Никола ИВАНОВ, литературен критик

Сборникът „Среднощен етюд за стари глупаци“ е поредното доказателство, че Проф.Златимир Коларов вече се нарежда не само сериозните имена на писателите лекари в националната ни литература. Ще спомена, че сред признанията му като белетрист е Националната литературна награда „Димитър Димов”. Заедно със съпругата си Валентина Фиданова-Коларова, са автори на няколко документални и игрални филми, получили признание. Сценарист е проф.Коларов, а режисьор – съпругата му. Правя този увод, защото го смятам за необходим, тъй като дава представа за професионалните и творчески му интереси.

Между лекарската и писателската дейност има съществена връзка, защото и двете са свързани и са присъщи на хора хуманисти по природа и нравственост.

Сборникът включва седем новели, обединява ги силната им хуманистична струя, която прелива от една в друга творба. „На последния ред в киното” е силен антивоенен разказ, в който войната е внушена като най-голямото човешко зло, в което дяволското, демоничното, бесовското в човека вземат връх. Несъгласията на белетриста и упреците му са към живота както преди 9.ІХ.1944 г., така  след него. Това е част от честността и обективността на творбата.

Заглавието на новелата „Бедната душа” подсказва нейната същност. Неуспял студент от провинцията започва работа и сивото ежедневие и безперспективност са постоянният му спътник. Години блъска за една гарсониерка, негов събрат идва в гарсониерата, пиянства и умира. А бедната душа продължава да пише писма до родителите му от името на сина им. Когато решава да отиде до селото на починалия разбира, че те отдавна също са починали и по същия начин бившият учител е отговарял на писмата от името на родителите му. Писателят силно е внушил сивото, скучно, безперспективно живуркане, безрадостното съществуване. А сред най-големите престъпления срещу човека е  лишаването му от перспектива и надежда.

Естествено е част от персонажите в новелите на Златимир Коларов да са лекари. В „Телефон на доверието” психологът Дарий Гълъбов е самотник, който през всяко дежурство разговаря с нещастници. Ето пасаж от разказа: „С годините опозна хората и видя, че по-голямата част от тях бяха потънали в дребните си ежедневни грижи, бяха се обезличили и превърнали в аморфна маса, изтъкана от страх, примирение и робско търпение.”  Още: „И лудницата започваше: звъняха му отчаяни хора на прага на пълното безумие, изнервени мъже, изоставени жени, разочаровани младежи, психопати, неврастеници, хипохондрици, интелектуалци – излъгани, поругани, обидени, потънали в бездната на самотата, плод на собствените им грешки и комплекси и на чуждата враждебност. Изгубили всякаква надежда, търсеха съвета му, закрилата и помощта му, водени от желанието да споделят болката си с някого, без да го виждат, защото така по-лесно можеха да говорят за най-съкровеното и тягостното в себе си. Дарий усещаше, че понякога звъняха, само за да избягат макар и за миг от терзанията си, без да вярват, че нещо може да се случи, да се промени, че нещо добро може да се появи на сивия хоризонт на тъжното им ежедневие…”

Със силно хуманистично въздействие е новелата „В края на часа по рисуване“. Това е прочувствена творба за малките бедни хора, пестили с лишения цял живот за скромен дом. Когато единият почива, остават сами с мизерните си пенсии, с които не могат да си позволят нормален живот в битово отношение. Мария Колева дотолкова е отчаяна, че е решила да умре. Но заради изневиделица появилото се несретно котенце преодолява кризата и свяна си и става гол модел в художествената гимназия. В центъра е обобщеният образ на малкия анонимен човек, социалния аутсайдер и борбата му с живота за физическо оцеляване, който намира душа с неговата съдба. Сиротни души, които заживяват заедно, за да дочакат края. Посланието в „Зарко” е в края на новелата: „И за успокоение ще ти кажа, че осъзнаването на хармонията е началото на пътя към прозрението, към Светлината. Или казано по-простичко: всеки човек и всяко нещо на Земята и Вселената има своя неповторим, единствен, личен смисъл, а твоят е да летиш със затворени очи пред неизписания лист, да докосваш с мисълта си промисъла на Създателя и да предадеш осъзнатото на останалите хора – Божието послание, закодирано в живота и във всеки атом на Вселената, че хармонията е любов, разбиране и доброта и нищо друго, че трябва да я открием в себе си и да я дадем на другите, за да има смисъл, че сме живели…”

Герои в новелите от сборника са по-често интелектуалци,  интелигентни и чувствителни хора. От всички творби в книгата ненатрапчиво се налага главният извод: общество и свят, който унизява талантливите, интелигентните и чувствителните, и дава предимство на дебелокожите, агресивните, неинтелигентните и нечувствителните, няма бъдеще, неизбежно го очаква дъното.

