„КНИГА ЗА НИКОЛА РАДЕВ”

Слово за премиерата в Столична библиотека

 

Национален литературен салон „Старинният файтон”

15 май 2019 г.

 

01елена алекова

Елена Алекова

 

Докато четях тази книга, разбирах, че това е не просто книга за Никола Радев, че той присъства в нея не само като, както се казва, „обект на изображение”, че личността на Никола Радев – човекът, писателят, общественикът, приятелят – е неотменна част от нея в смисъл, че той някак си е Онзи, който пише книгата. Наистина, през думите на всички седемдесетина участници в сборника сякаш долавях словото на Никола Радев, неговия глас дори, дълбок и дрезгав, леко насмешлив, малко тъжен. Да, последната част на книгата е с интервюта, взети от него през последните 20-30 години, но не това е причината за подобно усещане. Интервютата просто привнасят допълнителен – реалистичен – нюанс към общото впечатление. Шеметящото усещане, че Никола Радев е Онзи, който пише книгата, идва още преди това наистина, докато четеш текстовете на другите за него.

Защо се получава така?

Никола Радев бе толкова правдив, че всички, които пишат за него или за неговите творби, са сякаш опленени в правдивостта, в която той бе изцяло, безрезервно, всеотдадено. И всеки от участниците в тази книга, какъвто и да е в делника, живота и битието си, докоснал се до Никола Радев, волю-неволю влиза в обсега на неговата правдивост и когато пише за него, не може да направи погрешна стъпка, да стъпи накриво – все е в руслото на правдивостта му. Очаквано изключение са двама-трима сред авторите, което си е за тяхна сметка, разбира се – били са до несметно богатство, а са останали в неведение. Свойствената за тях житейска вероломност е осуетила възможността да се докоснат до голямото, до което случаят ги е бил поставил – макар че са имали очи и уши, не са видели, нито чули. Дори не си струва да ги споменавам, но със сигурност ще ги усетите – словото им дрънка като тенекия, ни сила, ни тежест има в него, ни топлата плазма на живота през него минава. Кухо е и е нефелно. Не е за вярване, че има хора, дето не са разбрали с кого и с какво си имат работа, макар че са били уж близо до него – по-близо просто няма накъде, но сърцето им е останало без ответ, защото… правдивостта изисква правдивост, лицемерието пред нея не се котира. А Никола Радев бе открит и ясен, сгъстен в словото, афористичен, не го обвиваше в мъгли и високоумия, за да не го чуеш, ако си в състояние да чуваш – дори отдалече, и ако не с уши – поне със сърце:

„Попадал съм – споделя в едно интервю – и в чужди, и в свои текстове на излишни думи. Но трябва много да се внимава с думите. Думата, когато е на място, тежи” (Кирил Аспарухов. „Никола Радев: Варна я има във всичките ми книги, тя е моят бряг” с. 377).

Никола Радев внушаваше отговорно отношение към Словото не само отправяйки преки послания в интервюта и отзиви, чрез блестяща проза, но и дори като мълчеше. Истинските му приятели знаят това. В мълчанието му, в паузите му имаше толкова много казано, толкова много смисъл – и те го чуваха. А шмекерите не чуваха нищо. Нищо не разбираха. И не разбраха.

( Тия дни, по повод на воинския празник, се обадих на генерал Ангел Марин, хем да го поздравя с празника, хем – като задочен приятел и възторжен читател на Никола Радев, автор на чудесна публицистика – да го поканя на премиерата. На пожеланието ми да напише още книги, понеже е добър в боравенето със словото, той ме стъписа с нещо чисто никола-радевско: „Не се захващам с писане, защото ме е страх да не изхабя думите”. Разбира се, генералът не би ги изхабил. Но се замислих: може ли дума да се изхаби? Може. Ако не я изпълниш с правдивост, с истинност. Тъй и са изхабили думите онези двамца-тримца в „Книга за Никола Радев”, които не са проумели с какво се захващат, като са се захванали да пишат за него…)

