Никола ИВАНОВ, литуратурен критик

Бойко Ламбовски навлиза в българската поезия с дебютната си стихосбирка Вестоносец“ (1986) впечатляващо и убедително. Това е един от най-силните дебюти в националната ни поезия през 80-те години на миналия век. Следват стихосбирките „Ален декаданс“ (1991), „Едварда“ (1992), „Критика на поезията“ (1995), „Господ е началник на караула“ (1999), „Тежка картечница преди сън“ (2004), „Бране на думи“ (Избрано, 2004) „5 цикъла с пояснения“ (2010) и „Аутисо“ (2016). Както се вижда, Ламбовски съвсем не е разточителен като поет. Стихотворението „Вик“, което е от 1982 година е характерно за творческия натюрел на Бойко Ламбовски:

 

             Тази нощ всички птици яйцата си яростно счупиха.

             Папагали изпсуваха, храчейки кръв и стъкла.

             Грозно гракнаха славеи. Виснали в телени клупове,

             мъртви свраки заудряха с голи и сухи крила.

 

             С писък падна небето. Орлите задъвкаха киселец.

             Като дрипави старци клечаха и плачеха те.

             Свини пореха облаци с кучешка кръв. И се кискаше

             равнината, пияна до смърт, и повръщаше нефт.

 

             Тази нощ там дълбоко, дълбоко, отдън инкубатора,

             наизлязоха бройлери – кротки, безбройни и зли.

             Изкълваха звездите, изкълваха крилата на вятъра,

             изкълваха очите на дивите рижи петли.

 

             Изковаха със човчици ново небе – ламаринено,

             и оттам се изцъкли неонова, хитра луна.

             Хоризонта със четири торни стени го зазидаха

             и хранилка със дрожди залегна при всяка стена.

 

             Аз се блъсках в леглото си като в яйце неразчупено.

             Изгорял бях отвътре, когато навън изкрещях,

             че съм малък, и кротък, и зъл,  за да литна към утрото;

             че съм див, и съм риж, и съм сляп, за да ида при тях.

 

Срещаме се с драматичен, дълбок поет, който се интересува и вълнува от сериозните въпроси на живота, без страх се гмурва в злото, за да го опознае, да се домогне до същността му и да предложи пътища за справяне с него. Натуралистичните сцени усилват въздействието на стиховете, разтърсват, предизвикват спазми. Бездарната, завистлива и зла тълпа е оприличена на „бройлери“, които предизвикват усещане за докосване до нещо неприятно, изкуствено, неавтентично, насилствено, създадено по неестествен път. Апокалиптични са рисуваните картини. Славеите не пускат весели трели, а грачат грозно и заплашително като  Ботевите гарвани в гениалното му стихотворение в синхрон с гибелта на Левски.

Отвращение предизвикват мъртвите свраки, които размахват изсъхналите си крила. Наблюдаваме вакханалия на злото. Променила се е същността на птичия свят. Познатите ни позитивни изяви на птиците, които предизвикват възхищение, са се превърнали в символи на грозното, вещаят смърт. Небето се срутва с „писък“ на ужаса. Възходящата градация чрез наслагване на думи с негативна натовареност създава тъмни, тежки настроения в душите и сърцата ни. Но в същото време ни принуждават да се замислим, сепват ни, не ни оставят безразлични, активизират ни срещу злото, зоват ни да се осъзнаем докато е време, призовават към катарзис.

Същевременно лексиката в стихотворението подчертава автентизма на Бойко Ламбовски като поет. Той познава живия ни национален български живот, бит и ежедневие, но го повдига до битие. Този поет не наблюдава живота през стъклените прозорци на изолираното и безопасно жилище, неговите стълкновения с живота не са през тапицерия, която омекотява ударите на съдбата, а ги получава директно, без предпазни средства. Затова подобна поезия винаги е по-мощна, защото е автентична. Викът на поета е зов за събуждане и съпротива, за неприемане на живота  в този му вид, зов за задължителна промяна. Същевременно откриваме Фурнаджиевска образност, нотки и „бяс“.  Настроенията продължават и във „Всъдеход“:

 

   Шизофренна стомана, пълзящ катаклизъм, чудовище –

   ти квичиш и боботиш, и виеш от мъка и мощ.

   Все по-пусто пространството зейва пред твойто туловище,

   все по-дълга, следата сълзи като рана от нож.

 

Всичко е зов за неприемане на житейското статукво безропотно. Човекът трябва да намери сили и воля, за да промени света, не трябва да се осланя някой да свърши това, което той трябва да стори. Защото пасивността ще бъде „мълчалива анатема“ към човека. Несъпротивляващият се човек се превръща просто в „труп“, в ненужен мъртвец. Човекът има свой спасителен път пред себе си,  вървейки по него има шанса със своята непримиримост да се превърне в „сетния бог на човеците“. Безпощадна е сатирата към обзелата ни апатия, която достига до отчаяние в „И ето ме ничий“: „…и ни направи опитни, нещастни и закалени/ Чудовища с пантофи и сантиментални сърца“. Примирението се е настанило у човека в „Окото“. „А все по-малко ропот, все/ по-малко“ – е тъжната констатация на поета.

Ключовата дума е „бедни“, повторена седемкратно. Поетът търси някакво оправдание за това примирение, но не го намира. Същите настроения откриваме и в „Писмо с араукария“. Скучният живот се е настанил в „Балада за водненската бара“ (в черновата и беловата). Човекът се е превърнал в „течащо същество -/ течащо с неизменно постоянство“, без надежда за промяна.

