Анна Ахматова бе казала за Борис Пастернак, че неговата слава е чудна, защото е  п о д з е м н а… Тази подземна слава, за която говори гениалната руска поетеса, е най-голямата възможна слава, за която може да мечтае всеки творец. Тя спохожда приживе само безсмъртните. Защото не масовата, баналната, патосната, нито медийната слава са определящи. Те са временни и нетрайни, те са от лукаваго. Евтината популярност е принципно противоположна на творческата стойност… Като правило колкото повече творецът е значителен, толкова повече се стреми да е незабележим”.

(„Никоя победа не връща мъртвите”.

За Иван Динков)

 

Това е Никола Иванов. Преданият, всеотдайният, безкромпромисният, неподкупният.

 

* * *

Колкото до взаимодействието между миналото, настоящето и бъдещето в литературата и всичко, за което стана дума дотук – нагледен пример с едно стихотворение на Дора Габе.

През 60-те години на миналия век тя пише стихотворението „Животът ме оголва…” (вж. стихосбирката й „Невидими очи”, 1970):

 

Животът ме оголва
лист по лист,

но сетня есенна усмивка

ме гали

и пресен въздух

ме облъхва.

Все още дишам, гледам

и усещам,

все още мисля

и си спомням,

все още чувствам,

че съм,

че съществувам,

че имам гордост

пред смъртта,

че моя ще е

сетнята минута

от живота,

за да поискам нещо

или да дам…

 

През 80-те години години на миналия век поетът Георги Христов пише посвещението „На вечната” (вж. книгата му „Стихотворения”, 1986) с мото – първите два стиха от нейното стихотворение (Животът ме оголва / лист по лист…”). Ето посвещението му:

 

Чисти си мисълта!
Чисти!
Чисти, додето
остане пред света
единствено сърцето!

 

Това бе твой девиз,
жесток и безпощаден…
Животът лист по лист
те брулеше от млада,

 

за да остане тук
от дните твои само,
превъплътено в звук,
сърцето ти голямо.

 

В края на 2014 г. авторката на настоящата статия продължи лирическата тема на Дора Габе отпреди петдесет години в свое стихотворение (вж. стихосбирката й „Каквото…”, 2015), изградено върху първата строфа на Георги Христов:

 

„Чисти си мисълта!
Чисти!
Чисти, додето
остане пред света
единствено сърцето…”

 

Единствено сърце,

пречистено издъно,

скръбта ще разнесе,

простора ще изпълни

 

с копнеж и топлота,

с лъчи, цветя и птици…

Чисти си мисълта

от наноси и трици.

 

Чисти, чисти, чисти…

Додето станеш ТИ.

 

Темата е отворена за нови сбъдвания…

Книги от рода на „ПРЕДГОВОРИ. Литературна критика и литературна история” са навременни и актуални винаги, защото именно способстват за пренасяне на традицията в бъдещето, за нейното обновяване и обмладяване.