Димитър ПЕТКОВ, общински съветник и лидер на БЗНС за област Пазарджик

11 март е дата която отбелязвяме като Ден в памет на жертвите от тероризма. Датата е годишнина от атентатите в Мадрид през 2004-та година, при които загинаха 191 души, включително четирима българи. Това беше най-смъртоносният терористичен атентат в Европа, след Локърби, Ню Йорк, Джерба. Преди това най-смъртоносен бе атентатът в България в църквата „Света Неделя“ през 1925 година. Днес много от нас си спомнят атентатите от последните години в Стокхолм, Париж, Барселона, Брюксел и т.н.

При атентата в България загиват 134 души, а ранените са около 500, като част от тях умират по-късно от раните си.
Поименен списък на жертвите на атентата в църквата „ Света Неделя“ може да видите на https://edinzavet.wordpress.com/2009/04/14/svnedelia-victim/. При атентата са убити 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати и множество граждани, включително деца.

Злодейството е осъдено като най-смъртоносен терористичен акт, при който загиват над 200, а ранените са над 500 – представители на българския военен, политически и обществен елит. Само за миг загиват повече български генерали и офицери, отколкото във всички войни в новата ни история. Голяма част от жертвите са ветерани, кавалери на ордена “За храброст” герои от Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни. Загиват много жени и деца, ученици, студенти и военноинвалиди.

Ръководството на Военната организация на БКП възлага извършването на атентата на една от „шесторките“, ръководена от Петър Абаджиев, който през втората половина на януари 1925 година влиза в контакт с клисаря Петър Задгорски. С негова помощ в продължение на няколко седмици Петър Абаджиев и Асен Павлов внасят на тавана на църквата общо 25 кг експлозив.

Той е монтиран в един пакет над една от колоните на основния купол, разположена при южния вход на сградата. Експлозивът трябва да бъде взривен с бикфордов шнур с дължина 15м., с което да се даде на атентаторите възможност да избягат. Между взривното устройство и кубето на храма е поставена бутилка със сярна киселина, която да усили поразяващия ефект от взрива чрез отделяне на отровни газове.

Един от главните организатори е Петър Абаджиев, а паметник с неговото име имаме в Пазарджик. Преди години поставих въпроса за неговото премахване или преместване, но без резултат. Какво се случва към днешна дата. Тъжно, жалко бих казал и срамно ми е като пазарджиклия, на това име да има паметник в града ни. Ще ви кажат, че това е паметник на партизанин с официално, но не написано име Петър Стратиев, а с „партизанско име“, прякор, Петър Абаджиев.

На всеки е ясно, че в България обществото ни боледува. Болно е защото, не се изучават истинските факти. След като направих предложението се потвърди очакването ми, че темата за участието на представители на комунистическата партия, обучението и финансирането на атентаторите от Съветския съюз продължава да бъде болезнена за нашето общество и че наистина ще са нужни още усилия, докато хората осъзнаят, че сегашният исторически момент изисква повече от всякога нещата да бъдат назовавани с техните истински имена, ако действително желаем съзряването си като общество.
Убеден съм, че след години този паметник няма да има тази публичност и показност, която граничи с наглост.

За мен за да има страната ни добри взаимоотношения, без нотка на напрежение, с Русия и руският народ, са необходими историческа фактология, размисли, въпроси и познание, от които мислещият човек излиза по-мъдър и по-непримирим към нетолерантността, като хора които прощават и имат ценности и патриотично достойнство. Много хора ми се разсърдиха, обвиниха ме, че говоря разделящи общността, едва ли не обидни неща, показвайки, че и ние сме като другите и че ние сме податливи към национални предразсъдъци и негативното.

Възникналите спорове затвърдиха убеждението, че именно осмислянето на случилото се през април 1925 г. би ни помогнало не само да бъдем в състояние да се изправим спокойно с лице пред собствената си история, но и да разберем по-всестранно всичко, което сполетява страната ни след това. Позволявам си да мисля, че изтеклите години, от предложението ми, през които вниманието на активната част от нашето общество беше приковано върху политическата ситуация в страната ни, показват за пореден път необходимостта от откритост и твърдост при отстояване на ценностите на демокрацията.

И ако искрено искаме реална промяна в България, ако сме убедени, че така повече не може, то ние трябва да имаме силите да прочетем и осмислим и тази страница от българската история. Напълно съм убеден, че именно сега нашето общество има интерес от това частта от българската история, ненаписана, но истинска, да бъде написана за да бъде максимално опозната и осъзната.

Трябва да изтекат години, докато темата за образа на „другия” спре да предизвиква съпротива сред колегите, явно някога в следващ мандат. За мен към днешна дата проблема не е осмислен и няма политическа култура, нито зрялост, няма необходимото мнозинство и нагласа за решение както на местно, така и на национално ниво.

Убеден съм, че темата за паметника на Петър Абаджиев постепенно ще загуби своята болезнена острота, но за това ще са нужни още години и несъмнено по-голямо усилие от страна на хората, които съзнават, че е в интерес на обществото ни е то да има куража да прочете и мрачните страници от своето минало, те да бъдат преосмислени и да реагира адекватно. На въпроса ви кой е пътят, през който общественото мнение ще се отвори към трагичните събития, отговорът е съвсем кратък:

Просвещение. Спокойният и откровен разговор, подкрепен с документи, дава резултат. Защото този разговор буди размисъл, помага на човек да съзрее, събужда размисли по въпроса за отговорността, тласка го към самовглеждане и по-голяма самокритичност, хората усещат колко тънка е границата между доброто и злото, дават си сметка, че придобивките не заслужават да бъдат заплащани с отказ от човещината, разбират колко уникално и ценно нещо е всеки човешки индивид.
А тези зловещи и античовешки атентати разказват за доброто и злото и ни показват, че независимо от всички пречки, мобилизацията на гражданското общество би могла да допринесе за разпространението на доброто.