Никола ИВАНОВ, литературен критик

Стихотворението „Ако ми кажете“ може да се приеме като мото за разбирането от Рада Александрова за поезията, за нейната същност:

 

                Ако ми кажете,

                че си измислям

                този свят,

                какво от туй.

                Нали така успявам

                да живея.

 

Неслучайно тази поетична творба е поставена в началото на стихосбирката й с избрано „От другата страна на вятъра“ (2013). Поезията е пресъздаване, пресътворяване, друга реалност, която е същата и не е същата. Лириката е повдигане и извисяване на действителността, битовото да прерасне и премине в битийно, битът в битие. Предметността да бъде одухотворена, предметите да имат души. Иначе просто няма поезия, изкуство. И това разбиране за поезията откриваме още в дебютната стихосбирка на Рада Александрова „Златните момичета“ (1972). Следващите й поетични книги са „Невъзможно бягство“ (1975), „Коприва“ (1977), „За близкия човек“ (1980), „Камък“ (1985), „Сега разбирам“ (1987), „Зимна роза“ (1989), „Някой е идвал“ (1993), „Беше зима и лято“ (1996), „Било е дадено“ (2000), „Откъслечни фрази“ (2003), „Всички ангели спят“ (2007), „Луната, вятърът и любовта“ (2010), „Къщата на Мери“ (2012), „От другата страна на вятъра“ (2013) и „Повторение“ (2016).

Темите в поезията на Рада Александрова са универсалните теми въобще за лириката: любовта, свободата, самотата, малкият човек в тоталитарната действителност и неговата участ, социалната участ на унизените и оскърбените, участта на родината, природата, морето, семейството и най-скъпите хора, приятелството, Поезията като съдба и любимите и предпочитани Учители… Задължително трябва да отбележим, че в нейната поезия няма да открием конюнктурни творби за партията, вождовете, социалистическото строителство, Кремиковци, Първа атомна и въобще на работническа тематика.

В „Какво се иска“ битовата картина е фон за споделяне на духовност, битът неусетно преминава в битие. Стихотворението предполага съзерцание и екзистенциален размисъл, човешка близост, тишина, спокойствие, за да се достигне до душевно вглъбяване. „Късно“ Свети Никола осветява с духовност творбата. В „Прилепът“ целият бит е одухотворен. Във всяка жива твар Рада Александрова вижда ръката и делото на Създателя, моли го да не напуска сърцето и душата й („Боже“). Великолепна поетична творба е „Душа и тяло“:

 

Отиваше си лятото. Видях

               как тръпне кожата му отзарана.

               Душата ми от него отлетя,

               а тялото върху пръстта остана

               ………………………………………………

               Сбогуваше се лятото. Стада

               след него с тръбни гласове обгръщаха.

               Над гроздовете зрееше звезда.

               Душата спираше над всяка къща.

 

               „Върни – прошепна лятото, – върни

               душата в още топлото й тяло.

               Ще има дом над есенните дни.

               А е студено на звездата бяла.“

 

               И глас от мене тръпно пропълзя,

               и стон разкърши устните ми ничии.

               Душата взе от тялото сълза

               и на пръстта до него коленичи.

 

Фино стихотворение за тленното тяло и безсмъртната душа, в което поетесата отправя посланието, че трябва да даваме превес не на материалното, а на духовното, защото само тогава имаме шанс за по-дълъг спомен, да ни помнят по оставените духовни белези за идващите след нас. За чистотата на душата става дума в „Душата отвътре“. В „Душата отвън“ душата не се интересува от материалното, защото понякога е „като напукана рана“, която „Няма нужда от хляб“. А в „Накрая“ просто „оставаме една душа“.

Усещането на житейските тегоби при Рада Александрова е още от ранните години, когато „като страдание/ морето беше паднало във мен“ („18 май 1974 година“). Чувството за самота е също от младостта: „Солени пластове, незрими планини сега  лежат/ и пещери със мрак и прилепи над мене.“ („Тежат ми твоите години“).