Унила социална картина рисува поетът в „Гара България“ – отчаяние, безверие, няма воля за промяна. Инерцията и примирението властват и в „Перигеи“. Недоволството от примирението на лирическия герой е акцентът във „Великден за истукани“. В живота съжителстват животът и смъртта. Затова в някои стихотворения Бойко Ламбовски зове към съпротива срещу лошия свят, който става все по-лош („Уповавам се на благодарността си“). Непоносим се оказва светът за лирическия герой в „Действително тъга“ и той предпочита смъртта, за да се пренесе в по-добрия свят горе. Страстен зов за личност с достойнство е „Политика“:

 

  1. Истината трябва да бъде казана.
  2. Щом всички мълчат, ще я кажа аз.
  3. Съдбовно важно е да се каже истината.
  4. Доста важно е да я кажа аз.
  5. Трябва винаги да я казвам аз.
  6. Най-важното е да казвам аз.

 

Макар да звучат малко декларативно, стиховете не дразнят, защото са изречени искрено и убедително, а ключово е личното местоимението „Аз“.

Сред най-важните теми в лириката на Бойко Ламбовски и темата за Свободата, която за поета е базисна, абсолютна ценност. Още в стихотворението си „Лъвска победа“, което е от 1978 година, тя е централна, защото става дума за свободата в клетка. Царят на животните, гордият Лъв, се е превърнал в жалко куче, защото се е примирил със съдбата си да бъде в клетка, да води недостоен жалък затворнически живот. Битовата задоволеност и ситост, подхвърлената на готово храна, без да е вложил присъщите естествени усилия за свободния лъв да си я набави сам, е заплатил с лъвското си достойнство, с унижението на роба. В нощната тишина инстинктът и жаждата за свобода изгрява в „могъщо ридание“. И следва драматичният съвет към лъва да си възвърне достойнството, защото е по-добре да е мъртъв, отколкото роб:

 

Сякаш рухвам тогава: – Лъве, лъве, почакай!

            Няма клетки савани!

            Братко лъве, напразно е твоето взиране!

            Виж – единствен палач и приятел е мракът!

            Умри през нощта!

            И победно реви на умиране.

 

Акцентът в „Лъвска победа“ е позорът на стария лъв, с чието безсилие се подиграват чакалите, хиените, никой не се плаши от немощта му, защото усещат инстинктивно, че старият лъв вече не е заплаха за тях. Достойният изход за лъва е да се оттегли навреме с последен рев, без самосъжаление. В „Твоята синя любов“ поетът апелира де не се примиряваме, да се съпротивляваме на Системата, която ни мачка и ни отнема свободата. Живеем в „ориенталското ни добродушие – пълно със страх и жестокост“ – примирени, унили, уплашени. Важното е да не губим вярата си, с която да победим и променим системата. Същевременно поетът призовава към повече духовност. Зов за преодоляване на страха и порив към свободата е и „Огън за саламандъра“. Да преодолеем роба в душите си призовава Бойко Ламбовски в „Хуманистична поема“:

 

           И възропта слабият в униженията си, и възропта

           бедният в дрипите си, и възропта робът в букаите си.

 

Този ропот следва да се превърне в активна съпротива. Поклон пред свободата, която е способна да победи мрака е „Балтийски сонет“. Голямото щастие е да бъдеш добър, хуманен и свободен („Голямото щастие“). Можем да достигнем до свободата само при преодоляване на страха, трябва да го „удавим“ („Давене на страха“). Свободата има и възкресително въздействие:

 Като риба лежах на брега. Свободата не свършва за      мъртвите.

    И морето през гръм и боботене викна: – „Стани и ходи!

    Имаш тяло и дух на човек. Днес е четвъртък.

    Аз ще дойда в неделя с високи и строги води.“

 

В „Така“ става дума за свободата, която да надделее над страха при тоталитаризма. Надеждата е в децата. В „Свобода“ само шутът демаскира демагогията на властника и се спасява. Любовта без свобода също е непълноценна в “Телефон“.

Тясно свързана със свободата е темата за тоталитарния период, който преживя не само България. За комунистическото несвободно време става дума главно в стиховете от „Ален декаданс“. Самото заглавие подсказва посланията на тези творби. В „Лагерна песничка“ лагерът може да се приеме и като символ на комунистическата държава. Тя възпитава децата във войнолюбие:

 

                  На своите другарчета засада

                  устройва в оградената гора.

                  И своите другарчета напада

                  в една военизирана игра.

 

                  Момченцето обича да го хвалят.

                  Обича да играе на война.

                  То силните с респект заобикаля,

                 а слабите изблъсква настрана.

 

Така се формира страхът от силните, хитри и жестоки хора. Няма изход от лагерния свят, в който пребивава и се насажда примирението и позицията, че нищо не може да се промени към добро. В „Колапс“ срещаме всички безсмислени символи на комунизма, манипулациите, несвободата. Сатирата преминава в гротеска. Но и предчувствието за евентуалната лъжедемокрация. „Бодра“ е писано през 1987 година, но е невъзможно тогава да бъде отпечатано, защото асоциациите и посланията са неприемливи за тогавашната власт.

Йезуитстването, „Да си щастлив напредничав глупак“, словата ти да се „червиви и двусмислени“, „активистите“, „Бюрото и активът“, които си пият ракийката и говорят от пусто в празно – всичко това, цялата безсмисленост и фалш на времето е познато за преживелите това безвремие. С намеци и алегории със системата са изпълнени „Песничка за Панайот“ и „Характеристика“. Героят Иван Бурмов от „Системата“ е типичен за системата не само с името си. Макар че я мрази, той не може без нея, защото се е сраснал с нея и е неотделим от системата и „Ако не му я вземат,/ сигурно ще я оглави“. „Първият и последният“ е по мотиви на „Червените ескадрони“ на Смирненски. Бойко Ламбовски използва и сходна поетика. Резултатът е повече от неприемлив, защото е трагичен:

 

           Най-последният тогава с лакти път ще запроправя

           към трибуната, която като постамент стърчи –

           свойта правда да изплаче. Добере ли се обаче,

           ще се добере с червени, бичи, огнени очи!

