Никола ИВАНОВ, литературен критик

Малина Томова е сред най-интелигентните, изискани и стойностни български поетеси от своето поколение, което дебютира през 70-те години на миналия век и продължи да твори и в началото на 21-вото столетие. Става дума за поетеси като Калина Ковачева, Миряна Башева, Рада Панчовска, Валентина Радинска и още няколко. Поколение поетеси, което продължи най-добрите традиции на предходничките си, надгради и създаде облика на  българската женска лирика за периода.

Малина Томова дебютира със стихосбирката „Душа“ (1978). След това издава само още две книги с поезия – „Ежелюбов“ (1987) и „Стигмати. Книга на познанието“ (1994). През 2010 година под съставителство и бележки от съпруга й поета Иван Цанев излиза „Жизнен опит. Избрани страници от книга на познанието“.Както се вижда, поетичното творчество на Малина Томова е неголямо по обем, но с несъмнени художествени достойнства и значение за националната ни поезия.

Мечтата и творческата амбиция на Малина Томова е в поетичното си творчество да успее да опише живота в цялата му пълнота и проявление  – от благородното Добро до жестокото Зло („Поредният оксиморон“). Този творчески стремеж на поетесата откриваме и в „Долу на земята“. Наистина в нейните стихове диша самият пълнокръвен живот „ежеминутен, ежедневен и ежелюбовен“. На фона на описваната идилична картина тревогата не изчезва и чуваме предупреждението:

                      Ала внимание! Тук долу – на земята –

                      започне ли доброто слънце да прижуря,

                      и злото изпълзява изпод камъка.

       В лириката си Малина Томова се стреми към познанието, което включва и самопознанието. Зад биографичните жизнени факти тя достига до собствената си екзистенция. По своеобразен начин тази поетеса екзистенциализира живота си, биографията си. Зад личния житейски факт тя достига до универсалните послания. В това се убеждаваме още от трите й телеграми:

                             Скъпи родители,

                             честита ви дъщеря!

  • януари 1950.

*   *      *

                             Привет, училище,

                             от поредната ученичка!

                             Докато се опознаем,

                             за раздяла дойде час.

   *     *      *

                              Живот мой,

                              унищожителен и жив!

                              ………………………………….

                              И аз съм жива още.

       Ето, мои родители, вие ме създадохте, родихте ме, за което ви благодаря, пък аз ще се постарая да живея и да пиша стихове, от които да не се срамувате от мен. И веднага екзистенциалното усещане за бързо и безвъзвратно изтичащото време в присъствието ни на тази земя, което не трябва да пропиляваме безцелно. И усещането за Мисия в бързопреходния временен живот, който изтича като миг. Тази поетеса притежава болезненото и неотразимо усещане за невъзвратимото и необратимо изтичащото време. В стиховете си Малина Томова се вълнува от най-важните екзистенциални въпроси на човешкото битие от раждането до смъртта, за живота и смъртта, в последна сметка за Смисъла. Трябва да оставим някаква духовна следа, с която да ни помнят и след като си отидем. „Фаустовски миг“ е лична интерпретация на Малина Томова на неразрешимия Фаустовски въпрос и желание:

                     (Щом не можеш мига да задържиш,

                     повикай бърза помощ, доктор Фауст!)

      „Страховита“, „като нощ преди война“, сподирена от детски страх е стаята в едноименното стихотворение. „Нонстоп“ е съответно на поезията на Малина Томова. С прочутия Хамлетов въпрос се срещаме в „Между близнаци“. Повикът е „да изберем, но не смъртта, не тая мухоморка“. В призива е хуманистичната позиция на поетесата да предпочетем и изберем живота пред смъртта. „Книга на познанието“ ни напомня за Еклесиаста, който ни подсеща колко нищожни са човешките ни познания. За краткотрайността на земния човешки живот става дума и в „Приписки в календара“. Молбата на поетесата към бог е да й отпусне по-дълъг житейски срок, до 12-я час.

Още с тези си стихове Малина Томова доказва, че поетичното многословие й е чуждо, тя разчита на вглъбеност и дълбочина в поетичните си послания, които са забележително полифонични. Тя няма дълги лирични творби, стихотворенията й често са краткостишия или пък се състоят от не повече от тридесет стиха, съвсем рядко, като изключения и малко по-дълги.

В стремежа си да догони препускащото Време лирическата героиня остава без дъх. Ранното съзряване води до ранно умъдряване, до размисли за Смисъла на живота, на пребиваването й на земята. Усещането й за стойност, което ще потвърди времето, за Малина Томова е интуитивно, то е вродено у нея още от детството и ранната й младост:

                        Бързорека бе първата ми годинка.

                        Току-що проходила, рече ти гониш!

                        Втората тутакси припна след нея,

                       после втората, после следващата поред

                       продължиха играта – и още се гонят!

                       Те се гонят, а аз оставам без дъх.

