Никола ИВАНОВ, литературен критик

И с новия си сборник с къси разкази „Лала Боса“ Деян Енев доказва, че е сред майсторите в жанра. Сборникът съдържа 39 разказа-есета, които общо са около стотина страници, т.е. всяка творба е по-кратка от 3 страници средно. Книгата е поредното доказателство, че не обемът на разказа и въобще на творбата определя тяхната художествена стойност.

И с предишната си проза Деян Енев е доказал силната си социална чувствителност, което потвърждава и с творбите си от „Лала Боса“. В „Писмо“ бащата е неподвижен, защото е инвалид. Старецът се гордее с ордените си от войната. Изкарват го на слънце,  пощаджийката му носи дълго очакваното писмо, че му вдигат най-сетне мижавата пенсията, но той вече е починал. Закъснялото признание само увеличава протеста срещу обществото и държавата заради закъснялото уважение и признание към заслугите на героя. Бедните брат и сестра очакват нетърпеливо курбана, за да задоволят глада си в „Курбан“. Когато мизерията е достигнала до предела, тя може да намали дори и вярата в Бога, затова героите не изчакват до края църковните песни. Дали можем да ги виним и упрекваме за това? Писателят не предлага отговор, всеки читател сам трябва да си отговори. Въпреки беднотията в „Орлово“, героите намират време и за селските приказки, но и за любов. Животът е по-силен от всички изпитания, е посланието от разказа.

Някои от разказите от сборника са посветени на миграцията. В „Синюша“ в селото е останала да работи само погребалната агенция, няма млади хора, защото са се изселили, всеки търси някакво спасение. Това може да озлоби овчаря Алиш, който убива с жестокост водачката на овцете Синюша, защото не му се подчинява и ги води на най-хубавото пасище. Финалната картина е обобщаваща: „Чешмата я нямаше. Нямаше ги и поляните. Цялото поле беше заето от гробищата. Отпред се извисяваше огромна сива барака на два етажа, върху която имаше надпис „Погребална агенция“. Опитах се да вляза навътре и да потърся гробовете на прабабите и прадядовците, но цялото гробище беше като джунгла, обрасло с едни триметрови трънаци, твърди като желязо и аз се отказах.“ Всичко е запуснато, мъртвило. В „Дъжд“ в селото са останали само 5-6 старци, а гробищата са се превърнали в символ на селото. В „Лисичката“ носталгичният тон и споменът за идиличния селски живот в миналото, труден, но и сладък, не могат да прогонят драматичните преживявания. В селото са останали само старци, които чакат края си. Съседската къща е запустяла, стопаните са починали, в нея се е заселила лисицата. Внукът не може да замести дядото в селската работа, защото не може да коси.

Някои от мигрантите са намерили спасение в големите градове, други са емигрирали в чужбина. В „Сладко от боровинки“ младите с внучетата са се преселили в Чехия. В разказа става дума за истинската любов, която не се интересува от битовите неудобства. Но главното послание е в автографа, който авторът изписва за внуците: „На две мои българчета“, той казва всичко. Не по-малко нерадостна е съдбата на дъщерята, която живее в Щатите. Малкото внуче вместо „шоколад“ произнася „тотоколад“. Така емигрантите ще забравят българския език и ще скъсат пъпната връв с България. Родителите страдат, макар да общуват по скайпа. Силна е носталгията по миналото, по естествения автентичен живот в „Мечо вървище“. Много болка, тъга и самота има въобще в разказите на Деян Енев.

В няколко от разказите главни герои са мутри и мафиоти. В „Гарвани“ Шушавия е представител на дървената мафия и загива, защото жена му отива да прави любов с Дебелия, за да го спаси, но той се бори и става жертва на порива да спаси семейната си чест. Там действат жестоки закони. В „Нокаут“ Йошката и Кирето си пият бирата и мечтаят да забогатеят. Мутрата с джипа, скъпите костюми и дрехи, без да се замисля нокаутира Йошката само за това, че си е позволил да го попита какво работи. Мутрите-бандюги са безмилостни към Брадатия заради невърнат навреме заем. Богата мутра в „До четвъртък има време“ се разболява тежко, паникьосва се, търси спасение, изпълнява кой каквото му каже, особено любовниците. Жестоките хора по принцип са страхливци. Едната го съветва да вземе водна костенурка, чийто поглед лекува, другата отрича и го съветва да посети манастир, който му посочва. Там решава да се кръсти. Свещеникът му казва, че трябва да се досети кой е той, да си спомни. До четвъртък, когато трябва да се състои кръщаването. Дали свещеникът е пострадал в миналото от мутрата, или пък самият свещеник е бил престъпна мутра, или нещо друго? Читателят трябва да разсъждава, защото Деян Енев не предлага отговор…