Ако трябва да откроим един акцент, който е в центъра на  поезията на Рада Александрова, това е НОСТАЛГИЯТА. Но именно носталгията подчертава нейната автентичност, защото в поезията си се опира и разчита на лично изживяното, на биографичното. В този смисъл тя се родее в нашата литература с поетеси предходници като Дора Габе, Магда Петканова и Станка Пенчева. Носталгичното чувство е особено силно в първите й поетични творби и това е естествено и закономерно, защото при нея особено силна роля играе Споменът. Порив за връщане при началото, при автентичното е „Тогава“. Символично е заглавието „Невъзможно бягство“. Силна е носталгията по идилията в родната къща, която я спохожда постоянно и лирическата героиня не може да забрави топлината на родния дом, не може да избяга от спомена, защото това значи да избяга от себе си, от сърцето и душата си. Топлина излъчва родната къща в „И съм тичала към лятото“. Дядото с динята и месала, пътуването към зрелостта, споменът по родното, по чистото детство са акцентите в творбата. Нещо Дебеляновско се усеща в носталгията по идиличното детство в родния край в „Мислете си“. В центъра на „Хълмове“ е мотивът за завръщането към незабравимото и неизличимо родно, защото е свързано с първите любовни трепети и по-сложни душевни изживявания, с чистотата и неосквернената младост. В „Черен кос“ усещаме уюта и топлината на родната къща, която е готова да приюти всеки, който има нужда е добре дошъл. Незабравима и неизличима в паметта, душата и сърцето е старата къща в едноименното стихотворение, която са обитавали три поколения, но я събарят, сякаш откъсват болезнено част от същността на поетесата:

 

           О, къщата

           и колелото на баща ми,

           опряно под асмата.

           Чешмата, дето мием

           прахоляка летен.

           Там дядо спи

           с калпак върху очите.

 

Настроенията продължават и в „Облаче“, където градчето е „избродирано“ в душата и сърцето на лирическата героиня на поетесата. А идиличната картина в „Откъс“ е незаличима:

 

           Майка ми броди

           из двора между овошките.

           Събира шумата.

           Дядо спи в кухничката.

           Къщата е цяла.

           По източната стена

           до прозореца плъзва дим.

           и змийче невидимо.

 

           Аз съм на три години.

 

Съвсем естествено е с тази чувствителност Рада Александрова болезнено да усеща отчуждението, алиенацията, която настъпва в живота ни. И това отеква силно в творчеството й още от 70-те години на миналия век в първите й поетични творби, въпреки настояванията на властта тогава. Силна е жаждата по уют и топлина в „Ти не живееш в този нов квартал“ и „Капчук“. В „Никой“ алиенацията прави хората все по-самотни. Рефренът е „няма никой“, а ключовата дума е „никой“. Немилостива е съдбата, когато отнема скъпи на сърцата и душите ни хора. Особено скъп човек за поетесата е майката. „Отивам към мама, ръцете“ е тъжно стихотворение за съдбата на лирическата героиня, която е повторение на майчината и е ежедневна борба за преодоляване и справяне с тежкия живот:

 

               Повтарям съдбата й толкова много години –

               денят ми – за хляба, за шетане, за самота.

               Нощта е за грижи и болести. Мине не мине,

               нападне ме песен и капне сълза на листа.

 

В „Протегнати ръце“ майчините ръце са протегнати към светлината, към другия свят, защото майката очаква неизбежния край. Майчините ръце се прощават със скъпи неща от живота, докосват ги за последен път, нежно ги милват. „Почти молитва“ и „Мама“ са прочувствени стихотворения, в които поетесата се прощава с майката. В тях преобладава осъзнатата духовна връзка, обажда се кръвта. „Тя“ е стихотворение за верността на близките ни хора в живота, които са незаменими. Затова лирическата героиня изстенва „Обаждай ми се“ в едноименното стихотворение. Иска и настоява да чува любимите гласове на все още живите. В „Проваляне на работата“ усещаме тъгата на лирическата героиня от обезлюдяването на селата, за самотата на старците, няма кой да ги замести, всичко запустява. Със самота и тъга е изпълнено „Там някъде“, както и „Вече“. „Чуждост“ говори със заглавието си. Проблемът за отчуждението и дехуманизацията е универсализиран в „Човечеството“ във финалните екзистенциални  въпроси: „Кои сме тук?/ Защо сме?/ за какво?“.