 

           Ни ще вижда, ни ще чува как се рее и ликува

           с дрезгав грак из синевата кървавият идеал.

           Но какво гори в небето – Бог, звезда или ракета,

           ален гарван или гълъб – апокалиптично бял.

 

Хаосът на времето, хаосът в живота, несигурността, страхът и болката изпълват „Иде шарко-парко“. Душевен застой, безинтересен живот на ниво бит, живот по инерция без цели и духовни стремежи лъхат от „Напред“ и „Приятелят на сините лисици“. Животът граничи с безсмислие.

В „Диспут през януари“ става дума за неискрените диспути във времето след промените през 1989 година. Всичко се обърква и омесва, политическите препирни прикриват общите икономически интереси, политическата власт преминава в икономическа в ръцете главно на наследниците на комунистическата номенклатура, всъщност предишните остават на власт чрез децата си. Преобръщането и превъплъщенията на комунистите е правило – дядото е Ленин, а внучето е кръстено Хелън. От натуралистичните описания в „Пан“ ни побиват тръпки на ужас:

 

…от гьола, над който висеше

         сюрреалистично чудовищния завод;

         от гьола, запълнен изцяло

         от чугунени отливки, омаслен папур,

         удавени гуми, стъкла

         и постпролетарска пот:   

 

Алюзиите с отминалото захабено време са очевидни. Ето какъв е примерът, който дава президентът, обобщен образ на новите властници, във „Всяка вечер“: „И отива да пие/ с най-близкото си обкръжение.“ Примерът е даден, какво да очакваме от населението при такива всластници, освен да подражава. Сещам се за горчивите думи на Марина Цветаева: „Ако можеше между поета и народа да не стоят политиците.“ „Кахърна“ е пародия на ситуацията след промяната. Духовните Кирил и Методий стават бизнесмени мафиоти, всичко пропада и се разпада. Бездуховността безцеремонно се настанява и при „поетите“, принципът е „наши“ и „ваши“.

В няколкото сатирични творби откриваме просперитета на тъпите, арогантните, мутрите, недуховните. Силна е болката от отсъствието на национално достойнство, от робската психика и послушанието на политиците ни, от безропотното им съгласяване със силните държави, към които се прилепваме с готовност („Страната ми подтичва като старателно учениче“). „Страната ми е тъжна страна“ – обобщава поетът.

Не се притеснява да сочи недобрите черти и дефектите в националния ни характер. В „Бойкот на третото хилядолетие“ Бойко Ламбовски смесва високия езиков стил с ниския просторечен. Много са лъгани българите, включително при ентусиазираното очакване на доброто с промяната след 1989 година. Българите са станали скептици, не вярват в големите думи, подозрителни са. Чувството за пропилян живот, за нереализирани личности, за неосъществени мечти е много силно у сънародниците ни.

Понякога Бойко Ламбовски прибягва до митологията, библейските образи и античността, за да отправи своите послания. В „Страната на ситите кучета“ Сфинксът е като любима, която разговаря като жив човек. Сфинксът също е омесен от глина, но е много по-чист от живите човеци. Несъвършено е Божието творението човек, сътворил го от глина и вдъхнал му живот и душа. Често Създателят е нечувствителен към болките и нещастията на другите, не изпитва съчувствие и състрадание към тях („Глинен човек“). Същото послание откриваме и в четиристишието:

 

                       Господ си къта пилците.

                       Господ ни гледа ласкаво.

                       Защо като амбразура

                       окото му тъмно зее?

 

Съдбите са сходни, но сфинксът-жена е много по-устойчив. Откриваме и екологичен мотив, но замърсител е човекът, защото е жив, той създава и трупа върху сметищата. Но бихме могли и да размишляваме, да търсим в посланието алегорията за душевната чистота, защото във финала на първата част на минипоемата лирическият герой заключава: „Краката ни дишат отделно“. Поантата във втората част е „Ръцете ни дишат отделно“, а в третата част – „Главите ни дишат отделно“. Градацията подчертава главното послание: човекът се е дехуманизирал, не изпитва съчувствие, състрадание, не усеща чуждите болки и нещастия.

Настъпва алиенацията, самозатварянето, капсулирането, изчезват топлината и човещината. Конят е „железен“, реките са от „асфалт“, хората се хранят и любят по инерция, без чувства, сякаш са безсърдечни и бездушни автомати. Студенината усеща и „отънелият клюн на тотемите“, който е в съзвучие с общото настроение и рисуваните картини. Колкото и да иска да успокои и окуражи любимата, лирическият герой на Бойко Ламбовски  не успява да намери доводи за това, защото „от разбойници пазят/ земята/ с огради“. Алиенацията е повсеместна, всеки се е превърнал в единак и се е капсулирал в себе си. Драматично-трагичните тонове се усилват до спазматичния въпрос, повторен трикратно: „Кой се връща оттам?“ Наблюдаваме безсмислено автоматизирано човешко движение по инерция напред. Вероятно водени от своите вождове човеците са устремени да покоряват, да завладяват, алчно да грабят. Безнадеждна е картината:

 

С побелели глави

               крачат старци край нас

               и тикат пред себе си внуците.

 

                       Кой се връща оттам?

 

              Като знаци от някакъв важен,

              ала непонятен език,

              израстват край пътя могили.

 

Хората са се запътили към смъртта. Изходът поетът съзира в братството и обичта между хората:

 

             А може би трябва да спрем

             и с протегнати пръсти –

             като слепи деца –

             да се опознаем?

 

Финалът на творбата повтаря началото:

 

           Целувам косата ти златна,

           очите ти ведри целувам,

           простодушни мой сфинксе,

           несретнице моя,

           безгрижна.

