Хаджи Пенка МИЛКОВА

Израстнах от десет години сирак, без баща, с обич и християнски добродетели, от майка, високо образована и с християнски дух. С уважение, в началното училище и прогимназиалните класове, се обръщахме към г-н Учителя, с търпимост и обич към съучениците си, седейки момче с момиче.

Имахме по два часа Вероучение в отделенията и прогимназията, с препитване върху материала, с помощ всеки да притежава учебник. Ученикът турче и еврейка чакаха в коридора, за да свърши урокът по Вероучение. Грижи за сираците общината полагаше, като всеки учебен ден имахме трапезария (фасул, леща, картофи, а за празниците и месо, за десерт – всеки ден имаше пилаф – варен ориз, полят обилно с шербет). Сираците получаваха учебниците си без пари.

На три години веднъж ни даваха и дрехи, а през лятото сираците заминавахме на лагер в Баткунския манастир, в покоите на дядо Кирил. Всеки от нас взел своята бохчица, прекарваше там по един летен месец.

1944 г. ме свари в девическата гимназия, тогава имаше и Първа и Втора мъжка. Искрицата, която бяхме съхранили се стремеха да унищожат – с думите на Ленин – „Религията е опиум за народа“. Нямаше я вече молитвата „Отче наш“, нямаше я песничката „Кой направил е цветята?“ от Иван Вазов, песничката „Дядо Господи прости ми“, липсваха вече между децата в училище.

Всеки се страхуваше да каже, че вярва. Със списък се задължаваха учителите да донасят, кои от децата заедно с родителите си са били в храма по Великден или Коледа.

В гимназията, по биология, с насмешка ме караха да разкажа дадения урок, чрез религията и по научному. Характерно беше и това, че завършвайки гимназия, ние попадахме под удара на пратийците. Който имаше капка вяра, не можеше да отиде в Университет или да започне работа.

През 1949 г. бяха описана като човек, който има „буржоазно и религиозно държание“ и бях изключена, с още двама братя от Единната младежка организация. Що значеше за мен думата буржоазия? Аз бях едно бедно сираче, вратите бяха затворени за нас и за работа. А двамата братя се ожениха за рускини и това им даде възможност да учат. Ние бяхме врагове на народа със своята вяра.

Трябваше да работя в конопената фабрика, на смени заедно с квалифицираните работници. И благодарение на моя труд в Отечествения фронт през 1950 г. изкарах курсове за детска учителка и заминах в родопския район. Бях в Мадан до 1958 г. и там се запознах с моя съпруг инжинер геолог, той беше от Нова Загора.

Уменията ми на педагог бяха оценени, през 1964 г. бяхме в Лъки, там се роди и второто ми дете – Вероника. Благодарение на такта ми, умението ми да контактувам с отечственофронтовците бях и председател на 43-та организация и квартален отговорник. Пратиха ме даже на партийна школа, по онова време аз осъзнах, че човек трябва да работи къртовски, за да може да оцелее в социализма. Бях като апостол сред безпартийните. Като не знам дали сега разбирате, колко страшно беше да не си от комунистите.

Социализмът се страхуваше от вярата и по всякакъв начин гледаше да бъдат отстранени народът, учениците и родителите от църквите. Това доведе и до това падение на учениците в училище – лоши отношения един към друг и към учителя. През лятото се е случвало да ходим на гости у свои приятели в Полша, Унгария, те спокойно говореха за своето виждане към вярата.

През 1969 г. съм посещавала католишки храмове там, но като турист и ние бяхме избутвани към вратата, защото бяхме православни. В Полша също беше социализъм. В „Черната мадона“ в Будапеща ми се случвало да видя как католиците спокойно се молеха, не се срамуваха, че вярват.

За мен беше срам и обида да не мога да вляза спокойно в православния български храм, в махалата си, в родния Пазарджик.

