Никола ИВАНОВ, литуратурен критик

Един от най-нежните и същевременно трагични лирици в нашата поезия е Димитър Бояджиев. Наред с Пею Яворов той е създател на психологическата лирика у нас, а техен следовник е Димчо Дебелянов. Този син на Пазарджик отрано изпитва житейските неволи, които разпъват душата му на кръст и го довеждат до страшното решение за самоубийство (12 юли 1911г.). Но такава е ориста му. Димитър Бояджиев сам споделя пред свой приятел: „Всичко би било друго, ако можех да се откъсна от себе си, от самата си съдба. Някакво проклятие тежи върху живота ми. Не зная откъде иде то. Ти ме знаеш от години, няма какво повече да говоря. Болезнена, неизразима свръхчувствителност. И всичко ме плаши. Зърното пясък за мене е планина, която ме смазва.“ Само след три години в самоубийството ще го последва гениалният Яворов, а след още две, почти самоубийствено и Димчо Дебелянов…

Личната биография на Димитър Бояджиев също оказва влияние върху творчеството и съдбата му. Още на 13 години остава без баща и като първороден син се оказва глава на седемчленното семейство. Дори е принуден да напусне училище, за да помага в изхранването на семейството. Благодарение на своя виден съгражданин Константин Величков през 1902 година Димитър Бояджиев се премества в София, където е назначен на работа в Бюрото за печат в Министерството на външните работи и изследванията. В големия град той е самотен, пък и сам дири самотата, уединението, което за него е творчески пълноценно. Поетът остава сам с изтерзаната си и разпъната душа. Но самотата освен творчество ражда песимизъм и резигнация, които са опасни. Поетът трудно намира родствени души. През 1907 година съгражданинът му Константин Величков заминава за Франция и на следващата година го урежда като секретар на българското консулство в Марсилия. Но и това назначение Димитър Бояджиев посреща с колебание и без ентусиазъм. „Какво ме очаква там далечен и самотен?“, споделя поетът пред приятеля си Нейков. Близките на Димитър Бояджиев отбелязват една мобилност на нервната му система, необикновената му емоционалност. Подобно на Яворов той прави  чуждите болки свои болки, интимно се приобщава към тях, защото е крайно отзивчив към чуждото страдание. Както и обратно – личните мъки са съответни на обществените мъки. Интимното става общностно и обратно. Димитър Бояджиев еволюира от интимно лиричното към социалното. Интимната лична несъвместимост и съпротива се съчетават с обществената несъвместимост и съпротива, неприспособимост към съществуващото и заобикалящото го общество, което логично води до отчаяние и резигнация, и в крайна сметка до самоубийство. Наблюдаваме своеобразно сливане между индивидуалното и колективното.

В сърцето и душата на Димитър Бояджиев кипи постоянна вътрешна борба, затова неговата лирика е дълбоко драматична, в нея се сблъскват две противоположни начала. По спомени на негови близки и приятели той е много затворен, интровертен характер, не обича да споделя и да се разкрива. Външноста му е с осанка на светец. Елин Пелин го описва по следния начин: „Тънка, изящна слаба фигура, малко приведен, с меки кестеняви бляскави коси, така хубаво накъдрени, с чисто, фино лице, с бадемови огнени очи, с мека брада на светец, миловидно, кротко изражение. Нямаше жена или момиче, които да не му се любуваха, когато го виждаха. Всички го оприличаваха на Исус.“ Константин Константинов допълва образа на поета след трагичната му кончина: „Аз си спомням неговия тънък изящен профил, далечния проницателен поглед и мисля, че той бе един аристократ – чужденец, угнетяван от грубостите на нашите сърца, понесъл мълчаливо бремето на някаква тъга…“

Димитър Бояджиев по-скоро е смятал, че не трябва да разголва душата си, вътрешния си мир, пред никого, тъй като е деликатен и свенлив. Петър Нейков го характеризира:“Отбягваше да говори за себе си. Споделяне на чувства  мисли – само по общи работи, никакви изповеди. Човекът носеше тежкия си кръст, откъснат, самотен, не търсеше от другите участие, състрадание. Личния си живот ревниво пазеше от външни погледи, от чужда намеса.“

Като Димчо Дебелянов и Димитър Бояджиев не издава стихосбирка приживе. Стиховете на Дебелянов излизат осем години след смъртта му, докато при Димитър Бояджиев това се случва едва шестнадесет години след неговата кончина, през 1927 година под редакцията на Владимир Василев. Две години преди това, през 1925 година Гео Милев го включва в своята „Антология на българската поезия“ и по този начин го реабилитира творчески. Но и двамата са сред големите ни национални лирици, сходни по творчески темперамент, но всеки със свой свят.

Димитър Бояджиев е един от най-нежните и фини български лирици. Лириката му се характеризира с изтънченост, финес, изящество, музикалност. Той е и сред представителите на българския символизъм, но в по-късното му поетично творчество се наблюдава движение към реализма.

Първите си поетични творби Димитър Бояджиев публикува в началото на 1901 година в списание „Общо дело“, когато е 20-годишен. Това са четири стихотворения. Още в тях се очертава художественият натюрел на този поет, настроенията и душевните състояния, които ще преобладават в лиричното му творчество. Нежните чувства в „Лицето ти…“ са съпроводени с тъга, тревога, дълбока скръб:

 

                   Лицето ти плахо бледнее,

                   във чудните твои очи

                   безсилна се злоба съглежда,

                   скръб тъмна, дълбока личи…

                    ……………………………………………

                   Ти още си млада, о мила,

                   по-смела, по-твърда бъди!

                    Тепърва ще има да видиш

                    ти истински черни беди.