Още в дебютната си поезия Рада Александрова поставя в центъра Свободата и волността, волния живот, необременен от ежедневните грижи. В „Когато бяхме птици“, което е още от 1974 година, птицата е символ на свободата:

 

                  Когато бяхме птици,

                  едно гнездо ни стигаше

                  и цялото небе.

 

Само когато сме свободни, можем да се насладим на красотата, да изживеем пълноценно „най-хубавите мигове“, да изпитаме „най-сладката любов“, да посрещнем достойно дори смъртта. В „Небесният велосипедист“ Свободата можем да я приемем като символ на Бог, или поне на Ангел. В Небесният пешеходец“ Свободата е и Христос, чиито думи и послания, за съжаление, не достигат до нас, защото сме „обсебени/ от алчност и коварство“. „Реприз по Кавафис“ ни напомня за варварите:

 

                  Каква печална гледка бе градът,

                  трамваите се срутиха на релсите,

                  такситата и уличните кучета –

                  неистов вой, и клади вече пушеха,

                  тъй варварите вкупом тържествуваха…

 

Защото когато варварите тържествуват, „свободата бе парцал“. В „Отделяне от черупката със зрелостта и напредването на възрастта ставаме по-свободни, защото преодоляваме мисълта за края. Акцентът в „Страхотна самота“ е свободата в самотността, защото лирическата героиня се самоосмисля и осъзнава мимолетността на живота и „изтичащата вечност“. В „Толкова много“ Рада Александрова споделя отчаянието и покрусата си от:

 

                    Отсъствие.

                    От човека

                    и свободата.

 

Лириката на Рада Александрова е забележително екзистенциална. В цялото й поетично творчество става дума за Живота и Смъртта, за Смисъла, за „проклетите въпроси“. Стихотворението „Живота“ е потвърждение за това, защото поетесата размишлява за живота в цялата му пълнота, радости и скърби, за стремежа към отвъдното. За безсмъртието и вечността става дума в „Така отдавна и така отскоро“:

 

Къде? Нали и тази нощ ще ни поеме,

               тя пак ще е врата,

               разтворена пред конника на времето

               и алестия кон на вечността.

 

Силно екзистенциално стихотворение наистина с библейска сила е „Библейско“. Картини са много експресивни и въздействащи. Апокалипсисът се приближава с висока скорост:

 

                    И аз видях на мравките нозете

                    и костите на мъртвите дървета.

                    И сприята на ужаса ме смете,

                    и млъкна жалкият ми глас, проклетият.

 

                    И лястовица вдигна се високо.

                    И аз видях крило, над него – бездна.

                    Тояжката си слепият посочи.

                    А куцият ми подари протезите.

 

Настроенията продължават и във „Вместо Голгота“. Рисуваните картини разтърсват с трагизма си, отникъде няма спасение. Дълбока екзистенция откриваме в „Тогава“ и „Заради“. „Глупава надежда“ е размисъл за престъплението и възмездието за сторените злини. В „Единайсет минути“ поетесата размишлява за мига, който ни е отреден да пребиваваме в земния живот, което е „космическо нищо“. И въпреки космическия миг докато сме на земята трябва да размишляваме за смъртта и смисъла:

 

И преминавай

                   отново през себе си.

                   Дълъг е пътят,

                   дългият път…

                   Ще се поспреш

                   пред гробовете пресни,

                   и пред обраслите

                   ще се поспреш.

 

В тази поетична творба на Рада Александрова се появява и камъкът като символ на човека и чистотата, както в стиховете на Атанас Далчев и Иван Динков. („Само мъртвото е чисто,/ живото живее в грях“ – Далчев, или пък книгата „Навътре в камъка“, т.е. навътре в човека на Динков и мисълта му, че „камъкът е общият ни прадядо“). Откриваме и кучето като социален символ и жаждата по чистота във финала на творбата. Камъкът като образ на човека откриваме в „И до солените скали“, където лирическата героиня говори чрез камъка. Морето в едноименното стихотворение е „бял камък“. „Небето като камък“ говори със своето заглавие. В „Утре вечер“ става дума за камъка, човека, любовта.

В „Къде“ Рада Александрова размишлява за смисъла, за това какво става с нас след земната ни смърт:

 

                   В коя река

                   ще изтече морето,

                   което във гръдта ми се люлее,

                   и рибите,

                   и островите слънчеви.

