Никола ИВАНОВ, литературен критик

 

Елена Деянова и с другите си детски книги е доказала впечатляващия си талант да вълнува детските сърца, да докосва най-нежните им душевни струни, както със стихотворенията си, така и с  прозаичните си творби. Неслучайно всички нейни книги за деца винаги се посрещат с огромен интерес от малките читатели.

Поредното убедително доказателство за тази безспорна дарба на Елена Деянова е новоизлязлата й книга „Приказките на Малката фея“. За да можеш да се превъплъщаваш в дете, трябва да си съхранил детето в себе си, да си опазил душевната и сърдечна чистота, да си запазил детската свежест на сетивата си. И, разбира се, да умееш да пишеш увлекателно и красиво, без капка дидактика. Защото малките читатели интуитивно ще усетят фалша, преиграването, неуместното вдетиняване, отсъствието на автентичност. Заставайки със словото си срещу детето, трябва да си максимално искрен, добър и… талантлив.

В „Приказки за малката фея“ Елена Деянова е включила шест приказки: „Малката фея“, „Снежна коледна приказка“, „Дъждовна пролетна приказка“, „Лятна житена приказка“, „Есенна приказка от листа“ и „И съвсем накрая“. Както се вижда, четири от приказките са със сюжети за четирите годишни времена, всяко от които има своите предимства и носи своята красота.

Чрез „Снежна коледна приказка“ Елена Деянова успява неусетно да съчетае художественото с рационалното. Децата непринудено научават, че водата може да се превръща в пара, в дъжд, роса, в снежинки. Вижте колко красота откриваме в приказката: „Когато студеният вятър завее облаците далече на север, капчиците замръзват и се превръщат в чудни снежинки. Въртят се, танцуват своя красив валс под звуците на вълшебните ледени флейти… Снежната кралица има помощници – малките ледени феи. Те са толкова крехки, изваяни от лед, с прозрачни ледени къдрици и пухени наметала от скреж. Малките ледени феи свирят с изящните си пръсти чудни мелодии на своите ледени феи. Снежинките танцуват, танцуват и все повече се роят.“ Няма как децата да не заобичат със сърцата и душите си Снежната кралица и малките ледени феи. Не вярвам да има малко момиченце, което да не пожелае да се превъплъти в Снежната кралица или в ледена фея. Не мога да не цитирам финала на приказката: „Искам да ти кажа една тайна – във вълшебната коледна нощ небесата се отварят и ако тогава си пожелаеш нещо, то непременно ще се сбъдне!“

Нежните умилителни думи в „Дъждовна пролетна приказка“ не звучат сладникаво, защото са адекватни на посланията и на детската сетивност. Всяко малко момиче може да се разпознае в главната героиня. На всяко би му се приискало да заприлича на Момичето-калинка. То намира спасение  от природната стихия в нежния огромен цвят „Сякаш се скри под балдахин“. И малките читатели ще изпитат несъгласие от недружелюбното поведение на жълтото глухарче и червения мак, които не дават подслон и не приютяват героинята. И същевременно разбират, че в живота ще срещнат не само доброто, но и лошото, те обаче трябва да са на страната на доброто и да помагат на изпадналите в беда. Затова оптимизмът е изстрадан и никъде в приказките от книгата не се изгубва Надеждата.

Колко красива е високата сламена къща, в която живее зрънцето със своите братя и сестри в „Лятна житена приказка“. Така неусетно си задава въпросите-мечти: „- Какво е да си звездичка и да виждаш целия свят?“ и „Какво ли е да пътуваш по големия път?“ Малкото зрънце се различава от другите си братя, защото не се примирява да стои затворено, не приема свободата в клетка, не се задоволява с битовия уют, а е свободолюбиво, носи волен дух, иска да опознае света, любопитно е към неизвестното и непознатото. Обича риска и е готово да изтърпи несгодите за това. Въпреки всички преживени премеждия, зрънцето накрая е възнаградено за смелостта си: „То разбра, че е пуснало коренче и дава живот на едно крехко стебълце, което ще издигне на раменете си една хубава и висока сламена къща, пълна с житни зрънца, точно като тази, в която то се беше родило и израснало. Зрънцето беше щастливо. Стоеше на високия бряг, гледаше белия свят и бавно се превръщаше в дом на житни зрънца.“ Щастието е да продължиш живота и да изпълниш дълга си, да намериш Смисъла.