    

Поетът иска да окуражи любимата, за да понесе по-безболезнено житейските беди, които я очакват, стреми се да я подготви за нерадостите, но колкото и да настоява, няма как да не усетим душевното му колебание. Макар желанието на поета е да придаде бодрост и твърдост в стиховете си, общото настроение определят ключовите думи „злоба“, „скръб“, „грижа“, „беди“. Стихотворението „Уморен“ също е от публикуваните в списанието „Общо дело“ и по настроение потвърждава душевното устройство на Димитър Бояджиев:

 

        Уморен низ беззрачна и зловеща тъмнина се скитам,

        посред беди, от хиляди терзания сломен

        и често със тревога и тъга в гърди сами се питам:

        дали ще се усмихне нявга щастие и мен?

 

        Аз виждам: татък из простора тъмни пламък буен свети

        и в кървав зар облени, тамо се борци тълпят,

        но аз, напразно в изстъпление простирам си ръцете,

        аз роб съм на неволи черни – друг е моя път…

 

Творбата говори със заглавието си. Сърцето и душата на лирическия герой на поета са уморени, меланхолични, сякаш чуваме гласа на човек в зряла, даже в старческа възраст. Лексиката говори за дълбоко отчаяние и резигнация, сякаш поетът не съзира светъл лъч в живота. Щастието е непостижим блян, тъга, тревога, тъмнина са обсебили душата и сърцето на лирическия субект. Лирическият Аз се определя като „роб на неволи черни“. Отчаянието го е обсебило тотално и взема връх, меланхолията преобладава  и притъпява желанието за съпротива.

В поезията на Димитър Бояджиев от началния му период се открива и творба, която по настроения и чувства е в противовес на другите му дебютни творби. „Ще дойде ден“ говори още със заглавието си:

 

                 Ще дойде ден на светли тържества!

                 Ще дойде ден – та наште божества,

                 на правда и на близост божествата,

                 ще зацаруват в наши беден край…

 

Стихотворението е отпечатано  в списание „Летописи“ в цикъл от още пет творби само месец след дебютния му цикъл в списание „Общо дело“. Макар че в стиховете „де злобно кръв пролива брат на брата,/ де сълзи и стенанья нямат край!“ Димитър Бояджиев да напомня за братоубийството, в творбата пулсира вярата на поета в един по-добър живот, в едно по-светло бъдеще. Той мечтае да възтържествуват правдата и доброто. Финалът на стихотворението звучи призивно, ободряващо, оптимистично: „не падай малодушно в своя път!“ Поетът е преодолял мрачните настроения, изплувал е от тъмните душевни и сърдечни състояния. Възможно е по-късно Христо Смирненски вероятно да е повлиян за заглавието на стихотворението си „Да бъде ден!“, което избира и за заглавие на дебютната си стихосбирка. В лириката на поета ще срещнем още три негови стихотворения, които са определено оптимистични. Едното е „Весело се слънцето усмихва“. В тази творба, която е от края на 1901 година,  оптимистичното настроение и нагласи тържествуват. От тъгата и отчаянието няма и помен, дори за миг не се прокрадват:

 

               Весело се слънцето усмихва

               от небето, светло що синей;

               птичи хор до тъмно чак не стихва,

               ниви златни вятърът люлей…

 

               Радостно се взира из полята

               селянинът с голите гърди,

               а и на мечтателя в душата

               бликват светли, радостни мечти…

 

Няма да открием дума или израз, които да напомнят за сумрачните настроения, характерни за творческия натюрел и светоусещане на Димитър Бояджиев. Радост блика от всеки стих, цялата природа се усмихва топло, мечтите на селянина са светли, безгрижни, тревогата е изчезнала от сърцето и душата му. Само дните от младостта могат да са радостни и щастливи, защото младостта е време и за любов. Но лирическият герой е осланен и „посърнал“, потънал е в скръб и самота. Съветът на поета е да се отърси от тези преживявания и отдаде душата и сърцето си „на блянове прекрасни“. Третото оптимистично стихотворение на поета „Испанка“ е публикувано през 1909 година. В творбата поетът е изразил огнените пулсации на топлото сърце на испанката. Откриваме и усещаме нещо от Лорка, от дуендето. В стиховете няма да почувстваме драматични и трагични тонове. Това стихотворение е сред първите поетични творби след преодоляната творческа криза, когато Димитър Бояджиев е в Марсилия. Всички поанти на строфите са Caramba! Ole!“, типично за горещата испанска кръв. Оптимизъм излъчва и „TEMPI  PASSAT“, което също е от втория творчески период на поета. Чисто е любовното чувство:

 

                    Колко чист нектар, Мургашка,

                    аз ту трепетен, ту тих,

                    от рубиновата чашка

                    на устата твои пих.

 

В творбата откриваме еротични моменти. Приликите с „Калиопа“ на Яворов са очевидни. Стихотворението е игриво, романтично, пасторално, рисуваната картина ухае. Много жизненост, младежки плам, свежи чувства, прегръдки „топли“, „страстни вопли“, лирическият герой е „влюбен и честит“, никаква сянка не навестява душите и сърцата на влюбените. Природата се радва и споделя любовта между младите. Любимата е сравнена с „влюбена сърна“, тя „устни нервни и лукави/ впи във моите уста“, влюбените са „волни, упоени, леки“. Еротичните моменти в динамичната картина са без каквато и да е разюзданост и натурализъм, всичко е деликатно и чисто. Но тези творби са нетипични за този поет и са изключения за поезията му.

Любовта е сред водещите теми в лириката на Димитър Бояджиев. Любимата е сред основните персонажи в стихотворенията му. Любовното чувство в неговата поезия е драматично, понякога достига до трагичност, защото е дълбоко и съдбовно. Това е така и защото при него става дума за неосъществена любов, просто така е орисан. В „Поздрав до Беатриче“ за пръв път в лириката си Димитър Бояджиев поставя темата за измяната на любимата. За лирически обект на своите послания поетът избира образът на Беатриче – един от символните образи в литературата на любимата жена. По дух, настроение и поетика тази творба напомня на Яворовата „Калиопа“. Както и своя творчески идол, Димитър Бояджиев прибягва до фолклорни елементи, игривост на стиха, типична лексика за народното творчество:

 

                     Много здраве, либе мило,

                     от усойте и горите,

                     дето в ден щастлив бродихме

                     упоени и честити!

