За никого днес не е тайна, че за едно столетие комуникационните възможности на човечеството са нарастнали хилядократно, това става ясно и от справка с историческите архиви. И ако днес е достатъчно да кликнеш върху дисплея на телефона си и да научиш, какво се случва на Марс, преди сто години, нашите предци са имали само три начина да се информират.

Първият от тях е да разчитат на сведения на очевидци на дадено събитие, които на принципа на разваления телефон препредавали ситуацията със съответните украси, така тя стигала от единия до другия край на града, доволно трансформирана. Най-много подобни информации имало на пазара, тъй като не минавал ден, в който гражданите да не отидат да пазаруват. Вторият източник били кръчмите и кафенетата.

Едва на следващия ден местните вестници огласявали информация за значителни за градския живот събития. И не само тях, те публикували обявления за сватби, погребения и градски журове. Националните ежедневници пък донасяли достоверна информация от столицата. Те, както и местните вестници, се разпространявали рано сутринта от деца. Малките вестникарчета тичали бързо по градските улици и крещели азглавията от първите страници. Днес родителите им щяха да бъдат постоянен контингент на социалните служби, а работодателите им щяха да понесат солидни глоби за експлоатация на детски труд. Е, тогава децата са припечелвали по някой грош и то в случай, че са успели да пласират стоката. Необичайната професия изчезнала през четиридесетте години на минилия век, когато се появили първите бутки за продажба на вестници и списания.

Третият начин гражданството да бъде уведомено за решенията на градската управа бил глашатаят. Ето как го описва в книгата си „Пролетта на един град. Пазарджишка мозайка“ д-р Константин Кантарев:

„Мнозина бяха глашатаи, но един помнят и днес по-възрастните – Петър Михов. Среден на ръст, едър, широкоплещест, с мургаво лицеу дебели мустаци и вежди, той беше живата връзка на общинските управници с гражданите. Ходеше с фуражка на глава, препасал барабан през рамо с широк каиш. Познаваха го и децата, затова тръгваха след него, докато спре на някой ъгъл или кръстопът. пооправи барабана, вземе пръчките и забие силно, енергично.

Наизскачат дюкенджии, домакини, спират се граждани. А той удари последните пръчки, извади важно от малкия джоб на куртката си свито листче, разтвори го, изгледа събраното множество, па зачете: „Т.Пазарджишкото градско управление съобщава на гражданите, че от пети того почва изплащането на общинските такси и данъци.

В продължение на десет дни всеки е длъжен да се яви в общината и да си плати. Неплатилите се облагат с глоба.“…Често особено през войната, заповедта завършваше със заплаха за наказание с „19 и 6 по голо!“ … По-късно Петър Михов реши да се модернизира. Дотегна му барабанът или искаше да се отличава от селските глашатаи, та го замени с малка свирка – жълтеникава, метална, която издуваше с уста. Свикнаха хората и с нейния глас.“

Това е прочута илюстрация на писателя и художник Чудомир, който също разказва за глашатаите. Тази професия замира през петдесетте години на миналия век, а вместо с глашатай всички домакинства се сдобиват с радиоточки.