Всичко трябва да се прави със сърцето – това е главното послание в „Есенна приказка от листа“. Когато слушаме и гледаме със сърцата си, ще чуем и видим всичко около нас. Упрекът на мамчето е към възрастните: „В истинския живот на хората, дори те самите не си говорят много. Възрастните говорят с възрастните, децата с децата, сякаш са на различни планети. Как става така, че възрастните забравят, че са били деца?“ И отговорът на Кулата: „О, те не забравят, мислят си, че щом са пораснали и са станали сериозни хора, трябва да скрият на дъното на душата си детето, което са били, защото в противен случай ще ги смятат за лекомислени.“ Топлите усмивки на хората са способни да променят тъжния свят. И още: „Знаеш ли, едно от най-хубавите неща в живота на хората са мечтите. Когато мечтаеш, животът е прекрасен!“ В приказката читателите от Пазарджик ще се досетят, че става дума за миналото и настоящето му, за часовниковата кула, която е основен символ на града. И гордостта от културата на града, от духовните му първенци: „Но непременно трябва да знаеш, че тук са се родили и са живели великолепни художници и поети, които с перото и четката си са създали тази неповторима атмосфера, която се усеща по улиците на града, лъха от малките дворчета и гали душите на хората.“ И това не е криворазбран местен патриотизъм, а е истината и поклонът на Елена Деянова към духовните предци от града ни. Авторката припомня големия пожар, който изпепели изцяло Кулата, но тя бе реставрирана с участието на гражданите.

„Малката фея“ е невероятно фина творба. Елена Деянова е успяла да постигне пълен синхрон между форма и съдържание. Ето го началото на приказката: „Една малка фея от Долината на феите се събуди и запърха с криле. Полетя по-нежна от въздух и кацна в чашката на едно жълто лале. Лалето потръпна нежно от ласката, стана тайнствено и заблестя, прегърна Малката фея и започна да й разказва най-дългата приказка на света, дълга колкото девет месеца път.“Нежно“, „ласкаво“ са ключовите думи, които са пълни с обич, феята е „по-малка от песъчинка“, просто е „прашинка“. Насън Малката фея чува „приказен звън, звън от камбанки и от усмивки“, тя „докосва с криле небето“. Приказката е невероятно музикална. Особено богато въображение и музикалност трябва да притежаваш, за да изразиш по този начин тоновата стълбица, както го е постигнала Елена Деянова, докосвайки в миг „Вятърното пиано“: „Дървото обичаше тона „До“. „Ре“ – беше тон на водата. „Ми“ – прохождаше нежно с тревата. „Фа“ – копринено кадифено листенце. „Сол“ – тон на гнездото, готово да бъде дом. „Ла“ – най-гальовният тон, който пърха в сърцето на птиците по пътя им към небето индигово. А „Си“ – „Си“ е простор – ритъм на сърцето на щастливите, на необятните, на красивите.“ Творбата излъчва необятност, красота, свобода, волност, сътворена е с нестихващо въображение, любов и топлина. Във финала Малката фея взема „чифт вълшебни криле“. И какво следва…? Елена Деянова не ни казва, защото оставя на детското въображение да продължи приказката. Но няма как децата да не усетят, че Малката фея ще полети над света, за да носи добро и да прави децата и възрастнитке по-добри и хуманни.

Ще завърша впечатленията си от „Приказките на Малката фея“ с финала на „И съвсем накрая…“: „Във вълшебната Долина на феите непрекъснато се случват чудеса. Може би лекичко се усмихвате и не ви се вярва, но един мъдрец е казал, че най-хубавото е невидимо за очите. Но то е вътре в нас и ни прави по-добри и по-щастливи. Сигурна съм, че много бихте искали да узнаете къде е тази вълшебна долина. Ще ви кажа: Потърсете я в сърцето си! Тя е там и е прекрасна!“

Към тези думи на Елена Деянова няма какво да прибавим.

 

      Елена ДЕЯНОВА, „Приказките на Малката фея“, приказки, Белопринт ООД, Пазарджик, 2019.