Никола ИВАНОВ, литературен критик

Николай Табаков несъмнено е сред най-талантливите ни съвременни белетристи не само от своето поколение. Това е така, защото този писател не разчита на конюнктурата, не се стреми да се съобразява, пригажда и задоволява вкуса на масовия читател. След предишните си белетристични книги и впечатляващия си роман “Ветровете ни мраморни“ Николай Табаков представя новата си романова творба „Нула време“. Ако се опитаме да разсъждаваме върху заглавието, най-адекватното тълкуване ми се струва в екзистенциална посока – земният ни човешки живот е само миг, просто нула време от вечността. И главното писателско послание е, че трябва да го изживеем като открием Смисъла на своя живот и живеем пълноценно. Всъщност въпросът за Смисъла е най-фундаменталният философски екзистенциален въпрос.

И в „Нула време“ събитията се развиват в северозападния ъгъл на България, където се събират границите на три държави – България, Румъния и Сърбия. Действието съвпада с пускането на ферибота Видин-Калафат. Всъщност романът завършва с построяването на втория мост над Дунав, което обезсмисля ферибота. И символичното унищожаване на ферибота от самия Барабан Капитански, защото фериботът е смисълът на неговия живот.

Николай Табаков несъмнено е автентичен разказвач, който разчита на конкретните си преживявания и наблюдения върху живота в ежедневните му проявления, които умее да обобщи и универсализира. Той прави литература без маниерност, без да смуче от пръстите, защото е автор с биография. И ако потърсим корените на последните му два романа, ще открием традицията на Вазовите „Чичовци“, на героите на Ивайло Петров, на персонажите на любимия му Радичков.

Вижте само имената на героите в романа:  Кольо Бубалази, кметът Торлашки, Петър Иде-Му-Отръки, ромът Рушди, Сиси Запетайката, Барабан Капитански, Яни Пумпала, Петко Едната Ръка, барманът Соломони, бай Генчо Трите платики, бай Ушо, кака Змеица, професор Заречний-Молдовански, Симо Амбажура, отец Амвросий,  Жоро Пантерата, поетесата София Поптомова-Бардска, Мими Аквалеристката, учителката Стефка Сариева, лекарите Сашев и Зашев, юристът Бижо Б.Бижев, баба Съба и т.н. Имена едновременно обобщаващи, но и характеризиращи, открояващи персонажите.

В „Нула време“ освен художествените герои, плод на писателското въображение на Николай Табаков, срещаме реални лица от културата, спорта, литературата, философията, историята. В романа се мяркат Шекспир и Пастернак, Рилке и Блок, Ботев и Юнг, Балзак и Бродски, Достоевски, Монтен и Фройд, пловдивските Начо Културата, Георги Божилов-Слона, Димитър Киров, Енчо Пиронков. И още… Николай Табаков умело преплита реалността и фикцията, разчитайки на асоциативното възприемане на посланията,  доверява се преди всичко на интелигентния, мислещ и чувстващ читател.

Романът е в известен смисъл панорама на живота в различните му проявления. Срещаме хора от социалното дъно до министри и министър-председателя. Всеки от героите е индивидуално интересен, всички са особняци,  чешити, неординерни личности. Кольо Бубалази се е превърнал в слуга на имотите си: „Те му отнемаха времето, свободата, личността, ако щете – той, Кольо Бубалази, беше готов да лази заради тях. На всичко бе готов.“ В това той намира своя житейски смисъл – да има, да богатее.

Петър Иде-Му-Отръки е невероятно надарен технически, бил е в Афганистан и се прибира в България с откъснати крака. В негово лице писателят отрича войната като най-отвратителното и уродливо човешко проявление и зло.  В последна сметка този герой намира смисъл в това да прави добро на хората, да им помага безкористно. Но невинаги му отвръщат със същото. С този герой са свързани разсъжденията на писателя за детската чистота и същевременно с озлоблението, което може да ги завладее и което е резултат от отношението на възрастните към крехките детски души. На друго място в романа четем размисли на самия автор: „Научните достижения? Грандиозните чудовищни експерименти на двайсети век по тоталното унищожаване на духовното и утвърждаване на телесното като единствена обективна реалност? Тези, които изстреляха човека в небето, а после разстреляха Бога и с него морала? Които направиха от двадесети век такава военна касапница, че и една атомна бомба ни е малко? Научните достижения, превърнали се във факли на целесъобразността? Отвъд човека, отвъд морала, отвъд всичко, в името на едно чудовищно нищо.“ Хуманистичната болка е впечатляваща. Става дума за отвратителния атеизъм, който винаги води до всепозволеност. Затова и фарисеите просяци ревниво пазят територията си пред църквата. В романа се убеждаваме в социалната чувствителност на писателя, която е част от хуманистичния патос в „Нула време“.