 

Но се появява сянката на изневярата и настроението рязко се променя от оптимистично в драматично. Появява се „тъга горчива“, а „ехото планинско стене“. С повторението на първата строфа като последна поетът прощава на любимата, защото все пак е благодарен за изживените щастливи мигове.

„Забрава“ е първата поетична творба на Димитър Бояджиев с еротични елементи. Телесното тук присъства наред с духовното. Само че еротиката е по-скоро загатната, за разлика от Кирил-Христовата натуралност понякога. Еротичното чувство е свенливо, интимността е нежна, фина, романтична, повече е копнеж, одухотворена, предимно загатната, недоизказана:

 

В забрава и нега почивам

                     на бялата огнена гръд

                     и жадно, и с страст се опивам

                     на устни ти сладки с дъхът.

 

Но Димитър Бояджиев отново се връща при типичните си душевни настроения и невеселите емоционални състояния:

 

                    О, дай ми ръчиците мили,

                    с усмивка ме ти погледни,

                    на поврага тъмни печали,

                    минали и бъдни злини.

 

Еротиката само е загатната и в „Бяла нощ“. В стихотворението силно се усеща влиянието на фолклора, на народнопесенния дух, на Яворов и Петко Славейков: „В бяла нощ със трепет млад/ момко при мома отива“. Асоциации се откриват и с Ботевото „Пристанала“:

 

                   А след миг на мъжки врат

                   бисер живи ще увисне,

                   до гърди със трепет млад

                   момко либе ще притисне.

 

Нежна, фина е еротиката в „Нощен блян“. Стиховете се характеризират с витална ведрост и чувственост:

 

Ти спиш сега разнежена и мила

                  в постеля – съблазнителна и властна.

                  Нервозните ти устни е разкрила

                  една усмивка лека и прекрасна –

                  и твойто сладко, мургаво тело

                  в съня си никому не мисли зло.

 

Любимата излъчва непоквареност и невинност, не предизвиква и не възбужда сексуални похотливи желания у любимия. Той ефирно сякаш я докосва с устни. Лирическият герой е безкрайно и безутешно влюбен с душата и сърцето си, а тъгата само усилва и подчертава любовното чувство. В лиричната миниатюра „Целувки“ Димитър Бояджиев“ поставя любовното чувство на фона на снега, на смразяващия студ, с което постига максимално въздействие на любовното чувство. В „Пантера“ любимата е оприличена на черна пантера, която прави духа на поета „трепетен и плах“. Но въпреки неприятните очаквания лирическият герой протяга с надежда и любов ръце към любимата. „Трепет“ говори със заглавието си. Поетът търси опора и сила в любимата, съчувствие и състрадание от нея за болките и нещастията си:

 

О, дай ръчица малка

                   и сила ти ми дай,

                   таз скръб, тъй сродна мене,

                   сърце да не узнай.

 

      „Шепот“, „скръб“ и техните производни са ключовите думи в стихотворението. Не само в живота, но дори в любовта лирическият герой не може да изпита радост и щастие. Радостта е „клета“, не го напуска и тъгата („Раздяла“). В „Сонет“ любовта е „горена от сълзи и жар“. Любовта е трагична, навява униние и безприютност:

 

                     Тя грей за теб, но не за теб –

                     о, не за твойте клети дни,

                     обречени на случай слеп.

 

В „Прошка“ също преобладават горестните изживявания, безнадеждността, горката лична съдба. Любимата не е в състояние да донесе и предизвика радост  и щастие в живота на лирическия герой. Димитър Бояджиев подсказва причините  за творческото си мълчание през следващите повече от пет години:

 

                      Аз много милости убих,

                      и таз за тебе ще убия…

                      Страдай – мълчи! Ей смисла лих

                      на непосилна орисия.

 

„Прошка“ е последното публикувано стихотворение на Димитър Бояджиев и бележи края на първия период на поетичното му творчество. В стихотворенията му от този период, особено в първите му творби, се наблюдават известни художествени несъвършенства. Стилът му е още неукрепнал, понякога употребява архаични думи и форми, съобразява стиха като променя мястото на ударението, за да пригоди думата към ритъма и други.

След творческата пауза през 1909 година се появяват отново стихотворения на Димитър Бояджиев. В тях поетът е израснал като майстор на стиха, творбите му са по-съвършени. Вече съумява по по-виртуозен и изтънчен начин да предаде и изрази  настроенията, които го владеят. В творбите му се усилват и преобладават самовглъбеността и философския размисъл. За това говори и стихотворението „Боязън“, което е сред неговите най-дълбоки и изповедни поетични творби, почти съвършена в художествено отношение. Лирическият герой е покорен от душевната „лазурна“ чистота на любимата, която животът все още не е успял да поквари. Моли се на любимата: „ти приласкай и мене, безутешен“. Откроено е усещането за „заник“ на живота у лирическия Аз, чувството за трагично предопределение. Затова и поантата „И аз съм чист! Като дете безгрешен!“ прозвучава като трагичен вопъл. В тази творба вече Димитър Бояджиев е израснал във формално отношение, станал е истински майстор на сонетната форма. „Измяна“ говори със заглавието си. Но в този сонет отсъства меланхолията от предишното стихотворение със същия мотив, а скръбта е придружена от мъка и драматизъм. Плачущите очи на изменилата любима и кървящите й пръсти са цената, която тя плаща за измяната, защото извършеното от нея е престъпление. Лирическият герой не може да прости и се зарича да бъде „твърд“. В тази творба откриваме и повелителен тон, което говори за решителността на поета да преодолее болката и да преживее измяната. В „Елегия“ Димитър Бояджиев е обладан от полюсни чувства:

 

            Макар безнадеждна, макар безгранично далечна

            от мене утеха ти дириш, о клета жена,

            но тука е тоже до ужас нощта безсърдечна –

            аз тоже изкупвам, отчаян, незнйна вина.

