Никола ИВАНОВ, литуратурен критик

Стихосбирката на Петър Апостолов „Аз виждам“ съдържа 35 поетични творби, но тя е поредното доказателство, че не количеството стихове определя мястото на един поет в литературата. При това в сборника са включени всички стихове, които авторът смята, че притежават художествени достойнства, които да го представят по убедителен начин. Петър Апостолов никога не е бързал да публикува, някои от поетичните си творби той е дописвал с години. Но вероятно поради тази самовзискателност стихосбирката е силна, в нея няма да открием слаба творба.

Минипоемата „Аз виждам“ е определила и заглавието на поетичната книга. В нея поетът споделя разбирането си за поезията, която е проникване зад видимостта на нещата и пресъздаване на действителността, което няма нищо общо с обективния повърхностен и фотографски поглед:

 

                   Аз виждам,

                                      тишината как мълчи,

                   но и мълчание,

                                      което казва всичко.

 

Поетът вижда „…човекът,/ който разговаря с Бога“; „…цвете/ във средата на пустинята“. Споделя: „Между живота/ и смъртта,/ сега съзирам/ нещо трето“; „…във мъдреца глупостта/ и мъдростта/ в очите на детето“. Лирическият герой вижда и Истината, която също го наблюдава в упор и той стои пред нея като пред върховен съдия. Защото съвестта му трябва да е чиста.

Обикнат художествен похват от Петър Апостолов е оксиморонът, чрез който поетът постига обемност и полифоничност на посланията си. Озлобената озверяла тълпа крещи докато обезглавяват палача, но:

                   Погледна Бог.

                                         И Бог видя.

                                                           И Бог заплака.

                   Над децата на палача.

       Въпросът за избора на собствената Съдба е централен в „Кладенецът“:

Това е. Със света те свързва

                   единствено въжето.

                   Тогава изборът е лесен.

                   Без викове,

                                      без думи,

                                                       без да спориш.

                   Въже –

                               с което да се бесиш,

                   или

                            да се качиш нагоре.

Кладенецът е символ на духовните бездни, в които понякога пропада човекът, личността, и трябва да намери сили да възкръсне като птицата Феникс из пепелищата, да изплува от калта. Човек се ражда вътрешно свободен. И трябва веднъж завинаги да осъзнае, че освен съдбата, животът му зависи и от самия него. В значителна степен той може да оказва влияние върху собствената си (а и не само върху своята) съдба. Не бива непрекъснато да се оправдава с обстоятелствата и да се примирява, защото винаги ще има дребни или големи демагози и властници, които мечтаят да ни яхнат и да ни „плюят в душите”, както казва поетът. Великолепна поетична творба е „Е, как е. Късат се въжетата“, което е посветено на Иван Динков. В стихотворението става дума за честността, съвестта и морала на поета и човека, за устойчивостта и характера, за да завърши:

 

Не всеки има сила

                                                  за разпятие.

                  Пророци – много,

                                                  но Христос – един.

 

Лудият от едноименното стихотворение е най-нормалният, защото е най-почтен, не преиграва, не лъже, а е слуга на Истината. Поантата рефрен в творбата е:

 

                  Всяко село, помнете ми думата,

                  трябва да има по един луд.

 

Ботеви и Иван-Динкови безмилостни позиции откриваме във „Все същия зъл“:

 

                 Все същия зъл

                                          и потаен и жалък народ.

                 Нарисуван със черно мастило.

                 Над главата му

                                          същият син небосвод.

                 А в душата му

                                          същото черно бесило.

 

Поетът не може да се примири с овчедушието, апатията, примирението на българите, с очакването на Месията, който да стори това, което те трябва да свършат. Затова той сочи подвига на Васил Левски в едноименното стихотворение, който да бъде като пример за сънародниците. Творбата е с впечатляващ финал:

 

                 За да тръгнеш

                 към своето бесило

                 със ясната мисъл,

                 че Васил Левски

                 никога

                 няма да бъде записан

                 във книгата Божия.

                 И че дякон Игнатий

                 със огнени букви

                 ще бъде записан.

 

За Петър Апостолов е ясно, че поезията трябва да одързостява, да зове за съпротива, това е сред най-основните й задачи, да жадува Свободата. Творби с антични мотиви като „Командирът на разбитата армия“ и „Еней“ импонират със силно социалните си и хуманистични послания. Това са стихотворения за победа над робската психика и същевременно силна е вярата, че човекът може да надмогне страха и да постигне свободата:

 

          Аз съм командирът на разбитата армия,

                                                           но и на роба,

                                     който поне веднъж във съня си

                                                                                         е бягал.