На няколко места в творбата става дума за мръсната нечистоплътна политика. В романа четем: „За председател на новата партия новите членове решиха да изберат нов човек. Да няма политическо минало, да е чист пред съвестта си и най-вече пред вестниците, да е с ненакърнена репутация. Е, кой е такъв човек? Огледаха се, преброиха се – ми няма! И избраха Бижо Б. Бижев.“ И още: „Какво нещо е политиката, а? От оловото може да направи злато, а от лайното – минзухар. Алхимик е политиката, добрата фея, седемте чудеса на света и пещерата на Аладин е, хем едновременно. Тази вълшебна пръчица, наречена политика!“ Изобщо писателят е скептичен по отношение на политиката и политиците, които лъжат и манипулират лековерните избиратели. Затова съжалява хората в салона, които слушат обещанията на политиците, защото в последна сметка те са прецаканите. Политиката издига хора като Бижо Б. Бижев за партийни лидери, след което ги изхвърля като ненужни вещи. В романа писателят не отминава далаверите на властимащите, политическия и административен натиск и разправа с неудобните кметове, за да ги подчинят, партийните активисти, които преследват своите користни интереси, мутрите и т.н.

И все пак най-фундаменталният проблем който поставя в „Нула време“ писателят е този за Смисъла: „Добре, не е ли време тогава да се запитаме за смисъла на живота, не на смъртта? И не се ли явява всъщност точно този въпрос основен за всички религии, за всички философски школи и за разните му там белобради мърморковци, зазубрили цялата мъдрост на света? Основният въпрос на живота! Явява се.“ И заключава: „Смятам, че смисълът на живота е в неговата, на живота, ненакърнима вечност.“ Още едно авторово обобщение: „…смисълът на живота е човекът.“ На друго място Николай Табаков споделя: „Обръщането към Бога е безусловно доверие към безкрайната смислова пълнота, която за нас (и за вас) остава винаги недооткрита, остава тайна. Какво тогава ни дава силата да търсим смисъла, да сме сигурни в съществуването му, да сме крайно убедени, че има и „нещо друго“ освен логиката на научните открития, освен силата на парите и желанията на тялото? Кое ни дава основание да смятаме, че човекът не е нищожен и безсмислен, а притежава възможността за излизане от ежедневието, за отиване „отвъд“ времето и пространството? С други думи – във вечността. Възможно ли е да открием поне една основна ценност, преминаваща през цялото човешко съществуване, през всичкото минало, настояще и бъдеще на човешкия род и мирозданието?“ И писателят предлага и дава своя отговор: „Възможно е – в безсмъртието на духа, поставено като задача пред човека.“ Хората на изкуството намират интуитивно смисъла в духовните знаци и следи, които остават след себе си и които им осигуряват безсмъртие, в това те виждат своя шанс. Безсмъртието е и Любов – внушава писателят.

Затова и всеки от героите търси по своему смисъла на своя живот, намира го според собствената си интелигентност и разбирания, според собствения си духовен хоризонт. Например баба Съба намира своя житейски смисъл да си пийне ракийката, просто да изкара още един ден живот. Бай Ушо Шомов в майсторските си гозби, поетесата Бардска в стиховете, Стефка Сариева в учениците си, Мими Акварелистката в картините си, и т.н., и т.н. В последна сметка всички герои от романа са по своему трагични, защото смъртта е краят на земния им живот.  Но ще продължат във вечността тези, които са оставили свои духовни следи, които да ги надживеят. В това е Надеждата.

В романа отново ще се убедим в умението на Николай Табаков да описва природата. Ето как започва творбата: „Толкова – една нощ му стига. Заваля, натрупа, къщите потънаха до кръста в сняг. Изчезнаха пътеките, скриха се уличките, смърчовете в градската градина заприличаха на катедрали. Небето падна на земята – туп!“ И още един от много примери: „Студът сви реката Дунав в шепа, брегът замръзна, ледоходът се увеличи, ледените блокове скърцаха нощем и пукаха с такъв трясък, като че ли са артилерийски оръдия… Зима! По Дунава корабоплаването съвсем замря, затаиха се рибарите, мъртвило. Само дивите патици продължаваха да пътуват, покачени на ледените блокове, все едно до една са капитани, но нямаха знамена, липсваха им държавни символи и по тази причина цялото им капитанстване се свеждаше до едно просто крякане. По небето плуваха облаци и големи ята сиви гъски, а ятата на гъските приличаха на клинове, на хвърлени по вятъра копия и на литературни скоби, ама едновременно.“ С подобни картини и описания Николай Табаков убедително доказва дарбата си да рисува със слово и окото си на художник. Както и своята автентична чувствителност. Хуморът и експресивният език са също част от художественото майсторство в романа.

Николай Табаков и с този си роман доказва умението си да разказва увлекателно и интересно. Сюжетните изненади държат буден читателския интерес. Криминалните моменти също подсилват художественото въздействие. Повествованието е динамично и не оставя безразличен читателя. „Нула време“ е поредният безспорен белетристичен успех на този писател.

 

      Николай ТАБАКОВ, „Нула време“, роман, КНИГОМАНИЯ  ЕООД, 2019 г.