 

В това е надеждата. За отчуждението между хората и възможния апокалипсис предупреждава поетът и в „Зима на прага“. Алиеинацията, откъсването от корена, това е началото на мрака („Весела жена в началото на мрака“). Хората оглушават за болките и страданията на другите:

 

                         Започнаха да говорят

                         трамваите и тролеите,

                         и камъните, и въздухът –

                         а хората оглушават.

 

В „Планина“ лирическият герой е обречен на самота. Той се изкачва сам, за да се хареса на своята любима, да е герой в нейните очи, да я впечатли. Но достигнал върха, усеща самота, защото другите са останали долу в подножието, не са го последвали. Обзема го осъзнатото тягостно чувство за самота. Човекът използва уменията си невинаги хуманно („Водоем“), дал е превес на материалното за сметка на духовното. В „Зелени хълмове“ откриваме смесване на материалното с духовното. Оксиморонът в края придава обем на посланията.

В „Геронтион с козата“ става дума за примитива, който все пак е запазил естествената си чувствителност, милост и съчувствие и състрадание, за природността на нещата. Творбата е отрицание на войната, съчетано със съдбата на гастарбайтерите. Гарваните от едноименното стихотворение напомнят за Ботевите гарвани от „Обесването на Васил Левски“. Това е предчувствието на поета, че гарваните ще съпътстват човека в пътя му и надеждите към по-добър и смислен живот. Ето как описва поетът злото у човека и неговата безчувственост в „Край“:

 

Човекът с каменисти черти

                    чаршафа мачка с късите си пръсти,

                    а мускулът в гърдите му бумти

                    и скоро от омраза ще се пръсне.

 

А ето какъв е трагичният му край:

 

                    И тръгва към смъртта – като сирак.

                    Захлопват Тук и Там – не го очакват.

                    И близките в ожесточен рояк

                    над него каменисто се разплакват.

 

Мъчно се достига до подвига, да обичаш е равносилно на подвиг:

 

                    Ръката и длетото методично

                    почукват Идеала. Става скучно.

                    Това е жилав навик – да си камък.

                    И бавен, мъчен подвиг – да обичаш.

 

В „Марина, нашите празници ни наказват“ античността е противопоставена на съвремието, защото античният човек е по-достоен и хуманен, във времето човекът е станал по-лош, подъл. Лирическият герой съзнава и се обръща към Марина с думите: „Най-страшното е това,/ че те обичам малко.“ В „Слънце“ надеждата е, че доброто ще надделее над злото. Гладът в едноименното стихотворение е оприличен  на „звяр непознат“. Когато човекът е унизен, гладува и е притиснат до стената, когато е застрашен животът му, това го ожесточава и той тръгва в отчаянието си на съпротива, търси милост и закрила от Създателя:

 

И настръхнаха странно и строго към бездната ледена

           като някакви тъмни и свити пружинно лъчи…

           През съдраната кожа на звяра небесен ги гледаше –

           търпелив – отвисоко – баща им – с безбройни очи.

 

Античните хора са по-автентични, по-достойни, съвременният човек е по-дребнав, меркантилен и недостоен, настоява Бойко Ламбовски в „Посейдоново тържество“. Автентичният живот е по-пълнокръвен, единението с природата е присъщо на естествения човек, живял в миналото, днешният е малко изкуствен, отдалечен, неавтентичен:

 

             О, ние бяхме деца на степта,

             но вървяхме към хоризонта.

             Ние преджапахме реките,

             надвесихме се от континентите

             и задялахме еднодръвки

             с каменни инструменти.

             Ние отплувахме с каяци, с джонки.

             Към зората розовопръста…

 

Човешката история е изпълнена с насилствено покоряване на народи и превземане на територии, с много жестокости и кървища:

 

Тия, дето са различни, трябва да се покорят.

             Мечтите ни са високи, топовете ни лъщят.

             Тия, дето възразяват, ще затрием без следа.

             Ние носим ред и полза, ние носим свобода.

 

Най-голямото и страшно човешко зло е войната. ВД четиристишие от „Тежка картечница“ четем: „Всеки си прави своя/ лична атомна бомба“. Войната не е изобретена в съвременността, а е сатанинско човешко дело още от древността и античността. В „Щастлив цар на моста“ лирическият герой нарича войната заради Елена „красива“. Но ето за каква „красота“ става дума:

 

Пътьом избихме люде безчет,

            Не за Елена – за чест и ред.

            (И малко плячка – злато, жени…

            С туй се подслаждат земните дни.)

 

Войната е жестока и безчовечна, но войнолюбието е вменено в човешкия характер от Създателя. Бог няма право да се крие като невинен, защото човекът е негово създание, сътворил го е с жестокостта да убива. Финалът на „Господ е началник на караула – 2“ говори достатъчно със своето послание: „И бръсва Господ капка свобода/ с подоофицерски, рязък жест…“ Оксиморонът „лъчезарен ужас“ в едно от четиристишията на Бойко Ламбовски осмисля антивоенното му послание. А четиристишието:

 

                Слънцето всеки ден перва

                С жарък камшик Балканите.

                Каква е тая верига,

                Забравила да залегне?

 

асоциативно насочва към мисълта за Балканите като барутен погреб на Европа. Силно антивоенно стихотворение е „Моят чичо бе смел танкист“.

Свобода насила на щикове е свобода за онези, в чиито ръце е оръжието. Молитвата към бог е част от посланието в творбата:

 

…дай на гладния цял залив

              пастети от водорасли,

              дай на сития глад

              или апокалипсис.  

 

Човекът достига до там, че иска да покори и пороби самият Бог.  Бог не всякога обаче е милостив и състрадателен към своето създание, понякога е безлюбовен към човека. В „Синовете на жреца“ Бог е показан с нелицеприятни черти, фалшив, притворен, неискрен:

 

               Щом утихнеше храмът след дневния рой малоумници,

               Те с парцали в ръцете възсядаха прашния бог.