 

За лирическия герой любимата се е превърнала от „радост“ в „страшен кошмар“, а милувките на любимата жена срещат в сърцето му „гняв и злина“. За поета любимата едновременно е „мила жена“ и „клета жена“. Тази творба е доказателство за влиянието на личната биография върху силата на стиховетке. „Елегия“ е адекватна на вътрешната биография на Димитър Бояджиев, на емоционално преживяното и изживяното от поета. Любимата все още го привлича, но същевременно му е станала „безгранично далечна“. Той иска да й помогне да преодолее страданието, но вече любовта им е приключила. Споменът е „скъп“, но „ридае в сърцата“.  Най-голямата сестра на поета Евгения Бояджиева-Попова споделя за „фаталната“ жена, че е била от Пловдив, омъжена, с едно дете. Била благородна, фина, нежна. Често пишела писма на Димитър Бояджиев, просто го преследвала, това го терзае. След всяко нейно писмо поетът ставал още по-мълчалив, замислен и унил. Братът на поета Иван Бояджиев свидетелства: „На погребението на бако Димитър покрай многото познати и непознати ми бе направила впечатление една мургава, черноока девойка, която непрекъснато и много горчиво плачеше: „Защо направи така милий?“ По-късно узнах, че била учителка по френски език в една столична гимназия и че два-три месеца преди трагичния край бако Димитър неофициално се бил сгодил за нея.“ Вероятно този годеж е бил отчаян опит на Димитър Бояджиев да намери светлина и смисъл да живее. „Самотност“ се характеризира с изящество и финес на стиховете, творбата е забележително музикална. Но любовта не може да спаси лирическия герой от тъгата и душевната болка. Заедно с любимата търсят „милосърдие един към друг“. Колко фина е еротиката:

 

               Аз мисля, че русалка някаква почива

               в коприната на твоя розов пеньоар.

 

Лирическият герой моли любимата да го скрие „във прегръдките си топли“, за да го защити и спаси от злочестините. Така самотата му ще бъде по-поносима, защото ще е споделена. Стихотворението е сътворено с бляскав език.

Един от върховете на националната ни любовна лирика е „С дълбока нежност“. Чистотата и финесът на чувствата са забележителни. Стихотворението е изповед на поета от дъното на душата и сърцето му. Формата граничи със съвършенството:

 

           С дълбока нежност стискам ти ръцете,

           целувам пръстите ти – и не знам

           дали е диган на земята храм,

           където тъй да любят боговете –

           тъй както аз те любя, о жена,

           сияние във мойта тъмнина.

 

Поетът се задъхва от нежност, ту притихва, ту душата и сърцето му се въздигат към любимата като към Бога. Любимата е по-скоро символно видение със завладяващо поетическо въздействие. Чувствата са кристални, лирическият герой е срещнал духовен ответ и съпричастие у любимата, взаимност, която покорява:

 

Като жътвар, приседнал за почивка,

             достигнал морен гостолюбни праг

             на твоя дом – във привечерни мрак

             на скъден ден. С чарующа усмивка

             разтвори ти заключени врати –

             като бездомник клет ме приюти.

 

Понякога чрез далечни асоциации и близки като тоналност настроения се постига едно извънвременно мистично одухотворение, което въздейства неотразимо. „Писмо“ е горък поплак на поета, покъртителна изповед пред любимата за беизходицата, пред която се е изправил.  Сонет-шедьовър, пророческа творба с трагичен вопъл на обречен. Останала му е единствената утеха да се изповяда пред любимата като пред олтар:

 

              Все така съм тъжен, Люсиен!

              Мисли странни, светли и нелепи

              все така ми тегнат нощ и ден.

              За света очите ми са слепи.

 

В този сонет Димитър Бояджиев демонстрира виртуозни изобразителни умения. Творбата се отличава с лаконичния си стил, това е зряла и изтънчена поезия. Любимата е и „другарко скъпа“ – обръщение, което изключва всякакви еротични намеци, чувството блести от чистота, поетът отчаяно търси закрила и спасение у любимата. Душевните му страдания са непоносими. По повод на творбата Константин Константинов споделя: „В неговите посмъртни стихотворения има един сонет, който е синтез на цялата негова поезия. Елегантността, екзотичният колорит и печалната нежност в тая малка изповед – това е целият Димитър Бояджиев, който мина набързо край нас и отрече живота в името на самия живот.“ В „Писмо“ поетът е на ръба, отвъд който поезията престава да бъде думи, а се превръща в спазъм или самоубийствен жест. В творбата поетът говори типично по Яворовски, срещаме се с една изтерзана романтична душа, самотна в своята двойнственост. Димитър Бояджиев търси утеха при любимата и в „Утеха“:

 

                   Бленувам те, неизразимо драга,

                   на близката интимност в топлите лъчи.

 

Поетът е намерил най-нежните слова, за да изрази обсебилите го чувства. Сонетът е поклон пред любимата, няма да усетим дори намек за укор към нея:

 

                   Аз знам, че в пламнали вълни ще гина,

                   душата ти ще диря плачущ, може би,

                   в боязън и копнение безгласно.

 

                   И в теб ще найда вечната чужбина,

                   но гневен укор няма да те оскърби

                   в утехата на ложе сладострастно!

 

Стихотворенията „С дълбока нежност“, „Писмо“ и „Утеха“ са открити в архива на Димитър Бояджиев и са публикувани за първи път след смъртта на поета.

