Никола ИВАНОВ, литературен критик

Вторият том на Георгий Адамович „Коментари“, преведен от Елена Алекова, съдържа неговите основни литературнокритически текстове. Адамович е сред знаковите имена на руската поезия и критика от ХХ век не само от емиграцията. Той е от плеядата големи руски поети от втората вълна, от „сребърния век“, чиито литературен баща е Инокентий Аненски със своята „Кипарисова кутия“. Общува с акмеистите и публикува първата си стихосбирка „Облаци“ през 1916 година, когато е 24 годишен. Акмеизмът изповядва простота на стила. Заедно с Георгий Иванов същата година създава и ръководи  Втория „Цех на поетите“. През 1920-1921 година става част от Третия „Цех на поетите“ и е сред ръководителите му. Не учудва фактът, че втората му стихосбирка „Чистилище“ (1922г.) е посветена на Гумильов. На следващата 1923 година емигрира в Берлин, след това в Париж. Занимава се с преводи, редакторска работа, сътрудничи на различни литературни вестници и списания. Съставя и издава първата Антология на руската поезия зад граница, полемизира в печата с Владислав Ходасевич по въпроса за документалното или естетическото начало в съвременната руска литература. Преподава руска литература в университета в Манчестър (Англия), публикува програмната си статия „Невъзможност на поезията“, важната статия „Наследството на Блок“, наблюдател е на емигрантската литература в радио „Свобода“. През 1967 година в Ню-йорк излиза стихосбирката му с избрано „Единство“. Това е най-представителната му поетична книга. Същата година издава и книгата с критика „Коментари“. Чете лекции в САЩ, умира през 1972 година в Ница.

В коментарите на Георгий Адамович ще открием блестящи находки, прозрения и тълкувания на най-гениалните руски и съветски класици, на поетите от „сребърния“ век, размисли за руската поезия и литература от края на 19 и началните десетилетия на 20 век, част от които е самият Адамович. Важно място авторът е отделил и на своето разбиране за висока поезия. Според Адамович най-важното за поезията и въобще за литературата е авторът да намери и използва точната дума. Споделя: „Тайната на писателството по всяка вероятност се заключава в усещането за тежестта на думата.“ И допълва колко важно е при съставянето на фразата думата да попадне на необходимото точно място. Той цитира като най-универсално определение за поезията това на Колридж: „Най-добрите думи в най-добрия ред“. Адамович е адепт на максимално концентрираното слово, на литературния аскетизъм, както веднъж му казва Зинаида Гипиус: „Всъщност вие искате в стиховете ви да няма думи.“ Той упреква „сребърните“ в бъбривост и разточителност на слово, обявява се против всякакво словесно разхищение и „словесен петмез“, разкрасявания. В статиите дава многобройни блестящи определения за поезията на други автори, както и свои. С това Адамович потвърждава разбирането, че е невъзможно единствено всеобхватно и универсално определение за поезията.

 

За голямата литература е задължителна полифонията, която допуска оксиморона, разсъждаването за противното. За Адамович много важно за поезията е ролята на ритъма, не толкова на стила. „Поезията трябва, като острие, да събере всичко онова най-важно, което одушевява човека“ – споделя той, поезията за него е „занимание от висш порядък“. За пропиления талант на Маяковски четем: „Маяковски можеше да се самоубие от съзнанието, че той… не че пропиля огромната си поетическа дарба, не, а че я унищожи до корен. Затова че след като по природа бе избраник, той предпочете да стане отстъпник. Затова че сключи съюз с тайно-враждебни на себе си сили. (…) Не, работата не е в това, съвсем не само в това. Още от първите си юношески стихотворения Маяковски бе приел нелепата, детински-наивна поза: да гърми, да се кара, да ругае безразборно всичко.“

Темата Достоевски особено дълбоко вълнува Адамович. Понякога се опитва да търси недостатъци в творбите на гения, опитва се да ги обоснове, но магията на световния литературен колос в последна сметка го покорява и обсебва. Няма измъкване, Достоевски е нелечима болест не само за руснаците, той е гениален и в недостатъците си (ако има такива въобще). Няма по-влиятелен писател в света от Достоевски. Адамович споделя: „Не помня, дали някой се е решил – при всесветовната, и няма какво тук да се приказва, напълно оправдана слава на Достоевски, при създалото се на Запад, особено на Запад, убеждение, че ако някой въобще е дълбок и проницателен, то това е именно той, при неговия ореол, при неговата изключителна власт над новите, по новому разтревожени умове – не помня, дали някой е казал, че „Легенда за Великия Инквизитор“ е произведение прибързано и лекомислено.“ И още: „Но все пак Достоевски е писател неповторим, когото е невъзможно да замениш, да „зачеркнеш“ с никакъв друг писател на света.“ Цитира думи от статия на английския поет Одън: „Да се построи човешко общество върху всичко, за което Достоевски разказва, е невъзможно. Но общество, което забрави това, за което той разказва, не е достойно да се нарича човешко“. На друго място разсъждава: „Няма писател, който по-добре от Достоевски би изразил и по изцяло би дал да се почувства отсъствието на правда в света, болката на живота, все пак твърде остро понякога, за да може с будистко спокойствие да я отнесем към естествените явления… От Достоевски болят скулите, пресъхва гърлото и съвсем не след някакво отделно негово разсъждение, не, а от общото, ужасно неблагополучие на света, представен от него“; „Ако ще говорим за „проблеми“, Достоевски, разбира се, е неизмеримо по-щедър и по-занимателен от Толстой. А и кой не знае, че със засегнатите или повдигнати от него въпроси живее добрата половина на най-новата западна литература.“; „Ницше признава, че от Достоевски е научил повече, отколкото от когото и да е било, а от Ницше, да речем, до Сартър, заимстванията продължават непрекъснато, понякога несъзнателно, но винаги с такава нагледност в приемствеността, че без Достоевски, изглежда, някои автори не биха могли и да се появят на бял свят.“