(„След прощъпалника“)

Лирическата героиня на поетесата се стреми да осмисли нещата от живота, Мъничкият принц не е свързан с конкретен интимен персонаж за девойката, която чака влюбено „принца на бял кон“, който да я грабне и отведе до олтара, а нейният принц е Смисълът („Малък принц“). Стремежът и силното желание да се откъсне от битовото ежедневие откриваме и в друг приказен образ – на Пепеляшката. Но лирическата героиня иска да избяга от битовите тегоби, интересува се от духовното:

                        Дано не я принудят завистливите сестри

                        да шета край огнището и да слугува,

                        докато златните пантофки отеснеят.

(„За Пепеляшка“)

Поетесата още от най-ранната си младост е умъдряла, защото е усетила и се е убедила, че „злото не го е затрогнал никой“, злото е устойчиво, силно, безчувствено, жестоко, за съжаление неизтребимо от живота, вкоренено в човешкия нрав, но не трябва да му позволяваме да ни обсебва („Смях през сълзи“). Злото и доброто са във вечно противоборство у всеки човек („Срещу бракониера“). Срещата със злото обаче не води до отчаяние и не разколебава лирическата героиня на Малина Томова, тя се стреми да победи „лошотата“ с добротата си. Дрипавият карамфил от „Макар в калта“, който е въплъщение на унизените и оскърбените от живота, се оказа по-устойчив  и уверен, че може да промени света към добро и има всички шансове за успех, защото в последна сметка и Доброто е непобедимо:

                     …виж го тоя дрипльо как ме гледа –

                     сякаш негова е крайната победа!

                     Дрипав карамфил, добре изкалян,

                     ален смут в душата ми разпалил.

Съдбата на всички ни е предопределена, Създателя е определил житейския път и съдба на всеки от човеците, но трябва кураж, за да го разчетем („Като на длан“). При разчитането рискуваме да се обезверим, отчаяме и да обезсмислим живота си. Чистите и неосквернените са любимците на Бога:

 

                    (А пък невежата, детето и наивният,

                     са трите протежета на съдбата!)    

 

Съдбата, която в последна сметка е предопределена, откриваме и в зловещото кукувиче кукане. Преданието за него е предупреждение.

Почти няма стихотворение на Малина Томова, в което да не присъства детето или спомен от детството. Първият детски бързопис на поетесата е с молба към Бог: „Смили се, не предсказвай гръм и мълнии!“ Въпросът за зрелостта поетесата също свързва с детството. Желанието се изразява с една единствена дума: „е-ж-е-л-ю-б-о-в“, трикратно изписана. Детето, детското, чистото е в центъра на лириката на тази поетеса. Тя успява по невероятен начин да достигне до екзистенцията през детето и детските възприятия:

 

                      През детството и просякът е принц,

                      петачето блести като жълтица…

                      и цирка е най-хубавата ни игра.

                      Отдето и да хвърля поглед виждам:

                      баща ми – роб на моето въображение

                      и аз – владетелка на всички песъчинки.

(“Най-хубавата ни игра“)

С опознаването на живота, с житейския опит мечтите ни започват да се отдалечават и да се изгубват, което е тревожно и отчайващо:

                    Но трябва ли… и как да кажа на едно дете,

                    че времето пресипва песъчинките в часовника,

                    засипва детствата, живота ни съсипва,

                    разваля нашите най-хубави игри.

„Плач за Александър“ е свързано с родния Пловдив и е част от биографията на Малина Томова, със символните и любими пазари на пловдивчани Понеделник и Четвъртък, с богатата хилядолетна история на града:

                    Но аз го помня винаги, родих се тук

                    и тук проходих, падах, ставах пак, умирах

                    от болести, и се прераждах колко пъти,

                    и първата си дъщеря родих в един среднощен

                    родилен дом, до гарата, и как не оглушах

                    в деня, когато дрезгавата акушерка

                    дойде със страшния налудничав въпрос:

  • Коя е майката на починалия Александър?

На фона на майчината радост от раждането на първородната дъщеря на поетесата като удар с камшик през сърцето изплющява трагичният въпрос. Стиховете са изпълнени с болка, съчувствие и състрадание към чуждото нещастие, чуждото страдание става и нейно. Витае ужасът от смъртта на крехките току-що родени кърмачета, които като че ли интуитивно усещат трагедията:

 

  • Като да бе пометнала от ужас тишината

и ревнаха кърмачетата, стиснали юмручета

съдбичките си утрешни… пискливо ехо,

невръстен хор, разплакан от вестта…

 „Смрачава се у нас и по света“ тревожно констатира поетесата в „Голямото съсредоточаване“. Вместо да играят „Не се сърди, човече“  децата се превъплъщават и превръщат във „вече съсредоточени пълководчета/ ще разиграват пълководческите си маневри…“. Антивоенният патос в тази творба е впечатляващ.

„Акростих за деца“ е посветено на трите дъщери на Малина Томова и големия поет Иван Цанев Рада, Цвета и Дана.  Майчината Надежда и пожелание е:

Дано  светата бързопис –

                           амин! –

                           налучка заклинателните знаци,

                           абракадабрата за щастие.