                   Звездите и мъглата,

                   и вселената,

                   и този свят,

                   за който станах дом,

                   къде ще се преселят.

 

Творбата е дълбок екзистенциален въпрос. В „Нощес пристига старата, оная“ мислите на поетесата са насочени към нерадостната съдба и смъртта. Молбата на лирическата героиня към луната в едноименното стихотворение, която за нея е „сестра“, е да й помогне в тежката борба със съдбата. Съдбовно стихотворение е „Моя черна и страшна земя“. Тук откриваме и близост с Фурнаджиев. Това е спазматична творба за изпитанията, на които е подложена лирическата героиня. Заглавието е рефренът в стихотворението. „Отивам към мама, ръцете“ е тъжно и прочувствено стихотворение за съдбата на лирическата героиня, която е сходна с майчината съдба:

 

Повтарям съдбата й в толкова много години –

                 денят ми – за хляба, за шетане, за самота.

                 Нощта е за грижи и болести. Мине не мине,

                 нападне ме песен и капне сълза на листа.

 

В творбата става дума и за борбата за преодоляване и справяне с тежкия живот. Драматични до трагизъм настроения откриваме в „Пътниче, пътниче, спри се, не бързай“: „Златна течеше реката под дигата,/ златни поехме, черни пристигнахме“. В „Пада последната нощ“ драматичните и трагични тонове се усилват, за да достигнат апогея си във финала:

 

                Сипе се, сипе се глас

                в раните пресни:

  • Хайде да паднем във нас

                и да изчезнем!

 

Нещата в едноименното стихотворение напомнят за смъртта. Много силно усещане за самота и изтичащото време, за приближаващия земен край откриваме в „Голяма самота“ и „Старост“. „Подреждане на архива“ със заглавието ни напомня за приключване, за скорошна раздяла със свидни и скъпи неща, надежди „копнения, страдания“, със самия живот. За необратимо изтичащото време и живота, за края поетесата размишлява в „Лятото“, както в „И тази зима шумоляща“, посветено на Светлозар Игов:

 

                 И ето – вече е безценна

                 жълтица циганското лято.

                 А залезът с ръка червена

                 след миг ще прибере душата ми.

 

Ноември е централният есенен месец. В едноименното стихотворение Рада Александрова размишлява за смъртта и безсмъртието на душата:

 

                 И клонът, от който внезапно се срутих сега

                 в душата ти бистра, в очите ти ясни, открити,

                 е само на педя от моята черна земя.

                  И само дъга сред звездите.

 

Размислите и настроенията продължават и в „Есента“. Отново срещаме „черна земя“, което ни напомня Ботев. Есента, както и ноември навяват мисли за края на човешкия земен път, есента е „ненадежда“, тя носи „дъх на гнило и тлен“, пътеката на живота „стръмно се спуска -/ крачка – и в пропастта“, до „седем стройни дървета“ виждаме „седем трупи до тях“. Стройните дървета можем да приемем като символи на живота, а трупите – на смъртта. И есента „разкъса сърцето“ на лирическата героиня. „От земя съм болна, от земя“, изстенва лирическата героиня в „Болна“. За смъртта става дума и в „Ще ме отнесе нанякъде“. За собствената смърт и смъртта на най-близките разсъждава лирическата героиня на Рада Александрова в  „Гледна точка“: „Няма/ да се изпращаме/ с тебе./ Ще се посрещаме./ Там.“ В „СV“ само най-близките водят лирическата героиня през тъмното, само Исус подкрепя душата й.  От „Беше зима и лято“ усещаме самота, студени са рисуваните картини, и детството е зима. „Беше глухо, мъгливо и мокро“, мъглата обвива всичко.

Социалността в лириката на Рада Александрова откриваме в редица стихотворения, но тя е по-прикрита, защото поетесата не разчита на директните внушения, а на художественото изразяване на посланията. „Битие“ е социално-нравствена творба, в която главен персонаж е малкият човек, човекът от миманса, но той притежава силен дух, убедил се е, че не битът е важен, а битието. Във „Всички ангели спят“ поетесата споделя: „Само сенки и болести/ пресичат нощта“. Впечатлява финалът на Казвам си“:

 

                     Едно дете пита:

                     Мамо, защо тази леличка

                     плаче?