 

               Всяка нощ те петната ръждиви грижливо замазваха,

               и могъщото теме излъскваха с кръв и зехтин.

               Жрецът строго подвикваше, ала ги гледаше ласкаво,

               както всеки баща гледа своя старателен син.

 

Жрецът също е лукав. Тази неискреност се пренася и върху синовете, върху поколенията, примерът е заразителен:

 

               А заспеше ли, те като кукли – дълбоко, си смигваха,

               и започваше тяхната тайничка, зла свобода.

 

               Всяка нощ те се втурваха в залата, дето молитвено

               бяха струпани новите дарове. Свели глави,

               ги преравяха, после с еднаква досада разритваха

               сиромашки петаци и златни, огромни тави.

 

Даровете от сърце на праведните и искрени богомолци лакомите синове безцеремонно присвояват. Експресивният език усилва въздействието на стиховете. Мечтата е за нов истински хуманен бог. Сънят на втория син е категоричен:

 

…в мъртвата хватка е стиснал краката железни на идола,

       и го тръшва пред всички, и рухва дебелият зид.

 

Което е и мечтата за нова духовност, за нов морал и нравственост. Господ не гледа с достатъчно любов към човека в „Господ е началник на караула – 1“, защото го е създал повече от необходимото жесток. Понякога се отнася несправедливо към своето създание човека, не признава своята вина за характера, нрава и морала човешки:

 

               Намери ли го, Господ се гневи,

               и го разтърсва с ярост мълчалива.

               А после казва: – Ставай и върви!

 

               А после ни целува и убива.

 

Недоволство от Господ откриваме и в четиристишието:

 

               И се взираме в телевизора

               като притихнали кроманьонци

               в пещерен отвор. Нищо –

               зле сме, но саблезъб е Господ.

 

Единственият земен идол трябва да е Бог, но само ако е справедлив. Несправедлив е светът, затова животът е „обида“ в „Хилиастична поема“:

 

      О, железен идол с праведни очи и пуст поглед! О, кървав

      конник – по-червен си от пурпура на Петров-Водкин! О,

     светец с алени нокти, с гъргорещ, фонетично разпорена

     молитва: – РобеспиерТроцкиЧеГеварарррааааах!

 

Опитите да бъде заменен Бог със сатрапи от човешката история винаги са водили до трагични последици за хората. Рефренът в творбата е : „О, железен идол с праведни очи и пуст поглед!“ Безчувствен, безсърдечен, жесток, антихуманен, кръвожаден е идолът. Алчността е взела нечовешки размери, хората се ценят по богатството, по материалния просперитет, не по духовната извисеност. Алчни и недостойни са оракулите в „Басня за делфийските оракули“. Езоп, който говори истината, не е любим на властниците. Оракулите губят вярата на хората, защото човеците разбират, че те са алчни и недостойни. Мотивът е продължен и във „Вестоносец“. Вестоносецът носи добрата новина, но хората са достатъчно лъгани, станали са скептични, недоверчиви, подигравателни. Свикнали са да очакват лошото, човекът е подвластен на злото:

 

                Но дълбоко, дълбоко сме всички ятаци на дявола,

                а пък дяволът шепне, че воините нямат лица;

                че зад техните брони кръвта е лукава и ялова;

                че с корона картонена всеки изглеждал би цар.  

 

Хората посрещат вестоносеца със стена „иззидана от гърбове“, защото не желаят истината. Картонени и бутафорни са и шлемовете, и царските корони, а вестоносецът възвестител и приносител на лоша новина, както знаем от историческото  предание, по правило го убиват.

И меланхолията в поезията на Бойко Ламбовски е стряскаща с предупрежденията си. Това откриваме и усещаме не само в „Риболов в деня на меланхолията“. Лексиката е натуралистична: „и глътна  в стомаха си блатен“, „лигав камъш“, „стръв и закана“, „глад“, „хлад“, влакът е оприличен на „червей“. Натурализмите са с негативни отсенки и емоции, чуваме „пукот на паяжини“. И финалът на творбата:

 

            …аз разбрах, че ме чака .

            жестока

            и тъжна

            на дъното,

            най-самотната

            в целия космос акула.

 

Ангелът от едноименното стихотворение е отвратен от злия нрав на човека, отчаян е от човешката природа:

 

Аз се спуснах тогава без страх. И крилата си мощни отрязах.

      И ги хвърлих в краката ви – хвърлих ги в земната прах.

      Аз пристъпих сред вас, но видях, че отново се мразите,

      и отвърнах глава, като сиротен бес възроптах.

 

      Като сиротен бес възроптах: – тя, земята, ви тегли, засмуква ви;

      тя облизва петите ви с лаком и спечен език;

      тя залъгва устата ви с вино, ушите ви – с музика,

      докато не попиете в нея подобно сълзи.

 

Човекът се „разлива“ и деградира нравствено, подвластен е на алчност. Безнадеждният вървеж на хората е без помисъл за духовно пречистване, вяра и стремеж към нравствено усъвършенстване, защото е станал роб на примитивните си страсти, на стомаха си. „Дъжд над реката“ освен че е възхвала на водата, защото тя е в основата на живота, в творбата откриваме и посланието, че човекът е несъвършен и недостоен да се превъплъти в храм и твърдението, универсално потвърдено от историята:

 

                Защото водата е, която прави от всеки мост храм.

                А ние сме само мостове – за щастие или съжаление.

                Ксант и Симоис бяха победени от хефесовия плам,

                но историята учи, че истината отива при победения.