Великолепно нежно и чисто стихотворение е „Наяве дъжд“. Неслучайно лирическата героиня си спомня чистото детство, когато чувствителните й възприятия са чисти и неосквернени и се моли на дъжда:

                          Или , тъй както идеш от небето,

                          да се помоля: „Оставете моя дом

                          с пречистата си изцелителна вода, монаше,

                          и стиховете ми преоблечете в детски ризки!“

Дъждът е живот, той съживява „пресъхнали реки“, „напуканите корита“. Но най-важното за поетесата, за Словото е, че прави да „избликва словотворческия ручей“, пречиства съзнанието и мислите. Творбата е фина и дълбока. Настроенията и посланията продължават в „Растение“. Когато детето е с усет за единение и единосъщност с природата то разбира, че е неразделна част от познанието:

                     Дървото на познанието щом напъпи,

                     и моето дете започне да расте.

                     Отскоро три градински думички

                     като зелени стръкчета след дъжд

                     покълнали са на езика му:

 

И тези по три думички са: „- Обаче лукът стана!“; „- Обаче и ръжта брати!“ и „- Обаче гроздето узря!“. Детето тогава:

                     И то расте, изпълнено с възхита

                     от дивно-простичките чудеса

                     на никненето и растежа.

Мечтата на Малина Томова в „Преселници“ е непорочният детски рай. Самият Бог ще си помисли, че:

                    Малина май е тръгнала да се преселва

                     от ябълковите градини в някой детски рай.

Затова в „Гонитба на пеперуди“ тревожният въпрос на поетесата и най-голямото й желание и мечта е да запази детето в себе си. Тържество на природата е „Череши“, в което черешата е майка, която е родила хиляди череши, те са нейните деца, рожби, защото подобно на човешката и всяка друга майка в нея зрее плод и това изпълва с възторг  лирическата героиня:

                    С череши е отрупано дървото,

                    а в мен отново зрее плод.

                    Вървя като замаяна из двора

                    и вече ми се вие свят от сладост.

Но природният свят е съвършен, защото така е отредил Господ. Плодовете на черешата са за хората и дървото чака да бъде обрано, за да продължи животът. Великолепни са трите четиристишия от „Поетически триглас“, чрез които се убеждаваме в големия художествен и фин изобразителен талант на Малина Томова:

                          Помислих си: „… забързани реки,

                          и сякаш в небесата ще се влеят…“

                          Тъй луд простор, извиках възхитена,

                          на сватба ли е тръгнал през полята?

 

                          Но всичките реки текат надолу,

                          не е тъй смахнат този хоризонт,

                          че лайкучките да е взел за булки.

                          Хоро от образи, поспри за малко!

 

                         Въображение, ти стъпваш на земята

                         и ето, само този образ ми  остава:

                         ежелюбовно взрян във мен живот.

                         И трябва във очите да го гледам.

Наистина „хоро от образи“ са връхлетели поетесата, но стиховете са изпълнени с философски екзистенциален смисъл,  финес и чистота. Стиховете ни убеждават, че Малина Томова е надарена с голямо въображение и нежност, лириката й отразява като чист извор природата, сред която живее и твори.

Чисто любовно стихотворение е „Шипков храст край пътя“, което ще цитирам цялото:

                   Ух ти, трънче ревниво, избоди ми очите

                   да не ме заслепи някой чужд, необичан!

                  Само болката в мрака безок да ми свети,

                  (а когото очаквам, по дъха ще усетя).

                  Ще провидят отново тъмните ми зеници:

                  дай любов и поискай да ти върна дечица!

 Лирическата героиня търси духовното начало в любовта, не желае да се увлече по външния вид на мъжа, който често заблуждава, а се стреми с душата и сърцето си да усети духовното родство с любимия, защото само тогава любовта е пълноценна. Стихотворението струи от чистота на любовното чувство, нито намек за телесното и сексуалното, само желание да бъде майка на децата от любимия. В „Блуждае Някой“ със сърцето си поетесата усеща и чувства Някой, който въплъщава и олицетворява Духа, който лирическата героиня иска да следва и който се опитва „да улови една светулка“. Думите не достигат, за да изразят в пълнота истинската, дълбока и всеотдайна любов, достигаща до обреченост. Тя може да бъде усетена и почувствана само със сърцето и душата:

                  Кой може любовта докрай да изрази?

                  За нея думите са като дивеч –

                  самото име е изчерпило живота им,

                  самата ловна страст ги е убила.

„Мотив за двама“ е съкровено разбиране на поетесата на любовта. Истинската, дълбока и съдбовна любов е „нотна стълбица“, до която влюбените „щастливо ще се изкатерят“. Лирическата героиня допуска и възможни разминавания между влюбените, може да „катастрофира техния мотив“. Тази възможност не трябва да се съобщава на следващите, защото те трябва да изживеят и изпитат сами чувствата си, да ги поставят на изпитание и да проверят трайността им в трудни моменти. За да се осъществи любовта им, влюбените трябва да са „сродни духом“, както е озаглавено стихотворението. Сам Бог е събрал влюбените:

                       Сам Бог е пожелал

                                           това роднинство.

                       Възможно ли е без божествен указ

                       да се разтрогне техният съюз?