                     А аз само бърша

                     болните си очи.

 

Силни социални послания откриваме в „Кладенче“:

 

Градът не е добро място

                    за живеене.

                    Светът не е добро място

                    за живеене.

                    Срещаш мъката по улиците

                    непрекъснато.

 

Впечатляващо универсално социално стихотворение е „Човечеството“ не само със заглавието си. Съчувствие, състрадание, хуманизъм към унизените и оскърбените от живота, превърнали се в социални аутсайдери по света излъчва творбата:

 

Човекът,

                    който спи на пейката

                    под февруарското слънце.

                    С шапка върху лицето.

                    Изтърсен

                    от колата на историята,

                    човечеството.

                    Семейството.

                    С шапка върху лицето.

                    Загубен

                    за социалните служби.

                    И затвора.

                    С куче под пейката.

                    Шарено, куцо

                    и негово.

                   Подозиран във кражби,

                   ритан от полицаи.

 

                   Човекът.

                   Този, който не убива.

 

Впечатляващи социални послания откриваме в „Обидените“ и „Българско живеене“, което е само от три стиха:

 

Гледаш хубавия живот

                   с гладни очи.

                   И не го виждаш.

 

В „Казах ви“ Рада Александрова е категорична: „Това не е моят/ свят“. Въпреки всичко поетесата се зарича „Ще продължа“ в едноименното стихотворение. Асоциативно си припомняме „Почакай, слънце“ на Дора Габе. Светът трябва да се промени спешно, защото иначе ни очаква само лошото и злото. „Човеко“ също е предупреждение да се променим, не ни чака нищо добро, ако злото тържествува в душите и сърцата ни. В „Справедливост“ поетесата настоява, че ако желаем промяна и справедливост, трябва да се борим за нея. В „На същото място“ посланието е, че същия живот може да се изживее по-пълноценно и смислено, зависи от нас самите. Разочарованието от несбъднатите надежди за промяна, които се оказват по-скоро илюзорни откриваме в „Кафене „Кристал“. Битовите картини са силно социални и само повод, за да се изразят духовни неща:

 

                   Минаваха връстниците ми жълти,

                   изпогубени, тъй рано състарени,

                   как се крепят без ни една надежда.

                   Изглежда се подпират на дъжда

                   и на дъха на чезнещото слънце.

 

Свидетелите се сещаме за лозунга „Времето е наше!“, което в творбата е заменено с разочароващите  „Изядоха си времето!“ и „То изяде нас“. Лирическата героиня и хората са „тъй несъществени и незарадвани,/ изритани, и болни, и невиждащи“. И още:

 

                Страхът ни смля като листа изсъхнали,

                безпоривни, без израз, изразходвани,

                безцелни като уличните кучета.

 

Отчаянието е тотално. „Този капан/ наречен България“ – изстенва лирическата героиня на поетесата. В „Родина“ Рада Александрова търси истинската си мечтана родина, а не тази „оскърбената моя родина“:

 

                Ще изтрия лицето й, ще се вдигна

                и в миг ще прогледна.

                И сред нейните първи заселници

                нека бъда последна.

 

Надеждата за поетесата за промяна са децата със своята чистота. Силен е поривът в „Сняг“, което е още от 1975 година. Снегът „На паважа безкрайно се трупа/ и ни гледа с детски очи“. В  „Загубих ги“ чистото детство е заменено от екзистенциалната зрелост с „проклетите въпроси“. В последна сметка голямата Надежда на поетесата е за Другия, по-добър и щастлив свят („В следващия живот“).

Любовта в поезията на Рада Александрова също е съпътствана от мисълта за смъртта („Сияеше в прозореца луна“). В „Тежат ми твоите години“ лирическата героиня е самотна и в любовта. В „Есента иде, есента иде, любими“ усеща от рано отминаващата любов, защото е вглъбена в съдбата, тревожна. Настроенията продължават и в „Зимна роза“. В „Цялата нощ блъска“ лирическата героиня не намира щастието с любимия. Картината е драматична до трагизъм:

 

Може настина тук да се случим щастливи

           може насън или в някаква синя вода.

           Тъй се зарекох и сигурно тъй ще си ида –

           като звездата на твоята милваща длан.