Трагичната душевна нагласа, преживявания и настроения в поезията на Димитър Бояджиев, свръхболезнената му чувствителност са характерни не само за интимната му лирика, но са още по-откроени в редица други негови стихотворения, в които страданието е пределно, а драматизмът прелива в трагизъм. „Октави“ Димитър Бояджиев е написана преди Яворовата „Песен на песента ми“. Димитър Бояджиев е разочарован и отвратен от обществото, в което живее и пребивава. Той става изразител на човешката жажда за близост, на тревогата от духовното отчуждение и обезличаване. Лирическият му герой се чувства „кат птица в клетка“, която иска да лети, но се блъска в клетката, сърцето и душата му жадуват за „простор свободен“. Принуден е да се примири и да търси „за светли идеали шир“, надеждата се е оказала „безсмислена и празна“, обграден е от „паплач безобразна“. Лирическият герой се е надявал, „че иде ден на радостта“. Той се зарича да не се примирява, да не допуска да го обсеби отчаянието, чрез младостта си би „пренесъл всички рани“, мечтае да изпита усещането, че лети устремено напред. Но злобният дух успява да всели в сърцето и душата му червея на съмнението и да рие „на радостите гроба“. В края на творбата  въпреки всичко поетът заявява готовността си за борба и съпротива:

 

                Но що от туй? О, нек е всичко жалко

                във тоз живот нерадостен и клет!

                Аз пак ще найда нейде кътче малко

                за мойто щастие – и собствен свет

                ще си създам от бленове лазурни –

                и ще живея там честит, засмян,

                кат на цъфтящо островче сред бурний,

                от векове бушуващ океан!

 

„Довчера“ е с мото от „Фауст“ на Гьоте. Това е едно от най-мрачните стихотворения на Димитър Бояджиев, в което песимизмът в първите две строфи е обсебил изцяло душата и сърцето на поета. Лексиката говори за настроенията и светоусещанията завладели лирическия му герой: „мрачна“, „тегла“, „сълзи“, „скръб“, „ядни нокти да забие“, „беезрачен мрак“, „саван гробовен“, душата е „втръсена“. Усеща се ехо от Ботев. Блъскайки се в стените в третата строфа поетът търси някакъв изход все пак, мечтае с плаха надежда за „участ по-благата“, което малко разведрява мрака в творбата. Във „В самотия“ поетът се моли съдбата да го спаси от  постоянното ровене в себе си, да притъпи това му желание да саморазнищва душата си, защото неуспехът да се измъкне от черните мисли в себе си, да ги пропъди от душата и сърцето му носи само страдания. Спазматичен е въпросът-вик и стон едновременно: „О, кой създаде мойта орисия?“ Лирическият герой броди по света, „преследван от зловеща проклетия“, „сред глупав глъч, сред срамна суета“ – самоупреква се поетът, че се е поддал на това, на тези пороци. Със спазматичния въпрос „но, боже, де от себе да се скрия?“ завършва творбата. „Покой“ е повлияно в известна степен от „Нощ“ на Яворов. Стихотворението е изпълнено със страдания. Лирическият герой е обзет от трагични изживявания, в душата му е мрачно, тъжно, угаснала е всяка „надеждица“:

 

                 Нощта тъмнее. Дрипави мъгли

                 кръстосват бързом небесата черни

                 и никъде звездица да се мерне,

                 та мрака нетърпим да осветли…

                 Мъглата чак в душа ми омрачена

                 прониква – сякаш се старае тя

                 и сетната надеждица смутена,

                 остала пощадена от скръбта

                 с духът си лют оттамо да изгони…

 

Тържествената и свята песен на любовта звучи като „стон“. Асоциации откриваме с Дебеляновото „И любовта ни сякаш по е свята,/ защото трябва да се разделим“. Покоят навява „ужас“ в сърцето на лирическия герой на поета, защото „Безумните, чаровните мечти/ на луда младост“ са изпепелени и безнадеждно погубени, мъртви. Отчаянието е обсебило властно поета, загубата на любовта на любимата е като кошмар за него. Злощастна се е оказала тази любов, поетът сякаш е орисан да бъде така. И тази интимна съдба е още по-жестока, защото любовното чувство при Димитър Бояджиев е чисто, съдбовно и неосквернено, извира от дълбините на сърцето и душата му. В „Смут непонятен“ поетът отново вижда своя нерадостен път. Този смут е объркал душата на лирическия герой и натрапчиво присъства както в плача, така и в смеха му, той не може да се отърси от него. Животът му ще премине като през пустиня „без нищо мило“. Лирическият субект се е примирил с отредената му съдба, не намира сили за съпротива и така безцелно и безсмислено ще изтлее животът му.

Сонетът „Нощем“ е сред първите три обнародвани творби на Димитър Бояджиев през 1909 година, които бележат началото на втория му творчески период. Творбата изразява типичните настроения в лириката на поета. Лексиката говори достатъчно за отсъствието дори на най-малка надежда за поета: „ужас“, „скъден“, „вкаменени“, „съкрушен“, „помръзнал“, „вледенени“, „мъкна“… Неслучайно Димчо Дебелянов често декламирал стихотворението, защото било сред любимите му. Това продължава и след смъртта на Димитър Бояджиев. Творбата е отчаян опит за бягство от позорната действителност, в известен смисъл това е творба, която е предсказание за решението на Димитър Бояджиев:

 

                    И милите надежди отмилени

                    ще шъпнат на душата ми, ранени:

                    „Напразно горд! Напразно окрилен!“

 

Поетът е достигнал до предела на отчаянието, изгубил е Смисъла на живота. „Сподавен вик“ е изградено на антитезата, на оксиморона, на полюсните чувства. Откриват се сходства с Яворовата поезия и творби:

 

Животът – кошмар

                   нелеп и велик.

                   Еднички му чар –

                   сподавени вик.