Вината на комунистите за налагания атеизъм и лишаването на човека от страха Божи е фатална за разрушаването на моралните му устои. В „Палене на печка“ ще усетим носталгия по миналото. Животът изтлява без радости, скучен, монотонен. Учителско семейство, той е изпратен трудовак, защото тъстът му е свещеник. Служи 33 месеца, после работи 7 години по обекти като строител, защото научават за бащата на жена му и го уволняват като директор. Принуден е всеки ден да пътува до близкия град пеша от селото, за да хване автобуса за града. Заради мизерията се е превърнал в майстор по палене на печката, защото хаби само по една клечка кибрит за палене. Семейството води монотонен скучен живот, без радостни мигове. Очакват края на дните си. Жената е слушала стотици пъти историите на мъжа си, но винаги казва, че не е, за да не го обиди. За вредата от атеизма по комунистическо време, за вгорчения живот на религиозните хора и преследването им от властта и устояването им въпреки страха става дума в „Христомир“. А също за миграцията и  обезлюдяването на селата. За комунистическите репресии слез 9 септември 1944 година става дума в „Love stori“. Момчето е полицай, има красива любима, за която ще се жени, но идва фаталната дата и без вина го изпращат в Белене. Майка му изпраща бъдещата си снаха на свиждане с подаръци, офицерът я принуждава да му се отдаде и тя прави компромис заради любимия и любовта си. Връща се и след 9 месеца ражда от началника. Свекървата я прибира в дома си. След 12 години мъжът се връща съсипан физически, тя ражда още едно момченце. Може само да си представим драмата на семейството…