 

Драматично, но топло и нежно е любовното изживяване в „От другата страна на вятъра“:

 

           От другата страна на вятъра

           ще се прегърнем.

           Ще се намерим

           върху някаква тресчица

           с най-истинските си сърца.

 

В „Сега“ лирическата героиня усеща ръката на любимия, телата още не са „прегорели“, макар че догарят, но любовта не си отива от сърцата и душите, защото е духовна. За универсалната любов, без която животът се обезсмисля става дума в „Ласкавият въздух“.

За един поет и творец съдим и по предпочитаните творци, които той приема за учители, а поезията им за еталон. „Растат в градината три жълти стръка“ Рада Александрова е посветила на  Елисавета Багряна, макар че е малко встрани от настроенията в нейното творчество. Стихотворението е по-драматично, по-трагично от Багрянините, в него става дума за любов и смърт през световната история, където „висят войни върху деца и клони“:

 

               Живея жива в земната утроба,

               пръстта ме пие, до кръст във гроба

 

               отместих камък. Милият приседна.

               В ръката му – ръката ми последна.

 

 

В тази творба се усеща влиянието на народната песен като ритмика и метрика, като съкровено българско. Впрочем целият цикъл „Стари песни“ е отглас от българската народна песен.

„Приказка“ ни напомня с поетиката си на великото стихотворение на Пастернак „Свещта гореше“. Нелека е отредената й съдба: „Течеше черната вода,/ а златната отмина“. „Непозната“ е с мото от Александър Блок. Картината е интимна, поетесата рисува морския бряг, стиховете излъчват топлина, уют, населяват я гларуси, гугутки „криволичещите, внезапни улички“, лица от стари снимки, пейзажът отморява с тишината, спокойствието, като че ли времето е забавило своя ход и е спряло. Духът сякаш напуска тялото и не се интересува от него, в такива мигове тялото му е ненужно. „Купол“ е посветено на Калина Ковачева, Екатерина Йосифова, Иван Цанев и Малина Томова. „Недопътувано“ е свързано с преживяванията на поетесата в красивата Венеция, но и там с нея духовно са Малина Томова и Калина Ковачева, Бродски, Микел Анджело… Очевидно Рада Александрова ги чувства творчески близки и от една поетична кръвна група:

 

          От трепкащата цветност на душите

          ще просиява куполът на братството.

          За да остане тъй нетленно светъл

          дори когато отпътуваме.

 

Няколко стихотворения носят заглавията на поетите, на които са посветени: „Радой“, „Калина“, „Розалия“, „Блага“, а „Събиране“  е свързано със смъртта на Малина Томова. Тези творби са изпълнени с топлина и любов:

 

                     Да разгадая лицата ви

                     с тайните ваши неща

                     сигурно са ме изпратили

                     аз да запаля свещта.

(„Нощем“)

 

Стихотворението е от 1982 година и в памет на Андрей Германов. Рада Александрова се зарича да съхрани и продължи високото слово. „Над спомена, над пепелта“ е посветено на Иван Цанев. Това е фино стихотворение, съответно на лириката на поета:

 

                    Избликна тънък сладък дим

                    и цялото градче застели,

                    изгубените ми недели,

                    гръдта на бъдещите зими.

 

                    И краткият ленив ветрец

                    по пълнолуние отбрули

                    жълтици от далечен юли –

                    листа – очите на светец.

 

Вижте каква деликатност, нежност, финес и музикалност струи от „Ще разделя есента“:

 

                  …ще разделя есента с вас,

                   трептяща от листи,

                   сякаш някой

                   Йохан Себастиан Бах

                   свири по тях,

                   а звукът като бог се изправя

                   и разтваря вселената.