 

Това стихотворение е сред последните сподавени викове на поета, израз на тоталното отчаяние, безнадеждност и безсмислие, които са обсебили сърцето и душата му, на обреченост. „Вечерен трепет“ е обнародвано и публикувано само четири месеца преди самоубийството, то е предвестник на предстоящия трагичен ден за поета. В стихотворението вече чувството на обреченост и решението за трагичен изход са пределни. Димитър Бояджиев вече е взел своето решение:

 

И когато стигне

                       в моя час уречен

                       гневната разплата,

                       кой ръка ще дигне,

                       близък и сърдечен,

                       да ми спре ръката?

 

      „Страшна“ е мисълта, която непреодолимо „зрее/ нейде в глъбините/ на душата мрачна“. Поетът е отвратен и отчаян от пошлата социална и морална действителност, която опустошава чистите му душевни пориви към един по-светъл и смислен живот. И същинската истинска причина за трагичното му решение съвсем не е в неосъществената любов, а защото не вижда Смисъл да продължи да живее в тази отвратителна и непоносима за фината му душевна чувствителност обществена действителност.

Цялата поезия на Димитър Бояджиев е изтъкана от болка, тъга, самота. Затова лириката му е дълбоко екзистенциална. „Силует“ се отличава с контрастните си настроения в първата строфа. Лирическият герой твърдо устоява на сполетелите го „скърби, теготи“, те не са в състояние да го разколебая и отчаят. За изненада внезапно при радостта „глава оборва натъжен“. Чрез смисловия оксиморон Димитър Бояджиев постига обемност и полифоничност на стиховете си. В последна сметка втората строфа е изцяло подвластна на типичните настроения в лириката му:

 

                 Незнайна тма пленила е духът –

                 отраден лъч тя няма там да пусне –

                 и той унил ще мине по светът,

                 без сълзи на очи, без смях на устни.

 

Мрачни са стиховете. Смята се, че с тази си творба Димитър Бояджиев, заедно с Яворов, поставя началото на психологическата лирика в българската поезия. След това направлението ще бъде продължено от символистичните стихове на Димчо Дебелянов, от символистите Теодор Траянов и Николай Лилиев и други. Полюсни са настроенията и в двете строфи на „Аз често пъти“. В миналото поетът е гледал на живота с „чувства благи във сърцето“, „с любов то пълно беше, клето“. Светът за него е бил светъл, хармоничен, изпълнен с любов, такива са светоусещанията на лирическия герой. Но сегашната действителност му нанася безмилостни удари и той се озлобява до такава степен, че с упрек и болка споделя: „често пъти сам се не познавам“, в сърцето му „злоба сал кипи и щение за мъст“. В „Едничка радост“ лирическият герой осъзнава, че младостта се преживява само веднъж в земния живот на човека. Но той и през младостта не може да пропъди нерадостните настроения, за да я изживее безметежно и щастливо. Поетът се самоупреква за неспособността си да се абстрахира от „тъжните предели“. Последната трета част на творбата почти повтаря първото осемстишие. Във финала на стихотворението поетът се зарича да превъзмогне „сърце унило“ и „горестни слова“, сърцето му да „засияе“. Но уви…

Димитър Бояджиев е автор и на забележителни пейзажни стихотворения. „Копнеж“ е по мотиви от Тютчев, който също е автор на великолепни пейзажни творби с философски настроения и размисли, с драматично отношение към живота и любовта. Затова откриваме сходни настроения и състояния и в творбите на Димитър Бояджиев. Прекрасна е нарисуваната със слово природна картина:

 

                 Поток свенлив пътува

                 край цветни брегове,

                 а с жад върбата свежда

                 над него листове

                 и страстно го поглежда

                 през знойни часове…

 

Тоновете са мажорни, оптимистични, от стихотворението струи светлина, радост, бихме го причислили към изцяло светлите и оптимистични творби на поета, ако не бяха финалните два стиха, в които Димитър Бояджиев се връща към типичните си душевни състояния:

 

                   А тя все, клета, свежда

                   с томление листа…

 

Пластичните пейзажи в „Пурпурният запад угасна…“  подчертават майсторството на Димитър Бояджиев да рисува осезаемо и въздействащо със слово. Картините са психологически съответни на обзелите го настроения. Лирическият герой е в „пустиня“, „безмълвност отвсякъде вей“. Шепотът на падащите листа навяват тъга, самота и скръб. Последната строфа е изпълнена с безнадеждност:

 

                   Безмълвен се скитам и чезна,

                   как чезнат долини, гори –

                   че сетньо сиянье изчезна

                   и никой не чака зори.

 

В „Край брега“ откриваме Димитър Бояджиев като великолепен маринист. Лирическият герой е унесен от „светли печали“. Впечатляваща е пластиката на словесната картина. На фона на настроенията и картината се появява силуетът на любимата, чиито образ е само загатнат.

Едно от последните стихотворения (може би последното) на  Димитър Бояджиев е „Марсилия“. Написано е под прякото въздействие на впечатленията му от пребиваването на поета във Франция. Около година и половина (1908-1910 г.) поетът е секретар на българското генерално консулство в Марсилия. Многообразният свят е само поле, върху което се разиграва драмата на живота. Този поет има сетива като че ли само за драматичното и трагичното в живота.

Още с началните стихове поетът акцентува и изразява социалното си съчувствие към живота в този жесток град в началото на миналия век:

 

              Безрадостно залутан, слисан в уличния шум,

              в загадки скръбни потопен, безсилен и отчаян,

              на тоя страшен град – на всичките пороци друм –

              гърмежът и миазмите аз наблюдавах смаян.