 Когато Божията воля е събрала влюбените, тогава съюзът между мъжа и жената е устойчив и траен във времето. Изобщо разбирането на Малина Томова е, че без духовна връзка истинската и трайна любов е невъзможна. Вижте колко фино е „Пауза“, което е само от три стиха:

                       Между две целувки –

                       самотността

                                        на всяка от тях.

.Дискретната, деликатната любов е отворила светлите прозорци на душите, за да прогони мрака от тях. В лириката на Малина Томова любовта е духовна светлина, която призовава добрите духове от поднебесните висини. Приоритетът на духовното над телесното в любовта откриваме и в „Земетресение“. Любовта на лирическата героиня е стремеж да бъде житейска опора на любимия („Стъпала“). За нея любимият е едновременно „любим и брат“. Любовта е преди всичко духовност и в „Към въздуха“. Любовта е ефирна като въздух за лирическата героиня. А „Вистрел“ е упрек срещу посегателствата върху любовта. Влюбеният е уязвим като глухарят в любовния период. Жестоко и непростимо е да се убива любовта, да се превръща любовта в стон.

Стиховете на Малина Томова са изпълнени  с дух и излъчват духовност. В „Потъването на Венеция“ поетичното послание настоява, че истинското потъване настъпва, когато духовното е натикано в ъгъла и изчезва от човешкия живот. Дрънкулките и псевдоизкуството се опитват да превземат старинния град и поетесата ни предупреждава за възможния потоп, ако допуснем да ни обсеби бездуховността. Забравата на мъртвите духовни първенци вещае катастрофа в „Безименно“.

Темата за Свободата е основна тема още от древността, от античната литература. Тя е сред основните теми в лириката и на Малина Томова.  „Няколко йероглифа“ започва със стиховете: „Свободата е разстоянието/ между убиеца и жертвата“ На свободата е посетено и „Пост скриптум“:

                        Домоуправители и земни жители,

                        дето птичките божии в клетка държите,

                        ако на този адрес свободата умира,

                        къде е ключът за небесната й квартира?

В четиристишието става дума за свободата в клетка, която е псевдосвобода. Свобода има само когато душата е свободна, свободата е състояние на духа. В последна сметка човек сам трябва да направи своя избор („Отвръх листопада“). „Нерешителни души“ е срещу примирението и страха да се опълчим. Лирическата героиня на поетесата иска да одързости нерешителните, за да достигнат до свободата. Впрочем това е същността и главната задача на поезията, на изкуството въобще.

Поезията на Малина Томова е изпълнена с болка. „Само болката/ е лична и неприкосновена“, споделя поетесата в „Само болката“. Розата, лирическата й героиня, се чувства „Като напъпила болка“ в „Портрет на една роза“ и „думите вече кървят“. Ножът в „Натюрморт с нож“ е символ на убийството, той е екзекутор. В „Приказка по телефона“ лирическата героиня се чувства като „крепостна на денонощна служба“, като дежурна на телефон за споделяне на „чужди безпризорни тайни“. Тя е отдушник на болките на хората:

Да дам съвет, по-бърз от бърза помощ,

                      да стопля спешно някакъв премръзнал глас,

                      или да приютя една бездомна изповед?

Да подкрепи и окуражи нещастните, самотните, унизените и оскърбените от живота – това е съкровеното желание на лирическата героиня. Хуманистичната струя в тази творба е особено силна. И в последна сметка: „ще се примоля да ми  изпиука/ три детски приказки по телефона“. Отново мисълта за детето. Драматично и тревожно е настроението в „Епикриза на цветето“. Калинката е символ на щастието, струи „омагьосан въздух“, танцува „балет от пеперуди“. На фона на този унес лирическата героиня внезапно тревожно се сепва:

 

                      Но изведнъж ми причерня пред всичките очи

                      и всички коренчета в мен настръхнаха:

  • Цветето вдигна висока температура!

Цветето е с нежно и състрадателно сърце и не може да остане безучастно, защото („Два страшни паяка линчували една мушица,/ а то се стреснало и чак му прилошало!“). Поетесата завършва творбата с два стиха, изпълнени с хуманизъм:

  • аз пак ще съм нащрек до сутринта –

като живак в дежурен термометър!

Тревожна и драматична е картината в „Безистенна балада“ Болка струи и от „Четиристишие в траур“ което е посветено на смъртта на Андрей Германов, който си отиде от нашия свят твърде рано.

Хуманизъм струи от всяка поетична творба на Малина Томова. В „Третото око“ поетесата е стресната от античовешката пещерна философия „Зъб за зъб, око за око“. Затова лирическата героиня се обръща към селянката Ксения Некрасова и търси опора в нея с надеждата да я обнадежди и спаси от кошмара, защото тя е „божия птичка“, която не познава ненавистта и омразата. Забележителен непресторен хуманизъм откриваме в стихотворението „Стигмати“, което означава белези от рани. (Това име носеше издателството на Малина Томова, в което се появиха много от стойностните български и преводни книги – б.м. Н.И.). На всички – момчета, мъже, старци поетесата пожелава добро утро, добър да е денят, а финалът на творбата е силен и въздействащ:

  • О, старци, нека вечерта е тъй добра

един патрон да ви запази, два-три зъба,

и мемоарите ви за живота да допише,

преди да ви похлупи с най-последното небе

и да ви обкове със златни гвоздеи.