Никола Радев обичаше простото и ясното слово, което означава това, което означава, и черпи енергия направо от Първоизточника на Словото. Затова е могъщо, мускулесто, има плът и кръв, има живот – така че да убеждава, да вдига от одър, да възкресява. Това е то правдивото слово. То не пресъздава живота. То твори живота. Не е отражение на нещо. Самото нещо е. За Никола Радев Словото не е просто средство за общуване, тесто за месене, начин да се изрази и изразява. То е нещо сакрално. То е вълшебство. То притежава изумителното свойство да въздейства през времето и през пространството дори, дори пренесено (преведено) от един език на друг:

„Четеш, да речем, книга отпреди 500 години – тълкува той в разговор с Георги Борисов. – Ако книгата е тъжна, натъжаваш се. Потичат ти сълзи. Ако е смешна, започваш да се смееш. Като че ли Словото е закодирало някаква енергия. Но не само това. То преодолява времето. И възпроизвежда тази закодирана енергия чрез слово. Добре, ама било написано на английски или на френски, преведено на български. Значи преодолява и езика. Значи е вълшебно. Ти го четеш и ти въздейства по същия начин. Минават сто, минават хиляда години – четеш и събужда същите чувства…  Може да е писано във Франция, може да е писано в Америка. Преодолява всичко – времето, пространството, бариерата на езика.

(…) Това е божествено! Словото е божествено” (Никола Радев. Част І. „Още ми е много млада душата”, с. 312)

 

Никола Радев ги разбираше тия работи. И успя да предаде това, което бе разбрал, на хората, които обичаше и на които вярваше – от близо, но и от далече, повече или по-малко известни, но и неизвестни. На истинските хора, а не на лицемерите и шмекерите.

И ако продължим в неговия стил и смисъл… Словото не само въздейства през времето и пространството върху човека, Словото и преобразява човека. Издига го над делника и житейското. В тази връзка – всички автори в книгата за него, с изключение на онези двамца-тримца, за които стана дума, са преобразени от Словото му. Истинни и правдиви са, както той бе истинен и правдив – и в най-главното, и в най-дребния детайл. От това най-вече идва чувството – че сякаш самият той е писал тази книга.

 

* * *

Съставител на „Книга за Никола Радев“ е Никола Иванов – литературният критик, който въведе ред в „балната зала” на българската литература и постави всеки писател на мястото му. Заедно с издателя Наско Якимов той е и редактор на книгата. Дизайнът на корицата е дело на Ивана Николова, дъщерята на писателя. Тя също така е подала снимките и голяма част от текстовете. Снимките, изпъстрили цялата книга („изпъстрили” не е точната дума, но и „разположени” и подредени” не са точни), създават друго шеметящо усещане – че Никола Радев е до теб, край теб, наоколо като присъствие. Той и от корицата наднича като жив, с поглед някъде встрани, а всъщност който прониква в теб, който те изпитва, ласкав и строг едновременно, неподкупен и леко-леко насмешлив, макар и малко тъжен. Какъвто беше и в живота.

Книгата се състои от пет части, обрамчени от „Уводни думи” на съставителя – в началото, и биография, списък с наградите и отличията на писателя и фотоалбум (кола с цветни снимки) – накрая. На първо място е студията на Никола Иванов „Писател с уникална дарба” – цялостен поглед за личността и творчеството на писателя; безкомпромисни съждения за смисъла на творчеството и за високата литература, което писателят ни е оставил. Няма как да му се опонира – не само защото по принцип е прецизен, но и заради безкомпромиса. Следват разделите: „Литературна критика за Никола Радев” (с 11 отзива за творчеството на писателя от различните периоди в неговия живот), „Стихотворения, посветени на Никола Радев” (поетите са 23-ма – немалко число, дори бих казала учудващо много), „Спомени за Никола Радев” (авторите са 37) и „Интервюта с Никола Радев” (14 на брой).

Ако трябва да спомена имена на автори, би следвало да спомена всичките (с изключение на имената на онези двамца-тримца, разбира се), защото всичко, написано за Никола Радев в книгата за него ми хареса. Толкова е правдиво, че и той би бил доволен, струва ми се. Няма да анализирам и текстове, защото би било несправедливо да не кажа добра дума за всеки. Всички я заслужават. Тук проличава, разбира се, и работата на съставителя и редакторите – отсеяли са, предполагам, несъщественото. Останало е само онова, което е „по същество“.