Естествена е темата за писателския занаят, която е в центъра на „Черно-бяла снимка от стар албум“. Главното послание от творбата е, че писателят не трябва да се откъсва от реалния живот, да се самозабравя, да се превръща в мизантроп, както преуспелият Венцислав Василев. В последна сметка се оказва, че той е пропилял живота си, защото го изживял неавтентично, без любов, дълбоки истински чувства и страсти. Писателят поставя и най-важния може би екзистенциален въпрос за Смисъла: „При последните думи на младежа Венцислав усети сърцебиене и забравено свиване на гърлото и го обля болезнена, тревожна тръпка за младежа, за приятелката му, за себе си. „Защо се раждаме и защо умираме?“ – се запита той и си отговори: – Раждаме се, за да умрем! И къде е смисълът?“ Бе прегръщал десетки жени, но нито веднъж не изпита подобно силно чувство на отдаденост, на взаимност и сливане с другия човек в едно трепетно, щастливо същество, за което времето е спряло и другите ги няма – нещата, които описваше младежът. Нито веднъж не изпита желание да потърси жената на живота си, да я прегърне и да се слее с тялото и душата й, докато животът минава бавно покрай тях до своя неизбежен, логичен край. Младежът щеше скоро да умре, но бе живял повече от него, бе почувствал много повече неща, защото бе изпитал споделената, безкористната, страстната, чувствената единствената любов. А това е нещо цветно на фона на черно-бяло-сивия живот, който бе живял със славата, парите и жените. Като гледаше младежа и момичето да вървят прегърнати по пясъка в сенките на залеза, за първи път си зададе въпроса: „Защо живя, глупако?“

„В отблясъците на нощта“ е новела за любовта и човешката близост, но най-вече за пропуснатото възможно щастие поради собствената ни нерешителност да направим крачката към сближаване и предложението за интимност. Когато не сме послушали порива на сърцата и душите си и се разминаваме с истинското щастие. И същевременно можем да навредим фатално не само на себе си, но и на другия. И наказанието ни за това ще е неизживяна любов, за което вечно ще ни гложде угризението на съвестта. И главното послание, че трябва да изразим любовта към най-близките си, докато са живи, което често пропускаме.

Споделих по няколко думи за всяка творба от сборника, не само защото вероятно още не всички са прочели книгата, а и за да илюстрирам същността на белетристиката на Златимир Коларов. Той е мъдър и мек, неагресивен автор, а посланията му са убедителни и категорични. Творбите в сборника не са разностилни, събрани на случаен принцип. Затова влизаме неусетно от новела в новела и книгата има цялостно звучене. Белетристът умело съчетава реалност и фикция. Героите в новелите му имат реални прототипи. Достоевски беше казал, че в живота се случват такива реални неща, които и най-гениалното писателско въображение не е способно да измисли.

Новелите на Златимир Коларов имат и друго предимство – те са четивни. В творбите няма да открием маниерност, зад която обикновено се прикрива творческото безсилие. Езикът е изчистен от цинизми, вулгаризми и т.н.

При сюжети, подобни на новелите от „Среднощен етюд за стари глупаци”, при подобна писателска гледна точка и авторска позиция, чувствителност и хуманизъм, белетристът е изложен на опасност да премине границата, да наруши мярката. В драматичния и на места трагичен романтизъм на книгата властва тъгата, естествено идва и пречистващата сълза. Сълзата на Надеждата. Хуманистичните внушения в творбите от сборника на Златимир Коларов обаче не пропукват тънкия лед на мярката, затова не звучат сълзливо-сантиментално и захаросано. Сред най-сериозните достойнства на творбите е, че Златимир Коларов е преодолял  тези опасности.

Сюжетните изненади са още един плюс за белетристичните творби от книгата. И друго съществено постижение: всички новели от „Среднощен етюд за стари глупаци” са с отворени финали. Златимир Коларов никъде не предлага отговори, а поставя въпроси. Така, както го правят талантливите и сериозни белетристи.

Като типаж, като съдба, като мислене в психологически план, като морална философия, като нравственост, като социален генезис Златимир Коларов открива в своите персонажи човешкото, което в някои от героите може да е закърняло, но той вярва, че то не е окончателно погубено и в последна сметка може да се събуди отново.

 

 

 

Златимир КОЛАРОВ, „Среднощен етюд за стари глупаци“, новели, Изд. КЛМНЕООД, София, 2019 година