 И Малина Томова като всеки значим поет се вълнува от въпроса за трайността на сътвореното във времето. Само този, който е бил верен на поезията в стиховете си има шанс за трайно присъствие в следващото време. Във „Встъпление на глас“ поетесата  разкрива своята универсална чувствителност, която ще отзвучава в бъдещето, защото винаги ще има унизени и оскърбени от живота хора по грешната ни земя. Плахата надежда на поетесата е тази чувствителност да бъде предадена и онаследена от следващите поколения поети, творци. Същевременно в това стихотворение откриваме фин социален нюанс. В „На пресекулки“ молбата на поетесата е към Бога на поезията, на думите. Споделя за силата на Поезията, която е способна да крепи човешкия дух и в най-критичните, драматични, жестоки и трагични  мигове от живота му, като стиховете на Ахматова по време на 900-дневната обсада на Ленинград по време на Втората световна война. Финалните стихове в творбата са изтръгнати от дълбините на душата и сърцето:

                   Боже на словото, дай ми куража вместо тях

                   (и за тях) да изкажа онова неизказано още,

                   премълчаното, страшното, нощното…

Често в истинската поезия душата на поета „вие“ от болка и „едната ръка все тъй неизменно на спусъка“ („Казано в скоби“) стои, всеотдаденият поет нерядко се чувства като изправен пред разстрел. Много драматично е „Извадка от животопис“, където става дума за служенето на поезията, за поетите и опасността да бъдат изпепелени от „душевноболното човечество“, което те искат да излекуват със стиховете си. В“ Стар дневников запис“ Малина Томова съкровено споделя, че Поезията е Любов към ближния, крепителка на Вярата и Надеждата, тя е лекарят на болките на тялото и душата, „работа в чест на живота“, която скъсява живота на самия поет. За изпепеляващият, изстрадан, болезнен и съдбовен стих говори и заглавието на стихотворението „Стих-гръмотвод“. Стихът е „набрано през нощите електричество“, изпълнен е със „страх… раздвоение… лудост… и вик!“ Слабото място на поета е „насред сърцето“ („Кардиоложки послеслов“). Размислите и настроенията продължават и в „Лирическа реанимация“:

 

Докато пулсът му реанимира своя ритъм,

                  ще чува той насън ангелогласо питане.

                  Съсъд на блянове, дали сърдечна злополука

                  или инфарктен стих внезапно те разпуква?

 

Мечтата на поета е изразена в молбата му към Него:

 

                 …дай Боже нощните ти болнични съновидения

                 да станат райски  гледки и наяве, денем.

 

Съдбовната истинската Поезия и изкуство в „Улични потури“ е всеотдаен къртовски труд, творецът е „млад бачкатор“:

 

                 По хълбоците ти потта дими, ще седнеш капнал

                 в кръчмата довечера, и с цветче в бутониерата,

                 на чаша вино пред каруцарите ще философстваш ти:

                „Раят бял кон е, който никога не се поти!“

 

Голямата поезия не търпи „Негласно отстъпление“, както е озаглавено едно стихотворение на Малина Томова. Поетът притежава „провидчески дар“. Поезията и поетът може да бъдат унизени, но това няма да ги отклони от мисията им. Поетесата е нетърпима към „тези, които се разхождат/ под ръка с властта, в крак с модата и в унисон/ с нагласите на мнозинството от поддакващи“. Предателството към поезията е нетърпимо и недопустимо за тази поетеса, то я отвращава. Малина Томова е сигурна, че винаги ще има достойни поети, които служат самообречено  на Истината и Правдата, те са нейното  второ „Аз“ („Към следващия стих“).

С верността към поезията, изкуството е свързан и въпросът за истинското изкуство и псевдоизкуството, за способността на неубедителни автори и графомани да вдигат шум около себе си, да рекламират агресивно недоносчетата си, за популярността и реалната и обективна творческа стойност. В „Извън кориците“ поетесата споделя за епигоните, които са много по-слаби творчески и обират трохите и  огризките от трапезата на големите, за отсъствието на талант: „И умът ми се взе от красиви метафори/ с изкуствено изписани вежди, готови да кривнат/ към входа на моден журнал“. Мотото на псевдопоетесата е: „животът/ е кратък, а славата трябва да бъде съвременна“. А ето и мотото на самата Малина Томова:

 

                  Не хитроумни сентенции в лъскав луксозен том,

                  а задушевни местенца търся, вървейки пешком.

 

Шансът за поетесата е:

 

                  Малшанс за мене? Напротив, печеля главния приз,

                  ако опиша живота си в един пътепис-бързопис.

 

Само автентичният, изстрадан в живота от самия поет стих има шанс и бъдеще. Затова ето къде е съсредоточена и концентрирана поетесата в „Среднощна приумица“:

 

                   Ако фотографката освети попътните ми грешки,

                   аз обирам негативите, за да ги проявя накрая.