 

В стиховете на Бойко Ламбовски славеите не цвъркат с весели трели. Лирическият герой в „Някой ме вика“ не трябва да се отдава и да позволява да го „парне жизнеността на горещите/ удоволствия и жизнеността/ на танцуващите край пътя пари“, защото това ще е пагубно за него и за морала му. Бате Рангел „би наредил салатката, ако е домакин/ и би посъветвал да се съсредоточим върху главното -/ шишето пред нас.“ Защото той се интересува от битовото, ежедневното, той не се замисля върху сложните философски въпроси, които вълнуват Авицена, Августин, Еразъм или Толстой. Големият страх се преодолява с разтърсваща реакция. Лирическият герой осъзнава, че има да върши още неща, но смъртта го вика. В „Хълмовете са тук“ откриваме, че „Околовръст е много бог и много дявол“, в някои човеци преобладава Бог, в други превес е взел сатаната. В основата на  „Петък-13“ е притчовото предание за черния петък.

Творбата е съчетание между битовото и духовното, между бита и битието. Дяволът се стреми да обсеби душата на мъртвеца, но безтелесната субстанция не се поддава на примамката. Битът е ниското, често описваните битове картини са грозни, неуютни, в последна сметка важното е духовното, което винаги трябва да надделява и да е водещо у човека. Силен социално-нравствен императив изпълва „Провиждам бъдещата българска надменност“. В момента родината стои стъписана пред злото и доброто, но постепенно ще осъзнае цената си: „Пред бъдещата българска надменност/ се вихри малко страшно изобилие.“

Страхът е да не се самозабрави, да не забрави мъките и страданията през вековете и цената, която е платена. Прозира и национална гордост, все пак. Иначе понякога всеки пада в живота („Още една голяма“). В „Зверска рапсодия“ поетът прави тежкия извод, че човекът е още при пещерния си предходник, в пещерния си период. По същество не се е променил в жестокостта си, много се е дехуманизирал, войните, за съжаление, са част от живота му. Натуралистичните описания са силно експресивни и отвращават: „В едни кухни утробни/се сбират звуци и твари“; „Ако си отворят човките/ и птиците в такъв час,/ щяха да заповръщат спринцовки/ и цитати от Еклесиаст“. Във „Вещицата“ Рогатият е възседнал храма и бие тъпана, дяволът е завладял душите на хората и властва в тях. Дори вещицата ги съжалява:

 

         Мразя ви, ненавиждам ви, плюя в огъня ви страхлив,

         в лицата ви любопитни плюя, в стадото ви злорадо.

         Кой ви е бог? Кой – дявол? Кой с гласец треперлив

         заврещя:

                          „Изгорете я тая щерка адова!“

 

Лирическият герой в „Перото“ се отдава на злото:

 

Тогава си тръгнах, по-горд от обиден владетел.

             В полята се спуснах и там заживях без закон.

             Отдето преминах, не песен оставих, а пепел.

             Когото обичах, не радост му дадох, а стон.

              …………………………………………………………………

             И аз проумях, че през мен ще глаголи светията,

             и грешникът също, дори безсловесната твар.

 

Човекът е изтъкан от добро и зло, които са във вечно противоборство в сърцето и душата му и е важно кое ще надделее у нас. Лирическият герой късно се връща в храма, защото е проумял, че трябва да прогони лошите помисли от себе си. Покаянието е да опише падението си, за да бъде урок за хората:

 

            Поех към килията пак, и пристъпих на пръсти.

            Посрещна ме само на стареца немият гроб.

            На масата сложих мастило и листи, прекръстих ги,

            помолих се мълком и хванах в ръката перо.

 

При тази творба можем да направим асоциация с желанието на лирическия герой на Борис Христов да бъде метач в храма на изкуството в стихотворението

Екологически апокалипсис вещае Бойко Ламбовски в „Тъмен химн“:

 

           Замръзват тръби отоплителни,

           танкери с ткрясък се чупят

           избухват заводи,

           реки плюят риба и сажди,

           пустинята

           бавно пълзи.

 

Ако човекът не се вразуми, резултатът е предначертан и ясен. Предупреждение за реалния апокалипсис за отдалия се на алчност аморален човек е и „Вода II“. На тоталната омраза е неспособен и неприспособим духовният човек („Мразя да чета и да пиша стихотворения“). За лирическия герой на Бойко Ламбовски планетата земя му е „сестра“. Надеждата му е в децата, които ще са спасители на живота: „с умиление галиш децата/ тия тромави феникси.“ В последна сметка животът се оказва по-силен и устойчив от смъртта и безсмъртен го правят децата („Както моливът танцува върху хартията“).      Надеждата на Бойко Ламбовски е в чистите, неосквернени все още от живота деца. Затова в „Споделяне на метафизичен опит“ чистото детство е въплътено в усещането за лекота, оприличено е на „Пеперудения Господ“. Но с годините нежният бог постепенно се изгубва и животът се изпълва с мъка, нещастия, развява „тъмен кръст“, чува се „тънък плач“, Пеперуденият Господ става „страшен“. Същото се наблюдава и в „Бране на думи“. Детството е чисто, но с порастването радостта намалява, защото с опита започваме да виждаме и усещаме лошото в живота.

Жаждата на човека да опознае и владее Вселената е акцентът в „Елегия за космонавти“. Но поетът поставя въпроса дали човекът е достоен за подобна мисия, защото в този си вид по-скоро е недостоен:

 

             И с омраза ни хранеха сутрин, и обед, и вечер –

             със омраза към всички застинали долу лица.

             Те се целеха в нас с очила, огледални и черни,

             от земята, невярваща в митове, нито в слънца.

 

Цялата вселена изпраща зли сигнали: „престарели пулсари излъчваха завист и горест“, заявява поетът. Надеждата за добро  почти отсъства. Много ненавист и злоба таи в себе си човека, която ще пренесе евентуално дори на слънцето и другите планети. И природата, планетите ще усетят злото у човеците. Затова са подозрителни и недружелюбни към човешкия род:

 

               И се взряхме навън, и видяхме пак тази галактика,

              от която избягахме, горди със свойте съдби.