(Ще уточня в скоби, че за мен е учудващо отсъствието на няколко имена в сборника, особено на едно-две от тях. Като знам отношението на Никола Радев към тези хора, трогателната му вяра в тях, прекрасните му чувства… Как не намериха време, как не откриха възможност да го почетат с няколко думи! Не знам… Не че някого съдя. Но съм учудена.)

 

* * *

Направи ми впечатление, вероятно ще забележите и вие… Всички носим паметта за Голямото, което беше Никола Радев, а когато трябва конкретно да откроим Голямото, не стигаме до него и няма как да го опишем, да го формулираме. Стигаме до детайла. Един от нас повествува за едно, друг за друго, трети, четвърти… Да, Голямото прозира през всеки един от детайлите – както парченцата от огледалото отразяват целия образ, макар и да виждаме в тях само части от него. Но детайлите постепенно се струпват един до друг, един след друг, един през друг… Отзив след отзив, стих след стих, спомен след спомен, история след история… В един момент разпръснатото изведнъж става единно и изниква цялостният образ: големият писател, големият общественик, голямата личност, големият човек. Никола Радев.

Ако дори за някои неща (книги, случки, истории) става дума на няколко места в книгата, усещането не е, че се повтарят. Усещането е, че се наслагват – в един момент носят едно внушение, в следващия момент придобиват нова плътност, различен смисъл, допълнителен ракурс. Никола Радев – в делника, но и в празника. Никола Радев – в живота, но и в литературата. Никола Радев – в семейството, но и в приятелството. Никола Радев – човека, но и общественика. Водещите чувства са любовта и топлата признателност. Неизречената, но присъстваща във всеки ред благодарност – към Никола Радев (задето дори просто е бил до нас, но и за всичко останало: за добрата приказка и за добрата дума, с която ни е топлел, за ласкавите чувства и за уроците, които не натрапваше, но ни остави – за това как да живеем, как да сме пълноценни като хора, как да не изневеряваме на себе си като личности, как да сме близко до правдивостта като писатели дори ако цената е висока, много висока, защото всичко на тоя свят има цена и за всичко се плаща).

И макар всички ние, които пишем за него и неговото творчество, да сме различни, но образът му е цялостен, монолитен. Свети. И свети не само защото през златните очи на паметта всичко е златно. А защото Никола Радев сам по себе си бе златен човек и ореолна личност. Но през спомена светлината около него се сгъстява, съсредоточава, без вече да се разпилява по периферията, без да се разсредоточава от делнични фактори и странични обстоятелства. Останало е само ядрото. Само той. Никола Радев. Такъв, какъвто е. Едно към едно. Дочувам дори гласа му. Наистина…

 

„Пишещият човек, който създава професионални художествени текстове, е литератор. Той може да има издадени книги, и да не е писател. Разбира се, трябва да бъде талантлив, това е задължително. А писател е онзи, който има освен всичко това и мисия. Мисия за бъдещето на народа си и света, който, познавайки миналото, историята, културата, носи освен яркия си самобитен талант и прозрения за бъднините на нашата цивилизация” (Донка Загорска. „Никола Радев: „Истинските писатели се броят на пръсти”, с. 366-367).

* * *

Винаги съм го обичала като писател и човек, но и винаги съм се страхувала от него. И сега малко ме е страх. („Дали ненужна дума не изпуснах…“) Той възпитаваше чувство на отговорност пред словото. Писателят е отговорен за всяка дума, внушаваше, която произнася, но особено за думата, която е написал. Истината е без давност. И човек трябва да й служи.

На 2 февруари 2019 г. гледах предаването „Свободна зона” на Георги Коритаров по телевизия „Европа” с Ивана Николова и Никола Иванов. Беше толкова интересно и увлекателно, че за първи път съжалих, задето накрая то все пак свърши. Така и при четенето на „Книга за Никола Радев”: когато стигнах до последната й страница (буквално – защото прочетох и съдържанието, и дори карето отзад), съжалих, задето, в края на краищата, тя все пак свърши. Никога преди това не ми се е случвало подобно нещо. Исках да слушам още и още за Никола Радев. Исках да чета още и още за Никола Радев. Някаква ненасита сякаш ме превзема във връзка с него. Знам си, че е от това, дето малко време сме имали за общуване. Да, да, общувахме. Но е можело повече да общуваме. Сигурно на всекиго от вас липсва. С хора като него, колкото и да си общувал, все е малко, нали…