Деян Енев е писател, който съзнава ролята на духовността в живота на човека. Духовните хора са по-издигнати, по-хуманни, по-свободолюбиви, по-трудно манипулируеми. Затова в редица от разказите в сборните става дума за духовност. Почти автобиографичен е разказът „Трудов стаж“. Героят си търси трудовата книжка из вехториите на тавана и открива пластмасовата състезателна кола и парцалената кукла, които е купил преди много години. Действието неслучайно е между Коледа и Нова година – време за духовно празнуване, пречистване и извисяване. Работи в списание, в което постепенно сериозните четива се изместват от порнографията, на мястото духовното се настанява опростачването. Собственикът има оръжеен магазин и спира списанието, защото не се продава. Трябва да изплати на редактора 300 лева, но му отброява само 30, макар че разполага с пачки. Героят взима списание и го разглежда: „Още с първите страници разбрах, че нещо не е както трябва. Нямаше и помен от букета от стари новогодишни честитки, които дълго бяхме подбирали с колегата Коста от старите вестници. Нямаше го и новогодишният ми разказ. Наместо това имаше дълъг полупорнографски комикс с нещо средно между Дядо Мраз и Рамбо в компанията на две Снежанки, облечени в червени сутиени.“ В центъра на „Поета“ е съдбата на човека на словото, който е в социалните низини, без работа, без пенсия. Отива с голямо неудобство при директора на библиотеката, който му предлага половин щат като рекламен специалист. Настаняват го да работи в бивша баня и тоалетна в мизерни условия. Дори този мизерен жест го прави щастлив. Но в разказа става дума за мизерия на духа. Във „Вестоносците“ духовността е свързана с религиозността, Великден и козунаците в село. Дори в атеистичното комунистическо време вярващите не се отказват от ритуалите, макар че традициите се позагубват, а духовността някак си отстъпва. Със смъртта на баба Витка умира и пещта за козунаци и питки, козуначеното хоро. Но внучката и дъщерята се опитват да продължат традицията, което е Надеждата. Сходно послание откриваме и в „Църква на пътя“. Задушница е, поп Константин отслужва литургия. Силна е екзистенцията в този разказ. „Коледен разказ“ е за бездуховността на пияницата, който за алкохол е готов да се прости с инструментите си, за пиене е готов да жертва всичко. Много духовен и пречистващ разказ е „Животът на човека“. Иконите, изработени от дебелия човек, носят някаква мистика. Тържествено е шествието за празника на Патриарх Евтимий. В „Джак“ писателят настоява, че човек има нужда и от приказки, които са необходима духовна храна за него. В „Доктора“ санитарят и доктора си говорят на духовни теми. Най-важният въпрос по какво може да се познае душата на човека е труден за санитаря. Докторът се пенсионира, купува си къща на село и започва да отглежда гълъби, завещани му от починалия бивш гълъбар. В това е намерил важно духовно занимание и смисъл. Главното послание откриваме във фразата, която докторът е открил в един от романите: „Във вика душата на човека се стреми навънка и тогава всички я виждат.“ Човек разкрива душата си преди всичко в страданието. Докторът скоро умира, но какво ще стане с гълъбите? Деян Енев отново не предлага отговор, трябва читателите да го намерят сам. Във „В семинарията“ акцентът е в  мъдростта на старостта, да не ламтим за материалното, а да се наслаждаваме на последните си дни. Въпреки мизерния си живот свещениците са приносители на духовна храна. Особено впечатляващо писателят е описал въздействието на тропара на Св.Иван Рилски и чувството за справедливост. В „Туристът“ героят посещава манастир и се захласва по красивата гъркиня, която прави кафето. Силна духовност струи от детето и стареца, малкият наблюдава как старецът кърпи рибарската мрежа. За силата на вярата в Бог, за отчаяното търсене на спасение от болести и нещастията в живота, за емигрантите и изоставените бащи и майки в България става дума в „Богородичка“.

Много силна е хуманистичната струя в разказите от сборника. Силен антивоенен разказ е „Брат“. Войната с античовечността си отнема живота на братчето на момчето. Спасяват момчето като го крият в курника. След 40 години випускът се среща в китайския ресторант („Сметката“). Има и починали вече. Випускниците си спомнят Киви – бдящия възпитател в общежитието – строг, взискателен, но всички говорят добро за него. Силен хуманистичен разказ е „Полицаят и ученичката“. Състрадателният млад полицай Хорозов съчувства от сърце и душа на абитуриентката, която зъзне под колоните с надпис „Обичам те!“ и страда, защото е изоставена и самотна. Катеричката от „Подаръкът“ е продавачка в сбутано павилионче за кафе, цигари, алкохол, сокове, вафли… Най.често го посещават пияници, социални аутсайдери, изпаднали от живота зад борда. Трима от редовните посетители решават да подарят нещо за Коледа на Катеричката, но нямат пари. Иван се сеща, че у дома има шейна с Дядо Мраз, донася я, а момичето се разплаква и ги разцелува от вълнение и признателност заради добрите им сърца и души. Същевременно в разказа става дума за нерадостната съдба на емигрантите. В „Пианото“ централна е болезнената тема за децата в чужбина. Дъщерята купува пиано за 80-годишната си майка, бивша учителка по музика. Но красивото пиано едва ли би заменило отсъстващата вече десет години дъщеря. „Лала Боса“ е разказът, определил заглавието на сборника. Кокершпаньола Ричи е храбро куче. Стопанинът заминава за чужбина, оставя го при родителите си на село и Ричи умира. Нерадостна е емигрантската съдба, мислите на дъщерята непрестанно са в старата бащина кирпичена селска къща с пътечката, по която е тичала като малка. Съдбата и на останалите емигранти не е по-различна, срещат се в църквата, но всички са като случайно захвърлени от съдбата.

В сборника срещаме герои, които предпочитат свободата пред скучния сив и безинтересен живот. В едноименния разказ Топчо спасява бившата си стопанка Анелия от глутницата. Кучетата Сара и Топчо избират скитническата кучешка съдба, вместо сигурността в дома им, сякаш чувстват с кучешките си сърца и души нерадостния живот на Анелия и майка й. За майчинството и свободата става дума в „Без име“.