 

В „Още“ битовата картина е одухотворена от присъствието на Христо Фотев и неговото любимо Равадиново, неговият глас, звучи музиката на Брамс и Бах, тържествено бият камбаните. В „Ще продължа“ Рада Александрова чува „как Иван Пейчев/ почуква с лула върху камъка“. На Станка Пенчева е посветено „Карираният дъжд под керемидите“, което е от 1974 година. В него става дума за Поезията, Изкуството, Учителката. В „Пее Азнавур“ макар и „скършена“ младостта по-леко и безболезнено, донякъде безгрижно, преодолява трудностите, които й поднася животът. Младостта е съпроводена с копнежи, любов, песните, морето… „Врата“ е по мото на Атанас Далчев. Става дума за вратите на подземията, на Ада, но и за небесните врати, за най-важната „врата към другото, което носим“, вратата към душите и сърцата. „Посвещение“ е връзката на поетесата с Яворов и Дебелянов, поетичното родство, желанието и надеждата да се вгради във високата българска поезия и слово. Братството между поетите е съкровено („Несамота“). Най-голямата награда за поетесата са приятелите, съмишлениците („Награда“). А ето какво е щастието за Рада Александрова в едноименното стихотворение:

 

Човек не знае –

                       това е щастие,

                       когато всички

                       са още живи.

 

Във всички посветени творби лирическото вълнение е дълбоко, защото става дума за общуване със съмишленици, поетически и творчески разговори със събеседници, съпричастие, оценка, радост, съкровеност…

И при Рада Александрова като при всеки истински и значим поет съществува мисълта дали ще остане във времето със сътвореното. Тя съзнава, че единствената надежда и шанс е с поезията, защото само духовните следи са трайни и важни. Още през 1984 година в „Опиянение“ поетесата споделя:

 

                  И в толкова души сега ме има

                  и времена.

 

                  Разсеяна сред облаци и твари,

                  за всички – и единствена, и нужна.

                  Смъртта не може тук да ме завари.

                  Аз съм й чужда.

 

Затова на Поезията, на езика, на думите Рада Александрова посвещава редица стихотворения. В стиховете поетесата интимно споделя:

 

                  Аз не престанах

                  да им се радвам

                  и да ги очаквам.

                  Чакам ги

                  като деца.

 

Колко е важно обобщението в „За писането“:

 

                  Докато постигнеш

                  обобщението,

                  забравяш думите.

 

Няма „стара поетика“ в едноименното стихотворение, всичко зависи от поетичния талант и майсторство. Езикът е истинската родина на поета, негова същност („Езикът“). С него той изразява „видими и невидими“ неща. Езикът за поетесата е:

 

                 Моят най-верен приятел,

                 истинският ми любим,

                 все по-опияняващ,

                 мистичен, без който

                 не бих се познала,

                не бих се познала.

                Най-тънкият гид в света

                разбягващ се, все по-непонятен.

               Сигурна наша утеха,

               преди да заминем,

               до последния дъх,

               до последния.

 

На родния български език могат да се изразят и най-фините чувства, душевни и сърдечни вълнения, състояния, всичко. Истинското стихотворение в известен смисъл се самонаписва, защото поетът изпитва чувството, че някой му диктува и той само записва. Столът от едноименното стихотворение, на който поетесата сяда да пише е „пристанище“, „космическа ракета“, „старинен кораб“ , „място за проглеждане“, на него тя се чувства като „кралица коронована“, за нея столът е „вълшебен“. „Ненаписаното стихотворение“ е пропуснат върховен миг, който отлита с думите в небитието и няма да се върне. Светът е неопознаваем със своята безкрайност, но поетът трябва да провиди „в невидимата същност на нещата“:

 

                 Разпръснат ще остане моят дух

                 в звука сърдечен, небосклона здрачен,

                 в праха и камъка, които чух…

                 И толкова е хубаво, че плача.

(„Открити хоризонти и скали“)

 

Непостижима е съвършената поезия в „Поетът“: „докато се научи/ да различава/ красивите думи/ от истинските, / животът свърши“. Истинските поети като птицата Феникс възкръсват от пепелищата и отново чрез тях великото слово се завръща („Какво правят поетите?“). В „Думите“ поетесата се моли на думите:

 

                Не ме забравяйте

                сред мойта меланхолия,

                помежду радостта

                и кошниците скръб,

                възкръсвайте ме.

                Защото никой тук

                не ме разтърси

                по-яростно от вас.

 

Библейското „В началото бе Словото!“ Поезията е „да отсееш себе си“, всичко, самият живот, тя е безсмъртна! („Защита на поезията“). Стиховете са преди всичко „болка“ („Каквито и да са“). А старите стихове в едноименното стихотворение „са места за почивка“. „Свършена е“ е стихотворение „за стиховете, които не горят,/ защото ги пише безкрая“. Най-голямото признание за поета откриваме в едноименното стихотворение:

 

               Моите късни приятелки

               плачат над моите стихове.