 

Чрез тези стихове Димитър Бояджиев сам ни дава ключа към очите на душата си, убеждаваме се как нравствено-социалната действителност подкопава нравствените му опори, които трябва да крепят духа му. Първата дума „безрадостно“ определя цялата по-нататъшна тоналност на поетичната творба. Картината е невероятно въздействаща и наситена с драматични и трагични размисли и настроения. Да обърнем внимание на поетичните средства, с които са нагнетени стиховете. Определенията са категорични и не търпят двояко тълкуване: „залутан“, „слисан“, „потопен“, „безсилен“, „отчаян“, „смаян“, „страшен“ и т.н. Словесното натрупване е повече от категорично, няма епитет с положително оптимистично звучене. Картината е изцяло мрачна и потискаща, отникъде не проблясва светлина, няма надежда. Лирическият Аз е стреснат, отчаян от действителността в града, чувства се неуютно, отчуждено, защото градът е „на всички пороци друм“, пълен е с „миазми“, в него поетът се намира в безизходица. Визията е не само тъжна, тя е отчайваща, защото няма изход, лирическият герой се чувства затворен в клетка със стени, заедно с някакви страшни зверове, от което се задушава и изпада в спазми, блъска се и търси изход, но не може да намери разрешение и спасение:

 

           Сред тая върволица не разбрах аз що диря!

           Като вълна нахлуваща във моята душа

           огромна скръб – и мислех – звяр да ме сподиря

           на всяка стъпка, без да знам с какво да се теша.

 

Лирическият герой трескаво се мята, търсейки отчаяно глътка въздух. Всичко го плаши, усещането за неадекватност, ненужност го обзема тотално, няма надежда и утеха за някаква промяна и успех. Големият поет е глъбинен поет и във вслушванията си потъва изцяло, с цялото си същество, те властно го зоват. Той улавя вътрешния си глас и със слуха и с другите си сетива. И Димитър Бояджиев продължава с безрадостните си и безнадеждни стихове:

 

           Където да погледна – виждах мъка и разврат.

           Земята тук са някога тъпкали финикийци.

           Години хиляди са минали – и тоя град

           до днес е пълен още със търговци и убийци!

           Небето е над улицата като звездна лента,

           но никой взор не дига! Сред нахални светлини,

           из кръчмите, утеха всички търсят във абсента

           или в смеха ридающ на продажните жени.

 

Този поет умее да разчленява социалния пейзаж. Заобикалящият го предметен свят постепенно изчезва, потъва в мрака на хаоса, обречен на гибелна перспектива без изход за спасение. Може би има и светли неща в живота на този голям град. Сигурно има, не може да няма. Но те не са за Димитър Бояджиев. Трагично устроената му душа усеща само вибрациите на болката. Основните тонове на стиховете са мрачни, а нюансировката им е непрестанно наранявана от една действителност, която той не иска и не може да приеме.. Лирическият герой се лута в един омагьосан кръг и погледът му вижда само „мъка“, „разврат“, „търговци“, „убийци“, проститутки, даже светлините са „нахални“ и едва ли не ненужни, защото правят още по-зрими и ясни отблъскващите картини, които наблюдава поетът. Неотразимо е усещането, че поетът незабавно би избягал от този ад, но няма къде да избяга.

Социалните акценти в творбата са ясно очертани. Действителността предразполага към изява на злото у човека. Мрачните голтаци подемат песен „зла“, защото настроението им е на „смъртно отчаяние“, светът е разделен на две:

 

            Доволници тук весели и тъпи , там – тегла,

            сърца свирепи…

 

Социалното неравенство ражда омраза и желание за бунт и съпротива срещу статуквото. Няма милосърдие за унизените и оскърбените, затова и лезбианките търсят и намират утеха една от друга. Кошмарът е тотален и непреодолим:

 

            Аз бях преситен тоя ден на всички суети.

            Аз мислех всички скърби и веселия притворни –

            и без надежда някой братски да ме приюти,

            кръстосвах бледен улиците тъжни и позорни

            сред ледно равнодушие изгубен като в бездна.

            Животът ми се струваше тогаз почти порок,

            а моята душа така нелепо безполезна,

            че мисълта за смърт ме блазнеше кат блян висок.

 

Покъртителна е изповедта на поета. Лирическият Аз изпада все повече в изолация, защото е несъвместим с описвания отвратителен и антихуманен свят. Надеждата постепенно се стопява и изчезва, превръща се в мираж и химера. Светът в този град е студен, безсърдечен, от равнодушието му лирическият герой се чувства „като в бездна“, улиците на града са „тъжни и позорни“. Песимизмът достига до възможния предел, поетът се чувства излишен и безполезен, обсебва го чувството, че животът е „почти порок“. Усещането за безполезност е на крачка от убеждението, че животът е безсмислен и решението за самоубийство е логично. Поетът неизбежно достига до него.

Мрачната картина продължава да се сгъстява. Дори споменът за скъпоценните и светли мигове от миналото и „милите очи“ на неговата другарка се обезсмислят от настоящето. Остава единствено усърдието на поета „за да мъкна ден след ден към пропастите“. Всички мисли и мечти за щастие гаснат, а с това изчезва и желанието за живот. Изгубва се жизнеността и естествената предразположеност на човека за съпротива, лирическият герой се уморява и отпада. Поетът е уморен от много грубата действителност, от досадния битовизъм на ежедневието. Тук не става дума за меланхолия, а за отчаяние, за бездна, която привлича и ще погълне поета.

Като вопъл и последен шанс са заключителните стихове на творбата:

 

А скъп ми е живота мене! Милите неща

               на миналото или пък на дните, що жадувам,

               лазурът дневен и мечтите скъпи на нощта,

               жената нежна, на която устните целувам.

               Посрещал съм ги с радост винаги сърдечна.

               когато пък се виждах морен и унил,

               доволно бе ми мен усмивка някоя далечна

               или случаен дъх на росен карамфил.

 

Поетът търси равновесие на тънката граница между любовта и онова, което животът му оставя като бедно ресто. Тези стихове са последно усилие спомените да събудят и възвърнат жизнеността на лирическия герой. В тях той търси последно спасение и надежда. Поетът внезапно се пренася в родната българска обстановка, сякаш търси начин да се измъкне от страшния психологически срив, в който е изпаднал, дири оздравяване и съживяване, но не го намира. И след година наистина слага край на живота си. Толкова скоро, че дори не е имал време да доработи някои формални несъвършенства. Но и така „Марсилия“ е сред високите постижения на нашата лирика и част от българската литературна класика.