              И разбрахме – въртим се в лукава, чудовищна орбита…

 

В „Бъдете достойни“ човекът е определен като „планктонът на космоса“.

         Любовта също може да е спасителна за човека. В „Балада“ става дума за всеотдайната искрена и дълбока любов, която не среща ответ. В съдбата на трубадура откриваме посланието, че измяната към тези, които са ни верни, но сме готови да се разделим като ги предадем и се отречем от тях, след време се превръща в най-голямото наказание. Кралската дъщеря се подиграва с любовта на трубадура, презира го и го наказва с безчувственото си сърце, за което ще плати. Посланието прераства в универсалния проблем за престъплението и наказанието въобще.

В „Поредно основание за любовта“ поетът настоява да не се отказваме от любовта, защото ще обезсмислим живота си без любов. За пример могат да ни служат шейсетгодишните любовници от едноименното стихотворение. Макар че силата и страстта ги напускат, а телата ги предават, те с достолепие отстояват любовта си. Голямата любов понякога може да е жестока, както се случва във „Вода IV“, където чрез парадоксален смислов обрат Бойко Ламбовски осмисля стихотворението: „Голямата любов не знае милост“. Във „Врачански шансон“ посланието е постигнато чрез контраста между новата жена, която се интересува от материалното и Ботевата саможертва. В „Зарево“  става дума за капризната любов, която е въплътена в заревото. Изобщо в поетичните творби на Бойко Ламбовски, в които централна тема е любовта, става дума за сериозни чувства, за съдбовна любов, никъде няма да открием сексуални плътски картини, разгул, разврат, или пък  лековатост, захаросани сълзливи повърхностни стихове.

Всеки творец намира опора и спасение в изкуството. Редица стихотворения на Бойко Ламбовски са посветени на изкуството. В „Майстор“ става дума за съдбата на чирака, който носи дарбата в себе си. Но трябва да премине през чиракуването и когато със сърцето си усети „къде майсторлъка си крие той“, да открие  и „къде и защо му не стига магията“, едва тогава ще надмине по майсторство Учителя, Демиурга. Чиракът трябва да изнамери „тертипи до днес ненамерени/ белият свят да събаряш и вдигаш поновому“. Майсторът трябва да се гордее с майсторлъка си, а не да търси признание за усталъка си. Такава е съдбата на надарения:

 

                     Кой усталък се върти като куче разглезено

                     или скимти на стопанина покрай трапезата?

 

                     Плаща се всякоя тайна и всяко умение

                     с тебе самия, с невинното ти изумление…

 

Майсторът трябва да зазида в темелите любимата си, както е в Струна невеста от фолклорното предание, той е длъжен да носи „свещта към невидими слънцето пластове“. В живота си ще срещне много завист заради дарбата си, но трябва да я преодолее, защото в последна сметка:

 

                Ала си струва, о, струва си над съграденото

                да се изправиш и викнеш с велико смирение:

 

  • Ето ме. Чист съм. И сам ще накажа разбойника!

                Бедни чирако,

                                      глупако,

                                              разбойнико,

                                                             двойнико.

 

Макар че в стихотворението става дума за майстора-строител, творбата универсализира посланието въобще за майстора в различните изкуства и човешки дейности. В центъра на „Хартиен човек“ е човекът на духа, който в последна сметка се оказва устойчив чрез сътвореното. Животът му е низ от болка, мъка, творчески страдания, самота и само мигове радост и удовлетворение. Това е съдбата на човека на изкуството, на духа. В „Упрек към думите“ става дума за майсторите на словото, поетите, писателите, литераторите, които трябва да търсят думите, чрез които да се домогнат до неизразимото. Когато си помислил, че си ги покорил, думите с присмех могат да ти се изплъзнат и подиграят:

 

                  Единствени стават, последни – а после си тръгват.

                  Тогава ще стигнеш, но вече – завинаги ням.

 

Исторически препратки и асоциации откриваме в „Българският език“. Езикът е нашата родина, с него сме закърмени от майките си. Въпреки възраженията и опитите да бъде омаловажен, за твореца родният език е свиден, той е негов инструмент, с който художествено отправя посланията си:

 

Защо тогава свиреп

                 вървя засмукан от теб

                 и сме с пръстета преплетени?

 

 „Без тебе ме няма в себе си“ – споделя съкровено Бойко Ламбовски. За да завърши клетвено творбата, заричайки се:

 

                 Отрано ще бъда там –

                 изтлял, анонимен, ням,

                 щастлив и вечен твой поданик.

 

Поетът няма друг път освен да сподели съдбата на родния си език. Поезията не е да си правиш кефа с дребни удоволствия, тя е „божествен бунт срещу Бога“, тя трябва да те убеди „че си единствения си враг“, поезията е „държава за избягали роби“, тя е Свобода. Поезията трябва да одързостява читателя, не е бягство от живота чрез самоубийство, тя е „аутсайдерство за шампиони“ в „шампионат по катастрофалност и безразсъдство“ поезията не  е „целувка за беззъби/ и песен за глухи“:

 

Поезията е скърцане на зъби

             звън на вериги и мечове

             отрязани фалоси и уши.

             Поезията е трън в челото,

             електрод в мозъка

             змийски съсък в съня…

             …………………………………….

             Поезията е религия

             за падащи ангели

             и възземащи се бесове

                       Поезията не е достатъчно

             Поезията е всичко, което нямаш

             и имаш.