 

Затова в „Орехотрошачката“ Малина Томова е нетърпима към отдалечаване от автентизма, от неавтентичното творчество. Техническият напредък не е само добро, техническият прогрес разглезва, отдалечава човека от естеството. Погубва се искреността, заместена от преструвката и преиграването:

 

                  Ох, неусетно стана толкова заплетено

                  и обиколно, скришно, подло, ох,

                  пълзят край мене паяшки съчувствия,

                  сълзата ми безпомощна

                  оплитат в сложните си мрежи.

                  С лисичи стъпки клюката ме дебне

                  край изворчето изповедно.

 

В „Трийсет хиляди“ до такава степен се е настанил фалша в живота ни, че става норма на поведение и искрената похвала се приема като фалшива, което потиска лирическата героиня. Затова тя проверява себе си с простичкия естествен въпрос към децата, на които има вяра, че са искрени: “Коя съм аз?“ Децата отговарят безхитростно, откровено и автентично: „Мама“. И отговорът възвръща вярата у поетесата, че надеждата е в неосквернените, неомърсени, чисти детски души, че все пак не всичко е загубено.

В последна сметка стойностното творчество е крайният победител, то остава във времето. Временната незаслужена слава е нетрайна, тя е от ден до пладне, не си заслужава да се осланяш и бориш за нея („Край на пътеписа“). Не можеш да заблудиш и излъжеш времето, то поставя всичко и всекиго на заслуженото място.

Като всеки значим творец и Малина Томова се вълнува от въпроса за трайността на сътвореното във времето. Това е плахата й надежда стиховете й да намират читатели във времето напред. В „Мото“ мечтае и споделя:

 

                           Да бъде всичко! И животът

                           да идва, без да си отива.

 

Но в последна сметка поетесата съзнава, че поне засега физическото безсмъртие е невъзможно, то продължава в известен смисъл в децата и наследниците („Пътеуказател“). Истинският шанс на поета са сътворените стихове. В това е нейната плаха надежда в „Старата метафора“: „с надеждата, че утре ще съм ядка/ на нещо по-завършено и зряло.“ А послеписът е впечатляващ с дълбокия си промисъл и нежност:

 

                        Вглъбени в себе си, растат нещата,

                        прераждат се и зреят мълчаливо.

                        Там, в сладката среда, в сърцевината

                        как искам още дълго да съм жива!

                        И все така неуловимо млада –

                        да бъда семчица във всяка радост.

 

В „Кафене „Ритора“ риторичният екзистенциален въпрос е „Кому ли вечността принадлежи?“ В последна сметка сигурен е само физическият край.

Изкуството трябва да е вярно преди всичко на живота („Опит за нов сценарий“). Естествено е младостта да съпроводена с творческа самонадеяност, но верността към голямото изкуство, когато го усетиш, те сваля на земята. Най-важното е да виждаш с „третото око“, какво зърваш с него, защото само то е всевиждащо. Творецът трябва да е верен на оригинала. Затова Малина Томова чувства като най-близки и сродни поетеси като Калина Ковачева, Екатерина Йосифова и подобни, защото смята, че са от нейната творческа и човешка кръвна група:

 

                  Какво ли си говорим с моите приятелки?

                  Вместо подаръци разменяме си грижи,

                  споделяме си някой задушевен стих

                  и се опитваме да разчетем по нощното небе

                  писмата-предизвестия на новата епоха.

                  в неосветената от слънце земна половина

                  щастливо диша друг живот, подлунен.

 

В книгата си „Душа в душата“ със спомени за  голямата писателка и историчка Вера Мутафчиева, поетесата, писателка и издателка Божана Апостолова пише във връзка с познанството си и привързаността си към авторката на „Случаят Джем“.                   „Може би точно тогава е трябвало да се вслушам в Малина Томова – моя приятелка от детските ми години, която четеше не само много, но и задълбочено. Четири години по-малка от мен, тя завършваше едновременно Руска и Английска гимназия с пълно отличие. А със страстното си задълбочено четене съграждаше собствения си паметник – някъде вътре в нея. Тя първа ми заговори за Вера Мутафчиева с известна настойчивост.“ Всъщност Малина Томова запознава и сближава Божана Апостолова с Вера Мутафчиева и това говори за нивото на Малина и за нейната интелигентност, деликатност и талант, които й осигуряваха уважението и приятелството с най-добрите поети, писатели, литератори.

Ако трябва все пак да откроим ключовата дума в поезията на Малина Томова, това безспорно е универсалната и обобщаваща ЕЖЕЛЮБОВ! Не само че тази дума е най-често срещаната в стиховете на поетесата, но тя носи универсалното послание на нейната лирика. Началото на „Последен хороскоп“  повтаря финала на „До поискване“. Тази дума за Малина Томова е „съдба, която ме уцели“, а стрелецът е бъдещият й любим. Дори сватбата на лирическата героиня е свързана с драматични преживявания, с болка, а не с радост от събитието:

 

Изпълни му се волята… и забълбука дъжд,

                  чадърите проплакаха и се разплака сватбата,

                 горчивото се лееше, семейни делници потекоха

                 и колко пяна се оттече, колко мръсна пяна,

                 мехури, сиромашки споменчета от богатото пране,

                 пране, пране, (живеехме под наем и хазяинът

                 ми сочеше със укор водомера)… а капчукът

                 ми отброяваше скъпернически всеки миг.