Това, което в последна сметка крепи в трудния земен живот човека е Смисълът – всеки трябва да го намери за себе си, за да не се отчая и да живее. В това Деян Енев ни убеждава чрез разказа „Последният ваксаджия“. Ваксаджията чувства занаята си като изкуство, намерил е смисъла в лъскането на обувките. Затова поддържа всичките неща, свързани с лъскането – бои, четки, сандъче… Старият ваксаджия умира и го наследява синът, но вече занаятът отмира, става много по-сиво и бедно. След това изчезва и синът. Усещаме силно алиенацията, изсивяването на живота, няма ги топлината и уюта на миналото, усеща се носталгията по цветните хора. Сходни са настроенията и посланията и в „Песента на колелетата“. Замира градчето, затваря часовникаря, защото хората вече не носят часовници и се запилява да поправя градските часовници из по-големите градове, затваря и ресторантът. Но се появява китарист, който вълнува малката цветарка и двамата се подкрепят негласно. Този разказ напомня за Йордан Йовков не само със заглавието си.

Разказите от сборника трябва да се четат внимателно, защото често Деян Енев подхвърля сякаш небрежно някакво изречение, в което е закодирано главното послание в творбата. Много недоизказаност има в разказите и това ги прави по-силни, интересни и въздействащи. Типично за прозата си този писател си служи съвсем оскъдно с пряката реч. Разчита на жеста, мимиката, погледа, които подсказват вълнението и психологическото състояние на героите му. Друго общо предимство са  отворените им финали, което провокира читателите да раздвижат и активизират въображението си, в известен смисъл да продължат повествованието, да станат донякъде съавтори на разказите. Едно от важните предимства на Деян Енев не само в разказите от този сборник е, че той пише преди всичко за лично наблюдавани, изживени и преживени неща, т.е. много силен е автобиографичният момент в творчеството му. Той наистина притежава завидна биография. Този писател обича да наблюдава непосредствено реално случващия се суров живот. Деян Енев не е кабинетен писател, който смуче от пръстите си и в това се убеждаваме от всяка негова творба. Той предпочита да се движи из улиците, да седи по пейките в градинките и да наблюдава внимателно, да посещава църкви, манастири, духовни средища, да разговаря непосредствено с персонажите си. Той не прекъсва връзките си със селото, с малки градчета, с корените си. От там събира сюжетите за творбите си. Фикцията при него, разбира се, като при всеки значим писател, играе съществена  роля, защото чрез нея той обобщава и универсализира. Деян Енев притежава и най-важното, може би, за един писател – писателската мяра. Защото съм сигурен, че в странстванията си той се е срещал с много надарени устни разказвачи, но ако ги накараме да напишат разказаното, нищо няма да се получи, именно защото те не владеят мярата, което е в основата на таланта. Всички знаем колко сухи са легендите и разказаното, които използват Йовков, Елин Пелин, Хайтов и други забележителни писатели, но как с големия си талант ги превръщат в класически творби.

И в този сборник с разкази на Деян Енев творбите са едностилни, затова се получава усещането за цялост на книгата. Преди всичко поради това споделих по няколко думи за всеки от разказите от сборника, за да се убедите в казаното.

Споделеното „Винаги ме вълнуват човешките лица в миг на озарение“ от разказа „Камбанарията“  може да се възприеме като мото за разказите на Деян Енев. Общуването с Бог, единението, изкачването на камбанарията се превръща в символно послание, защото след това човекът се чувства пречистен и прероден. Слушайки литургията в църквата, писателят споделя: „Исках за час-два да мога да се превърна в стена от въздух, през която свободно да преминават и словото, и песните, и лицата.“ Това е мисията на Божието слово, което кара хората да се смирят, като истукани и парализирани от него да слушат, защото въздига и възвисява. Подобно е усещането при прочита на разказите от сборника „Лола Боса“.

 

      ДеянЕНЕВ, „Лола Боса“, разкази, изд.“Рива“, София, 2019 г.