В Средновековната българска история има тайни. По време на османското иго голяма част от книжнината, която би могла да ни даде яснота за събитията от онова време, била унищожена. За случилото се в края на ХII в. днес съдим по написаното от византийските хронисти, а те както отдавна е известно, не са особено ласкави в мнението си за нас.

Най-вероятно дворцов заговор стои в основата на зверството, което Иванко извършил спрямо своя братовчед, но освен съзаклятието, на историческата сцена съществуват и данни за любовна авантюра. След въстанието на Петър, Асен и Йоаница, ромеите искали да върнат владението над диоцезите – Тракия и Мизия, които се отцепили от териториите им. Те били наясно, че ако убият царя, новоосвободените земи могат лесно да се върнат към могъщата империя.

С помощта на свои хора, Алексий III Ангел успял да организира заговора сред болярите, които получили обещания за привилегии, ако нещата се развият успешно. Иванко има родствена връзка с Асеневци, той бил и пряк участник в тяхното въстание през 1185 г., участвал е и в битките за отстояването на териториите им, ето защо на пръв прочит е невъзможно да е минал в противниковия лагер, още повече, че той не би могъл да е претендент за трона. По това време все още са живи и цар Петър, и брат му Калоян. Много по-вероятно убийството да е подчинено на факта, че Иванко е имал любовна връзка със сестрата на царица Елена.

Той искал да се ожени за нея, но Асен я гласял за невеста на друг, който щял с този брак да му осигури още територии и войници. Вероятно убийството е спонтанно и необмислено.

Постановката „Иванко убиецът на Асеня“ по Васил Друмев, в едноименния театър в Шумен

След смъртта на Асен през 1196 г., Иванко напуска Търново и заминава за Константинопол. Там наистина е приет с почести, а в знак на добронамереност императорът го прави управител на област Филипопол. Така Иванко се сдобива с множество крепости – в Кричим, Асеновград, Брацигово и Баткун. Година по-късно е сгоден за дъщерята на Исак Комнин – Теодора. По това време булката е само на четири години. Хронистът не крие интереса на Иванко към майката на невръстната принцеса – Анна: „Защо ми е агне, което се кърми с мляко, казвал той, когато овенът се нуждае от овца за приплод и зряла коза“?

Ето как описва Иванко Никита Хониат: „Иванко на ръст бил висок, твърде съобразителен и в разцвета на телесната сила, но поради спри­хавия си вид и упоритостта в убеждението издавал в себе си ; дори живеейки между ромеите, той никак не се изменил към смекчение на духа и към подобрение“.

И още:

„Тоя доброволен роб и чужденец, издънка от дива маслина и облагороден чрез присаждането на прекрасна фиданка от цар­ската градина, преди като свиня се хранеше с желъди, а сега, охранен и надебелял,  до ситост се наслаждава с най-добрия пшеничен хляб …“

Година след смъртта на цар Асен, също с дворцов заговор е убит и брат му – цар Петър. На трона се възкачва най-малкият – Калоян. Той си дава сметка, че ако приобщи отново Иванко към себе си, ще получи и земите, които му е дарил византийският император и реченото, става сторено. Така през 1198 г. Иванко се среща с Калоян и поема ангажимент да му служи вярно.

Ето и описанието на Никита Хониат:

„Побягнал роб по своето състояние, който отдавна напусна отечеството си, той бил приет с всичко разположение от императора, удостоен с най-добра участ и внесен в списъка на нашите граждани. Но, без да оцени както трябва наградата, той отново обърна погледите си към хълмовете и планините, преминал към предишния и сроден на неговото племе живот, и като получил подкрепа от своите съродичи, като сатаната се опитва да закрепи трона си наред с престола на Бога. Най- безумний и най-неблагороден човече! Ти ли със звуковете на военната тръба ще викаш на бой с императора, който те обърна в такъв хубав вид, ти ли, който не умееш да боравиш и с овчарски рог! Ти ли, който доскоро вчера се обличаше в овчи кожух и носеше на нозете си обуща от волска кожа, ще мечтаеш за богато обшито облекло и за червени ботуши… Рожба ехиднина, изливаща отрова върху гърди, които те съгряха! Напразно императорът те обсипва­ше с благодеяния, напълнил те със своето семе, като съ­общи своята светлина, както слънцето на месеца, и не те държеше в отдалечение, а те прие в брачен съюз“.

Но какво предизвиква гнева на империята?

„Надали, един чужденец, който доскоро хранеше в себе си непримирима вражда към ромеите, можа така изведнаж до такава степен да се измени, че по искрено приятелство към нас е почнал да строи за тях в опасните места крепости и укрепени градчета, да уголемява числеността на отредите, сформирувани от неговите съплеменници, и да намалява състава на ромейската войска, а в някои случаи дори съвсем да минава без нейна помощ под предлог, че тя имала склонност да не се подчинява на дисциплинарните искания. По всяка вероятност, като действува така, той, напротив,  храни в душата си замисъл да достигне тираническа независимост във владението на страната, защото, ако някои хора и да не обичат да изказват мислите си и понякога яката стискат езика си, но при все това действията им в повечето случаи по-ясно от каквито и да било думи показват, какво се таи у тях на ума им“.