Адамович прави и паралел между Достоевски и Толстой: „Основната разлика между Достоевски и Толстой е тъкмо в това, че единият има слух и усет за историята при повече от обтегнати отношения с природата, а другият само в природата, тоест в стихиите и живее, поглеждайки към историята с навъсен, разсеян и недоверчив поглед.“ Адамович изказва искреното си съжаление, че Достоевски не доживява до неговото време и не е негов съвременник, защото никой в света след него не е в състояние да каже това, което той би казал – за човека, за самотата, за загубата на всички права и всички опори, за нищетата, и не само за материалната нищета, но и за всичко останало. Защото Достоевски наистина е пророк. Не може да го замени и Ремарк с „Триумфалната арка“.

Несъмнено Адамович е силно религиозен човек. Вярва в Бог, в християнството и всичко това го преплита в художествената тъкан и разсъжденията и анализите си. Атеизмът е отвратителен, защото създава условия за всепозволеност и развихря злото. Докато страхът от Бога, който вижда всичко и ще въздаде за греховете, е спирачка пред злото. Размишлява по въпроса за непротивене на злото, за доброто, достигащо до саможертва, за справедливостта, истината, правдата. „Няма как да бъдеш поет, без да помниш за смъртта. Поезията не може да съществува без далечното  й присъствие“ – категоричен е Адамович. Това са много сложни екзистенциални въпроси, на които Адамович търси отговори в литературата. Прави много точна психологическа характеристика на Сталин и Ленин. Цитира Бердяев по повод предположението какво би се получило, ако на обсъждания в неговия салон присъстват Сталин и Ленин: „Та Сталин преди всичко няма да разбере за какво става дума. Нали съм се срещал с него, разговарял съм. Той е практично умен, хитър като лисица, но и тъп като овен…. Виж, Ленин, той би разбрал всичко от половин дума, но не би слушал, а би напсувал и изпратил всички ни на… сами знаете къде.“ Забележителни са разсъжденията на Адамович за поезията и комунизма, за кресливото и уродливото патриотарство, което няма нищо общо с патриотизма.

Георгий Адамович има още двама идоли – Пушкин и Блок, на които е посветил редица страници в „Коментари“. За Блок споделя: „С Блок имаме трудни сметки за оправяне, неприключили и досега. Но с всяка година все по-отчетливо се откроява онова, което възвеличава неговия образ. Блок ни е двойно по-скъп: и заради факта, че във въздуха на своето време той улови струйки, които никой преди него не бе вдишвал…“ Обръща внимание на важното значение на интонацията и мелодията в поезията на Блок. За Адамович Пушкин е най-великият руски поет. Но в същото време се съмнява, защото чувства дълбочината и величието на Лермонтов и на места се усеща разколебаването му в отношението и оценката между двамата.

Според Адамович причината за емиграцията е не само революцията, която има решаващата роля. Емиграцията е просто необходимост за такива като него. И същевременно и той достига до извода, че няма щастливи емигранти. Просто: „На Запад ние не бяхме у дома.“

Почти няма велик руски и съветски поет, писател и мислител, за когото Адамович да не споделя оригинални и проникновени оценки. Също и за някои от най-големите световни поети, писатели, философи, мислители. Естествено е не с всичко да се съгласим, но не може да не признаем дълбочината на размишленията му, тънкия му усет за истинската велика поезия. С цялата си книга Адамович ни принуждава да се замислим за живота и смъртта, за Смисъла.

Преводачката Елена Алекова се е справила отлично. Много полезни са над 600-те бележки към книгата, което спестява време и улеснява общуването с текста. Това е първото обстойно представяне на творчеството на Георгий Адамович пред българската публика, но то е достатъчно изчерпателно и задълбочено и ни  запознава с един забележителен руски поет и литературен критик.

 

      Георгий АДАМОВИЧ, „Коментари“, превод от руски Елена Алекова, Издателство „Скала Принт“, София, 2019