Покъртителни са наблюденията на поета върху тогавашната социална марсилска действителност, която гъмжи от несретници. Димитър Бояджиев притежава силна индивидуалност, талантлива, безмилостна и достатъчно крехка. С хладината и точността на хирург той насича, срязва и анализира отвратителния социален свят, в който пребивава. Детайлизирането, осезаемостта и релефността на картините убедително говорят за съпричастност с тоя живот, за цялостно присъствие на лирическия Аз. Неговият поетичен свят може да изглежда твърде нереален за модерния човек, като отломък на едно минало време, но по-същество той е съотносим към днешната нравствено-социална действителност. Освен всичко друго стихотворението е свидетелство за това колко усилия и борби е употребил един свят, за да достигне до днешния ден, изпълнен с много социално неравенство, несправедливост и човешки болки.

„Марсилия“ звучи напълно актуално и днес. Защото днешният  свят, въпреки материалния напредък, не е станал по-добро място за живеене. Навсякъде по света има социално разделение на бедни и богати, а съдбата на бедняците по целия свят е сходна, една и съща. Съвременният свят е свят на социално неравенство и разделение, на богатство и нищета, изпълнен е с несретници, социални аутсайдери, унизени и оскърбени хора.

Поетите не стигат до мисълта за самоубийство от мъка по любимата. Наистина несподелената и нещастна любов заема особено място в стиховете на Димитър Бояджиев, с нея е белязана неговата младост и той предпочита да остане сам до края на дните си. В любовните си вълнения той е деликатен и свенлив, не споделя и с най-близките си. Само косвено се преплитат имената на актрисите Мария Тороманова и Роза Попова, но няма никакви неоспорими доказателства. Някои смятат не без основание, че при тази душевна нагласа с платоническите си чувства, той е останал девствен, дори се появяват съмнения в сексуалността му. Димитър Бояджиев идеализира жената, чувствата му са чисти, в стиховете му няма да открием сексуална освободеност, вакханични сцени и т.н. Раздялата с любимата може да се окаже по съвпадение само капката, която да препълни горчивата житейска чаша. Жените харесват този поет, любуват се на лицето му на светец, приличащ на Иисус Христос. Димитър Бояджиев е сякаш обречен от съдбата. Неговата свръхчувствителност и предразположеност е главната психологическа причина за самоубийството му. Димо Кьорчев пише: „Димитър Бояджиев бе поет само на своята скръб. Той нямаше време да помисли за другите, той забрави в един момент най-близките си, на които бе посветил труда на своята младост и се отрече от живота след дълго и спокойно размишление…“  Някакво загатване за мисълта за самоубийство можем да открием в стихотворението „Вечерен трепет“. Но пряко за тази мисъл той говори едва в „Марсилия“: „…че мисълта за смърт ме блазнеше кат блян висок“. Най-точен е Яворов: „Той беше поет по душа, а душата на поета мъчно се примирява с нашия живот.“ Пред Васил Пундев след смъртта на Димитър Бояджиев Яворов казва, че би написал предговор към евентуален негов сборник със стихове. Иван Динков твърди, че „…един истински поет, дори когато люби една жена, която много обича, дори и тогава той не е  сто процента там, при нея.“ Двете начала – емоционалното и интелектуалното, чувственото и духовното се сблъскват с действителността. Смазващата социална действителност, в която не достига въздух и поетът се мята като риба на сухо е много драматична за чувствителния поет. Вътрешните напрежения между идеала за света и реалния свят са огромни, разрушителни, водят до трагичното решение. По принцип в личен план по-опасни за поета са творческите кризи и сривове. Нито Яворов, нито Димитър Бояджиев, или който и да е друг значим творец се самоубиват от любовна мъка. Още повече, че в „Марсилия“ Димитър Бояджиев е изцяло концентриран върху смазващата социалната действителност, в която въздухът не достига и поетът отчаяно, конвулсивно и спазматично се мята като риба на сухо. Големите поети и творци посягат на живота си, когато обществената несъвместимост става тотална, а резигнациите достигат до предела и преминават границите на поносимостта, изгубват вярата в Смисъла на живота, когато обществото ги отчая и те не намират изход и смисъл да живеят, оказват се несъвместими със света, в който пребивават. И идва трагедията.

Самият Димитър Бояджиев е болезнено чувствителен тъжен самотник. Хумористичните творби, които поетът пише за „Българан“ от една страна са, за да изпълни приятелските си задължения, а от друга са отчаян опит за бягство от трагичните мисли, които постоянно го измъчват. Нито българановският веселяшки артистичен бохемски кръг, в който влизат писателите Елин Пелин, Александър Балабанов, Петко Росен, Димо Кьорчев, художникът Александър Божинов и други са в състояние да му посочат светлина и изход, да го разсеят, да го отдалечат  и откъснат от мрачните преживявания и спазми, които съпътстват ежедневието му, от мисълта и решението му за самоубийство. Постоянно е обременен от тежки мисли и изживявания, проклятието непрестанно го преследва. Не намира сили да надмогне трагичната си предразположеност, да избяга от себе си, да се спаси от себе си. Както при Яворов никой не е в състояние да промени фаталното желание, да му „спре ръката“, която прекъсва неизживения му живот.

Марина Цветаева иска на гроба й да пише: „Стенограф на битието“. Големият поет и творец не измисля, а открива. Поетът създава видимото, за да служи на невидимото. Той трябва да открие някаква отвъдност спрямо заобикалящите го материални факти. Поезията съдържа дълбокото познаване на най-дълбоките чувства и преживявания. С поезията си Димитър Бояджиев доказва именно това.