 

Само ще отбележа, че Рада Александрова е майстор и на кратките поетични форми, в които с минимум думи изразява дълбоки изживявания. „Пейзаж“ е само от един стих, но звучи полифонично: „Зависи от ъгъла“. И толкова. Или пък: „По нежно – към плътта./ По-тихо – при душата.“

„Бавно“, „Спокойно“, „Тихо“ са част от заглавията на последните стихотворения на Рада Александрова. Те говорят за зрелост, мъдрост, равносметка, надежда. Във „Вече“ поетесата заявява: „очите ми виждат по.малко,/ а душата повече“. А в „Накрая“ „оставаме една душа“.

С цялото си творчество Рада Александрова доказва, че поезията е болка и тъга. Полегатите дъждове от едноименното стихотворение навяват тъга и безнадеждност. Ангелът на лирическата героиня от едноименното стихотворение е с „кървави“ пера, „окървавени нозе“ и кални ходила. В поезията й наблюдаваме лирическо вглъбяване в духа на трагичния жребий. От цялата й поезия усещаме ропот и несъгласие с действителността, дори в меланхолията й. В стиховете й става дума за познати фундаментални опозиции: тяло – дух; видимо – невидимо; външно – вътрешно; преходно – непреходно; живот – смърт. Усещаме разрушените екзистенциални опори. Самотата е породена от отделянето на една индивидуалност от социално-битовия свят и съкровената недосегаема територия на духовното. В творбите й става дума и за пропуснатия момент и непоправимите последствия от житейското излишно суетене, при което пропускаме и се разминаваме с най-важните неща от живота. Рада Александрова търси истинския живот, свободен и волен, но съпроводен и изкупен със страдания. Всичко в нейната поезия е изживяно, всеки проблем живее дълбоко в душата й. Стиховете й звучат достатъчно плътно и полифонично, в тях поетичният живот е по-сложен и дълбок. В поетичните си творби Рада Александрова съчетава двуплановостта на човешкото съществуване – сакралното, мистичното с битийното. Социалната напрегнатост при малкия човек силно се усеща.

В поезията си Рада Александрова използва разнообразни лексикални и стилистични похвати, за да внуши посланията си. Лириката й е достатъчно музикална. Стиховете й се отличават със завършеност на лирическия почерк и прецизност във формата. Майстор е както на класическия стих, така и на свободната поетична форма, владее ги до прецизност. С поетичното си творчество тя доказва, че за нея дискусиите свободен или класически стих са отдавна отминали.

В „Не“ Рада Александрова изповядва: „Не обичах фалшивото писане,/ фалшиви хора, фалшив живот“. И в това се убеждаваме от цялото й досегашно поетично творчество.

 

   ЗА НЕЯ   

30рада

 

 

Рада Александрова е родена в Свиленград през 1943 година. Гимназия завършва в родния си град, а българска филология в СУ Св. Климент Охридски. Работила е като учител, библиотекар, журналист в Националното радио и в-к Студентска трибуна, дълги години редактор в сп. Пламък. След промяната е била директор на издателство Иван Вазов и в администрацията на Военно министерство.

Рада Александрова е автор на стихосбирките: „ Златните момичета” 1972/, „ Невъзможно бягство” / 1975/ , „Коприва” /1977/, „ За близкия човек” /1980/, „Камък” / 1985/, „ Сега разбирам” /1987/, „ Зимна роза” /1989/, „Някой е идвал” / 1993 /, „Беше зима и лято” / 1996 /, „ Било е дадено” /2000/, „Откъслечни фрази” /2003/, „ Всички ангели спят” /2007/ , „Къщата на Мери”/ 2012/, „Повторение” / 2016/. Издала е детската книжка „За Айя и други разкази” /1980/, както и романите „Всяка вечер е петък” /2001/ и „Другия” /2010/. Автор е на пиесите „ Полегати дъждове” /1979/, „Въздух за всички” /1988/, „ Всичко се сбъдва” /1999/, „Леон” /2000/, „Отсрещния бряг на щастието” / 2006/. Нейни стихове са превеждани на руски, чешки, словашки,английски, турски, немски, испански, украински, фински и други езици.