 

Тук значението вече не принадлежи на предметите като такива, а трябва да търсим смисъла в събуденото душевно настроение. И тези стихове доказват, че Малина Томова е автентична и съдбовна поетеса. Всичко може да одухотворява, да превръща битовото в Битийно, защото „ежелюбовта“ надделява над сивото ежедневие.

В послеслова  към стихосбирката „Жизнен опит…“  срещаме много  точното и обективно твърдение, че Малина Томова е „пощадена от славата“. Тя не се натрапваше, саморекламата и нарцистичният шум й бяха органически чужди. Беше съсредоточена върху мисията си на поет и издателската си дейност, около ежедневните житейски грижи. Но не бе незабелязвана от ценителите. Светлозар Игов по повод на  стихосбирката й „Ежелюбов“ пише: „Изворът на лирическото в поезията на Малина е одухотворената битова реалност – и то не патетизираната, а нарочно „снизена“. В „Ежелюбов“ поетичното извисяване на нещата е постигнато чрез „очуднения“ поглед на битовото снизяване, чрез антиромантичната проза на бита… МалинаТомова фамилиаризира и околния свят – природен, социален, културен… Малина Томова пише като „за пред Бога“. Макар не само това да прави книгата й „Ежелюбов“ едно от най-интересните явления в поезията от последните години.“ По повод премиерата на стихосбирката „Стигмати“ Димитрина Равалиева цитира част от думите на Светлозар Игов: „Критикът Светлозар Игов, който представи стихосбирката „Стигмати“, наблегна на „интериорното“ светоусещане на Малина Томова (и на усета й за детайл.) Според него тази книга принадлежи на следдалчевата българска поезия, която изостави помпозните изрази, измислените царства, въображаемите висини, за да се обърне към балкона, към градината, към стаята, към прозата на ежедневието и „ежелюбовния“ свят на човека.“ И продължава с мнението на Радой Ралин: „Според Радой Ралин книгата на Малина Томова е събитие в литературния ни живот, а няколко стихотворения в нея са направо антологични, биха правили чест на всяка сбирка от най-хубавото в съвременната българска лирика.“

Александър Геров в интервю на въпрос за самотата, в която живее, споделя: „Няколко пъти ми е гостувала Малина Томова – една наша поетеса, на която посветих тези два стиха:

 

В моята вечна агония

само ти ми носиш малко хармония.

 

Здравко Недков пише по повод на дебютната стихосбирка на Малина Томова „Душа“: „Струва ми се, че Малина Томова старателно се крие от шумния поетически успех… От това тя не е загубила, а читателят е спечелил: срещата му с нейната първа стихосбирка „Душа“ е приятна изненада… Докосвайки се до неща, които от векове занимават пишещата жена, Малина Томова  е погледнала на тях като съвременничка, въплътила ги е в оригинални творби. Някои от стиховете й звучат като сентенции с богатата си мисловна натовареност. Така че „женствеността“ на тази поезия не е някакво ограничаващо своеобразие, а – предимство… Още по-интересни и разширяващи познанието ни за нещата са случаите, когато това предимство е използвано при досега с по-широки морални теми – прерастващи в социални… Израстването й е станало не пред очите ни в литературния печат, а в „упорство мълчаливо“. От такъв човешки и поетически характер могат да се очакват още изненади.“

Екатерина Йосифова: „Една първа книга, около която не се шуми, но която получи много верен отзвук сред читатели и литератори бе „Душа“ на Малина Томова. Това е книга за  яснота и привързаност към живота в безбройните му проявления… Търсенето на естественото начало и усещането за собствена принадлежност към това начало, намирането на радост в липсата на егоизъм, готовността за работа и живот не могат да бъдат качества само с литературна стойност. Те са обществен нравствен капитал, това надхвърля камерното преживяване.“

Иван Николов си спомня:: “Първата си книжка с телчета, появила се пак така преди доста години Малина Томова бе нарекла простичко и предизвикателно „Душа“. Тъй понякога, бе и сам да го разбере, поетът вече е назовал темата, която и занапред безмилостно ще разпъва и тревожи творческото му въображение. Поезията в „Ежелюбов“ е гъста и неуталожена словесна сплав, която все още тече и бълбука, та няма време да съобразява външната си форма, надскача и прелива рамката на класическото хармонично четиристишие и ако случайно срещне по пътя си рима, не я заобикаля – може и така, без да бъде задължително.“

Дьорд Сонди: „Многострунна поетеса, многолика е тя: вярваща еретичка, твърда, мечтателна, умна, която не умува, сбита и ручейна, баладична и експресивна.“

Атанас Лазовски: „В стиховете на Малина Томова няма да  разпознаете нито съзерцателен унес, нито сценична приповдигнатост, нито литературни разкрашателства… От упоритото търсене на живата мярка за реалните неща се ражда голямата мъка на същинското художествено познание.. Оскъдните находки не винаги са навреме оценявани, но те са като незаличими стъпки… Малина Томова е човек на стоически понасяния дълг, приеман доброволно дори в случаите, когато той другиму се полага.“