 

Поезията е „величествено нещастие“. Във „Вестоносец в ъгъла“ Бойко Ламбовски настоява, че мястото на истинския творец е при автентичния живот с цялото му богатство, откъдето да черпи теми, сюжети, идеи, образи и всичко останало. Той обича да посещава и да се пъха „в най-пролетарските кюшета на родината“:

 

                Харесва ми и тази дивна двойнственост,

                че хем не съм на място тук, натрапник съм,

                хем някак тъкмо тука ми е мястото,

                с чорбите и шишето, пред панера

                с две-три порязаници; няма другаде

                така дебело рязани филии…

 

Тук кипи истинският пълнокръвен живот и всичко е непресторено, непреиграно, а истинско и сурово. Тук лирическият герой на Бойко Ламбовски се чувства „почти щастлив“. Интериорът е по кръчмарски познат. Неслучайно стихотворението е посветено на Деян Енев, който също обича да се завира и черпи от всекидневието. Във „Въдичар в шумака“ лирическият субект не се захласва по красотите, „защото имам работа на дъното, в самия дол“, а в дълбокото и подмолите на живота и човешките души. Не го интересуват веселото, „сиропираните“ неща, а драматичните обстоятелства, пред които ни изправя животът, директният сблъсък с живота. Животът е светлина и мрак, в него съжителстват в борба лошото и доброто. В автентичната обстановка той се чувства „достатъчно самодостатъчен“, защото е такъв, крив, себе си, усеща се в своята кожа. Фауната, която го заобикаля е показателна: таралежът е като „старец мистик“, жабата агонизира „в змийски челюсти“, охлюви, дъждовник, „ръждиви гъби“, сякаш излъчващи радиация. Нерадостна картина – комари, мухи, червеи, които предизвикват отрицателни емоции, неприятни, студени, малко отвратителни. Флорота има същото въздействие. Дряновете са оприличени на „вечери с артрити“, стиховете населяват глогинаж, паяжини, репеи, „габъров шушляк“, чуваме „почти любовно гукане на птеродактили“.

Това е суровият автентичен живот без преиграване и маниерничене, неподправен, крив, безпощаден. Срещаме цветисти натурални изрази и език на улицата, без евфемизми. Именно такъв е истинският пълнокръвен живот, където „всяка рибка царичка е,/ всяка душа е корона, всяко тук столче е трон“. С нищо, с никакви битови удобства не може да се замени автентичният живот, естеството. Автентизъм със социални намеци откриваме и в „Нощен риболов без преспиване на платен водоем“ – бракониерство, надхитряне на закона. В „Голямата лелка“ социалната чувствителност на Бойко Ламбовски намира силен израз, защото „стари хора,  и болни/ препълват тоя свят“. Настроенията продължават  в „Шико“ и „Аутисо“, а самото заглавие на стихосбирката показва че в центъра са съдбите и животът на социалните аутсайдери. Те са „изгърбени печални фигурки/ от станиол – дори от кихане се сгъват,/ дори от пипане посърват и се сгъват“. И тази картина, тези нещастници не са от вчера.

Поезията на Бойко Ламбовски е силно екзистенциална, което я прави трайна във времето, защото се занимава с важните, същностни въпроси на битието, за живота и смъртта, за Смисъла. Поетът разрешава лирическите задачи на линията на екзистенциалната граничност. Стремеж на поета към самоосмисляне откриваме в „Под дъба на Гео Милев“, също и в „Паметта на водата, силно екзистенциално стихотворение, в което авторът говори за Смисъла. В „Движение“ лирикът споделя, че „Асансьорите на смъртта/ возят всички“. Той иска да ни вразуми, да ни предпази от злобата, алчността, омразата, завистта и всичко недостойно, което носим в характера си, което можем да определим като Злото. Неговият призив е да се вразумим, докато не е станало късно. Чрез поезията си Бойко Ламбовски ни призовава към повече съчувствие, състрадание, доброта и милост към онеправданите и унизените от живота, към повече хуманност.

Бойко Ламбовски умее обобщено да изкаже извечните проблеми на битието. В неговата поезия водещо е сърцето, но важна също е и мисълта, за сметка на окото и ръката. Той ни разкрива гнилото в своето време, в своята епоха, в които неговото поколение не успя да заживее хармонично и щастливо. Този поет се опитва да разбере тъмната страна на човека и живота и да го осветли. Неговата поезия е сплав от модерна чувствителност и класически стихови форми. Бойко Ламбовски има висока поетична култура (и не само поетична) и поетическо майсторство, пише без затруднения както в класически стих, така и в свободната поетична форма. Той не търси във външния блясък съвършенството на стиха, защото усещаме автентичното майсторство. Неговите стихове не разчитат на стилистични усложнения, на барокова образност, а на силна експресивност, но като всеки талант владее мярката и никъде не я преминава.

Това е поет със здрав талант, органичен, с отличен усет към формата. За неговите стихове е характерна силната визуалност, продиктувана от непосредствения допир със сетивата. Бойко Ламбовски е способен да обърне дадена житейска ситуация, това доказва големия му творчески потенциал. Тази поезия е пълнокръвна, жизнена, конкретна, непосредствена, утвърждаваща живота, тя е регистрация на преживяванията на сърцето и душата, отклик на всички човешки падения и подеми. Високото и низкото се преливат, понякога иронично се обговарят чрез митологично и ежедневно, минало и настояще. Душевният му катарзис и етичната му рефлексия са в центъра на поезията му. Светът, в който живее Бойко Ламбовски е свят на социални контрасти, на насилие, отчуждение, затова чувството му за катастрофичност е породено от обкръжаващия го враждебен свят. Понякога в стихотворенията му е акумулирана огромна енергия. Този поет умело преминава от социално-битовото към трансцедентното и обратно, Азът се стреми да намери опорни точки на битието. Бойко Ламбовски има право да каже като Марина Цветаева: „Аз съм неизтощим извор на ереси“.