Така и станало. След срещата си с Калоян, Иванко се обявил за независим владетел. Това предизвикало ужас във Византия. Вместо да увеличи територията си, тя продължавала да губи земи. Ето защо срещу Иванко започнали набези, чиято цел била да го изтласкат от присвоените от него земи. Той изглежда също е имал план. При това не лош. Сам се оттеглил от крепостта Кричим, като оставил там малко войска, която храбро се сражавала с нашествениците. Те успели да проникнат в калето едва след като напредили стълби и започнали да си изкачват по тях, за да преодолеят преградата. Още няколко малки крепости били отстъпени от Иванко, като Жабя крепост над днешно Брацигово.

Иванко се укрепил в Баткунион, крепостта се намирала над днешните села Баткун и Паталеница, там където и днес се намира манастирът „Св.Св. Петър и Павел“, според местни краеведи част от нея е била където някога се е намирала сградата на тукашното сиропиталище „Лазар Боснев“.

Крепостта се разпростирала на площ от 22 декара и е имала формата на продълговат многоъгълник. Крепостните стени са били от ломени камъни, споени с червен хоросан, и са били широки 4.8 метра. Крепостта е имала и 4 кръгли охранителни кули.

По времето на разцвета си Баткун е било селище с уредба като гръцките градове и е имал храм на Аполон. Археологически разкопки са разкрили две черкви в рамките на крепостните стени, канали и водопроводна система, подземни входове и изходи от крепостта. До Баткун са открити и останките от светилището на Асклепий Земидренски.

През Средновековието Баткунската крепост (Баткунион) е бил най-големия град в региона (наричан във византийските хроники „Блестящ и богат“). Как са изглеждали тогавашните църкви можем да разберем ако видим чудодейно запазената „Свети Димитър“ в Паталеница.

Но да се върнем на участта на Иванко. Войските на ромеите продължавали да навлизат все по-навътре във владенията му и така сами си устройвали капан. През 1198 г. в близост до Баткунион е станало сражение между българската войска, предвождана от болярина Иванко, и византийците, предвождани от Михаил Камица, при което българите удържат блестяща победа, а византийският пълководец е пленен.

Това станало с хитрост, тъй като Иванко изпратил хора да кажат на Камица, че от крепостта ще изпратят добитък на цар Калоян, а също и пленени при предишни битки ромеи, като по този начин ще подчертаят неговото върховенство, а също така мнимите доносници обяснили, че Иванко няма достатъчно войскари. Това накарало Камица да си помисли, че с един удар ще получи три ползи – добитък за василевса, освободени пленници и пленена крепост, заедно с предводителя ѝ. Когато стадата били поведени уж към Търновград, византийците нападнали, а след това били обкръжени от многобройна армия от български и кумански войни. Така пленник се оказал зетят на василевса Михаил Камица.

„Тая добре скроена клопка и хитрост на бунтовника“, пише Никита Хониат, „съвсем обезкуражила останалата ромейска войска и, напротив,  въодушевила с нова бодрост разбунтувалата се страна. Ро­меите вече не мислили за победа, или дори не се осмелявали повече да станат лице с лице с Иванко и да си премерят силите; като се държали около Пловдив,  те искали само, щото Иванко поне тоя град да остави в спокойствие“.

Но радостта от победата и съюзът с Калоян не продължили дълго. В 1200 г. византийският император решил „да си го върне тъпкано“ на Иванко и му изпратил писмо, в което го канил в Константинопол, за да стоплят отношенията и пак да си другаруват, както преди. Не е ясно защо Иванко се е съгласил на тази уловка, може би защото вече вярвал, че е голям пълководец, който е достоен да седне на една маса както с Калоян, така и с василевса Алексий III Ангел. И за да се дозатвърди това му усещане, той написал дълъг списък с изисквания към ромеиския владетел.

Той поискал императорът да му отстъпи с писмен акт всички покорени от него земи, области и градове и с владетелски почести да му изпрати сгодената за него Теодора. Когато, най- после, мирните условия били подписани и скрепени с взаимни клетви тъй както искал Иванко, Алексий III си позволил нещо, което, според думите на Никита, едва ли било прилично за военачалници и царе, които повече от всички и преди всичко друго за своя собствена полза трябвало добре да пазят клетвата. След клетвеното потвърждение на мирните условия императорът успял  най-после да уговори Иванко да дойде при него чрез посредството на по-стария си зет, Алексий Палеолог, когото той изпратил при него със светото Евангелие, като гаранция за светостта на своите обещания, че нищо зло не го очаква.

И точно когато Иванко се явил във Влахерна, вместо обещаните неща получил пранги около краката си, жигосване и тъмница. Историята мълчи за по-нататъшната му съдба…

Как е изглеждал величественият Константинопол в зората на ХIII в. можем само да гадаем, но ако разчитаме на част от оцелелите артефакти, можем да си го представим – вижте – ТУК