Златомир Златанов: „… Лично аз съзирам невидимата архитектоника на Малинината поезия. И не откривам Малина в кухнята,  а навсякъде по пътя, при цялата болка, празнота, взаимозаменяемост на стигмати-астигмати и блуждаещи светлинки, при  всичките слаби места на поезията и самоизпепеляващи се поетически дарове. Виждам Малина  с вродения си астигматизъм на един друг поглед, с различността на едно друго повторение на храмовия проект и ще бъда безкрайно радостен, ако ме вижда и тя…“

Малина Томова не робува на класическия стих, а стихотворенията сами си избират формата естествено и непринудено. Тя прибягва и разчита в поезията си преди всичко на мълчането, което е езикът на сърцето. Творбите й обагрят поетическото вчувстване тъкмо с приглушената женственост, с мъдрото смирение и приемането на живота без героика, с мекотата на тихото битие. Чрез стиховете си тя съгражда такава душевна субстанция, чрез която не само се приближаваме към пространствата на духа, но същевременно показва тяхното съзвучие със социалните й и етически схващания, с представите си за съвършенството. Всичко  това тази поетеса постига с висока култура, но това не води до книжност, културните асоциации са естествени и логични, те правят поезията й по-богата, съдържателна, философска и полифонична. Никъде в лириката й няма да усетим преиграване и фалшив тон, или пък филологията да ни се стори водеща и в повече, защото тя е автентична поетеса. Нейните стихове са лирични и субективно изповедни, те са пределно наситени със субективен лиризъм. Малина Томова е самобитна, оригинална в творчеството си, различима и физиономична поетеса и като стил, и като израз, и като концепция. Стихотворенията й са изпълнени с доброта и читателят има възможност да влезе в света на човека, който намира общ език с природата, за да се вгледа в себе си, да стане по-мъдър и по-вглъбен. В лириката й усещаме самотността на твореца в днешния бездуховен свят, мрачен, свят на груб материализъм. Но тези усещания не са свързани с песимизъм, примирение и чувство на безизходица, а с вяра и упование в извечните човешки ценности – любов, хуманизъм, красота, доброта. Тази поезия възвисява човека над унинието, над дребнавите житейски битки, омрази и страсти. Това е поезия на тъгата, но не на безутешната тъга на отчаянието, а на благородната тъга, всеопрощаваща, израз на изстрадана мъдрост и един вглъбен поглед върху живота. Стиховете на Малина Томова се отличават с деликатна, екзистенциална, ненатрапчива, неафиширана, но категорична социалност При тая поетеса лириката е предимно минорна, нейната поезия има стойност на размисъл. Лирическият размисъл е патосът, който прави художествено автентични стиховете й. Малина Томова търси същността отвъд видимото. От срещата и общуването с нейната поезия човекът става по-човек, излиза настроен на особена, почти метафизическа вълна.  На някакво нерационално ниво осъзнаваме, че всичко, което правим и мислим рефлектира далеч извън обозримата от нас реалност, ние „катапултираме“ на други нива. Защото стиховете й отиват отвъд първия план на думите. Но не само за да търси подтекст, а за да ни накара сетивно да почувстваме енергията на думата, нейните вибрации. Таз лирика се отличава  с подкупваща мекота и доверителност на поетичния глас, с тънки културни асоциации. Нейното слово и думи пренасят интелектуалния смисъл на интуитивно ниво и осъществяват връзка с невидимия свят. Като всеки значим творец Малина Томова успява от дребните детайли на бита да очертае целия мир на Битието. Чрез поезията си тя успява да превърне баналните неща в значими, да ги види и изрази в по-широк контекст. Чрез своята зряла поезия тя ни убеждава, че духът е по-силен от плътта. Стиховете на Малина Томова са изпълнени с онази необходима хуманитарна универсалност, без която една лична изповед не може да бъде общочовешки значима.

Стихотворението „Жизнен опит“ е изпълнено с екзистенция и житейска зрелост, които ни покоряват със своята мъдрост:

 

                   Две възрасти опитала съм вече,

                   бих казала: горчиво битие.

                   Каквато да е старостта на вкус,

                   дано не ме отмине тая чаша

                   и, Господи, дано не се уплаша,

                  когато ми я поднесе за първи път

                                                      змията,

                  съдържателка на нощната аптека.

 

Ето към какво се стреми „уязвената от неразбиране душа“ на поетесата: да заговорят лековитите пръсти на съдбата. Ще завърша с „Молба за милост“:

 

                        Всемогъщи Четецо, Ти, който познаваш интимно

                        слабите места на поезията, ахилесовите й пети,

                        смили се над тази наивница! – не позволявай

                        да й приписват корист, нито пък да я ограбват,

                        запази я от удари, дай й насъщната ежелюбов,

                        обещай да си неин читател, сега и вовеки веков!

 

Това е Надеждата на поетесата за трайност във времето на нейната поезия. И тази надежда на Малина Томова има всички основания, защото тя завеща житейската и  поетичната си чаши чисти и неосквернени.