         Аз съм командирът на разбитата армия,

                                                                 но и на оцелелите

                                                                        във войната за хляба.

         …………………………………………………………………

         Аз съм командирът на разбитата армия,

                                                                   който утре

                                                                           ще грабне

                                                                                        Победата.

 

Настроенията и посланията продължават и в „Гледам в себе си“. В „Когато сам си командир и армия“ лирическият герой е сам срещу всички и търси сили в себе си да се опълчи и да преодолее всичките злини, които са срещу него. „Страшно гледат иконите“ е предупреждение за апокалипсиса, който е неизбежен, ако не се смирим и не се борим със злото. Надеждата е в децата, които са: „Победителят!/ Който ще дойде след мен…/ И след вас…“ Затова е силно желанието на поета за самопрераждане в „Тоя огън“:

 

                   А сега съм

                                     обгорена главня,

                   от която покарват

                                               зелени филизи.

 

Подобно послание откриваме и в „Мили мои, прекрасни престъпници“. В „Откога не е имало ден“ поетът се стреми да вдигне заспалите. „Всички спят“ е спазматичният вопъл вик на лирическия герой. Без злото няма как да познаем доброто, това ни казва Петър Апостолов в „Когато ме изправят пред Трибунала на Честта“:

 

                           Когато ме попитат:

                                                – Кой си ти?

                           Ще кажа: 

                                                – Бях войник на злото.

                           Защото само злото

                                    ражда силата,

                                                    която го убива.

 

На пръв поглед парадоксално и шокиращо, но безспорно стихове с пребогат философски подтекст и в същото време достатъчно поетични. „Резерват“ е стихотворение, което е доказателство, че и в онези несвободни години се пишеха стихове, за които се ставаше политически затворник – смели, безкомпромисни, почти директни срещу властниците и властта.

Поезията на Петър Апостолов е изпълнена с болка. „Нямам списък на свойте страдания“ – изстенва поетът в „Уморен съм“. Яворови мотиви от „Градушка“ откриваме в „Мечът“:

 

                    И вечен труд…

                    С нелепа стръв.

                    Ораха,

                                  жънаха,

                                           вършаха…

                    Преглъщаха солено жито.

                    Посипано

                                 със капки

                                                  кръв…

 

„Обичам Шопен“ също е със силно социален привкус въпреки темата си: „Дими и стене покрай мене/ огромен океан човешка мъка.“ В „Ной“ нравствено-социалното послание е в думите „Парите,/ те са господ на земята.“ В „Те нямаха пари“ поетът достига до извода, че алчността е най-голямата опасност за човека и човечеството:

 

Най-бедният

                                          от всички беше Бог.

                    И сътвори

                                       Вселената.

 

Поезията на Петър Апостолов е силно екзистенциална, което я прави значима и устойчива във времето. В стиховете си той размишлява за доброто и злото, живота и смъртта, за Смисъла:

 

Самотно е.

                                         Студено е.

                                                            Октомври.

                    От спомена за птиците –

                                                                боли.

                    Земята

                                твърде много ни обича.

                    И ни погребва,

                                              да ни възвиси.

                                                            („Самотно е“)

      Това е една силно концентрирана лирика, пълнокръвна като живота, без излишни думи, маниакални, безцелни и безсмислени, безжизнени и мъртвородени стихове. Поезия с философски и метафизически внушения, които провокират читателя към сериозен размисъл за нещата от живота ни. Притежава специфична поетика, образите и метафорите са изчистени от самоцел и макар да става дума за нелицеприятни неща от битието ни на българи и човеци, често са своеобразно красиви:

                          Ето, съвсем изсветлях.

                                   Но нали бях прозорец,

                          през който се виждаше слънце,

                                                                        небе…

 

                          И сега съм прозорец.

                          Но откъснат от пантите.

Прозорец, откъснат от пантите… Но това е изкуството. Поезия, която не ни оставя равнодушни, носеща в себе си екзистенциалност, социална сила, първичност и жизненост, поетична култура. Наистина съжалявам, че не мога да цитирам всеки стих от книгата, за да се убеди читателят в нейните качества. Понеже това е невъзможно, ще цитирам  стихотворението „На Айвазовски”:

                           Разпада се

                                   бунтовнят ми кораб.

                           Вълните!

                                   Те не бяха девет.

                           Бяха само две.

                           Отломките!

                                   Защо ми са!?

                           Вземете ги!

                           Правете

                                   сувенири на поетите,

                           не виждали

                           в живота си море.

 

Това е. Така е навсякъде из (само) по-малко от 80-те страници на стихосбирката „Аз виждам“.

 

      Петър АПОСТОЛОВ, „Аз виждам“, стихове, Изд.“Славена“, Варна, 2018 година.