Това отношение към вярата и Бога в католицизма е запазено и през социалистическите времена, това е и причината за голямата вяра на католиците и днес, както и обич към Папата и техен духовен водач. За католиците Папата е заместник на Бога на земята. Той може да бъде в сърцата ни с вяра и любов. Източно православните смятат, че има един Бог и син – Исус Христос. При кръщенето в река Йордан, дойде гълъбчето /светия дух/ той каза: „Този е моят възлюбен син, в когото у моето благоволение – него слушайте!“ Ние нямаме посредничеството на католицизма в общението си с Господ.

Стремежът на източно православието да въведе десетте Божи заповеди и отворените врати на Божия дом за молитва, остава неразбран от българския народ и това е една от причините България да е на такова ниво. Младежите казват: Аз вярвам, но често пъти се правят срещи в Божия дом, все едно, че е кафене. Шушукат си по време на литургия, говорят си битийни неща, а не молитви, няма я искрицата. Във вторник, в храма, седем -осем човека ще дойдат, няма ги хората в храма. В неделята ще дойдат, но по-скоро да се видят, вместо да контактуват с Бога.

Нашето духовенство избяга далеч от народа. Католиците са в непрекъснато съприкосновение с енориашите, те познават хората, знаят кои са болни, кои са сиромаси, кои имат празник и всичко това е споделено. Те са непрекъснато сред хората. Падрето е и когато се веселят при хората, той танцува и споделя радостта си. Католишките духовници не са на заплата, живеят от даренията, които им дават хората. Държавата по никакъв начин не е ангажирана с духовниците. А нашите източно православни свещеници мислят за разкошните коли и за апартаментите на децата си.

Не обръщат внимание на нуждаещите се и болните в енорията. Те дори не ги познават. Храмът, градският храм е обкичен със скъпи полилеи, с двуглавия орел на руските килими, със скъпите кандила, закупени от магазина на владиката Николай. Множеството разнообразни филони – църковни дрехи, говорят за красота, величие, а не смирение.

Нашите свещеници са забравили библейската история за патриарх Макарий при приемането и посрещането от пленения Христов кръст във Йерусалим. Всички духовници били облечени в своите нови дрехи, на тях Кръстът показа, че трябва да имаме смирение, а не величие, стигайки до вратите Кръстът не искаше да влезе. Тогава един просяк каза: Така ли Христос носеше кръста? Той беше смирен, не носеше вашите скъпи дрехи…

Тогава те се връщат, обличат се скромно и Кръстът, без носачи, сам се завръща в Ерусалим.

Къде са християнските добродетели в източно православие?

В пловдивска епархия самият митрополит не си познава свещениците. Той не контактува с повечето от тях. Не знае техните селски неволи и беднотия. В Пазарджик и Асеновград архирейски наместник е епископ Яков, монах и игумен на манастира „Св.Св. Петър и Павел“ в Баткун.

В нас има вяра, но без дела и обич. Няма я топлотата и другарското чувство, уважението към г-н учителя, а неприятни свади и примери, ще видим днес в училищата. Нашето българско дете не знае какво е изповед, пречестяване, то не знае нищо за своята вяра. При посещението на папа Франциск, видяхме нивото на католишкия българин и двестата и петдесет  деца със своите знания, пристъпващи да се причестят.

Посрещането на българския православни и католици, останаха учудени и удивени, усмирени от папата – съхранил думите „кротки като агънца“, със смирение целунал кръста на българския патриарх. Папа Франциск с толкова влияние се наведе и целуна кръста на Патриарха. Показахме нехарактерно българско негостоприемство като не се присъединихме, а папата се молеше с всеобща молитва на площада за нас, за българите.

Ще има ли за българският народ разпалване на искрицата на вярата, надеждата и любовта? България и духовенството не са застрашени от католицизма и Папата. Ще има ли молитва във всяко българско сърце?

Нека обичта, молитвата и смирението да се върнат в България. Да се отнасяме един към друг с търпимост, без злоба, скромност и смирение, с вяра, надежда, любов.