Златимир КОЛАРОВ

НИКОЛА ИВАНОВ е роден през 1950 г. в Пазарджик. През 1969 г. завършва Механо-техникума в града, през 1976 г. – Българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и през 1998 г. – Висше образование по икономика и финанси. Дълги години работи в системата на образованието като учител по литература, началник на Инспектората по образование, заместник директор на Езиковата гимназия в Пазарджик. Автор на множество литературнокритически статии и студии, публикувани в специализирани научни списания и на научни доклади, изнесени на различни научни форуми и конференции в областта на литературната критика и история. Автор е на петнадесет литературнокритически книги, сред които поредица от пет книги със заглавие „Подреждане на балната зала“, в които са публикувани студии за изявени български поети, белетристи, критици и творбите им от последните десетилетия, на книги за Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Йордан Йовков, Дора Габе, Никола Фурнаджиев за ученици и студенти. Единствен носител е на индивидуално присъдената Националната литературна награда „Иван Динков“ през 2006 г. През 2009 г. за книгата „Подреждане на балната зала“ получава Национална награда за литературна критика на Съюза на бългрските писатели. Голяма част от разработките му са посветени на творчеството на поета Иван Динков.

 

Познавам Никола Иванов от близо четиридесет години. Той бе първият, който ме хвана за ръката през 1983 г. и ме заведе в издателството на пловдивския вестник „Литературен глас“, за да предложим на редактора Денчо Владимиров един мой разказ за отпечатване. Разказът бе публикуван, аз бях неимоверно щастлив и този факт скрепи приятелството ми с Кольо за винаги. И е логично да завърша тази книга с текст за него и за първата книга от фундаменталния му труд „Подреждане на балната зала (литературни статии и студии)“ – изд. Славена, 2009 г., първо в името на десетилетното ни приятелство и второ – той е сред водещите оперативни критици, които откликват на момента на литературните събития, факти и явления и автор на задълбочени историко-литературни разработки. За мен бе предизвикателство да напиша „критика за критика“ и то за неговата най-значима рожба и, едновременно с това, да се предпазя от приятелските си пристрастия и да се опитам да дам максимално безпристрастната си преценка за написаното и оценките на Никола на водещи български поети и белетристи.

Книгата съдържа четири студии, негово интервю и двадесет литературно-критични текста за творчеството на осемнадесет изявени български поети, белетристи и литературни критици от „последните няколко десетилетия до наши дни“, както отбелязва авторът във встъпителните си бележки, като признава правото на Времето да коригира и отсъди, кой автор е стойностен и кой – посредствен. Искрено и открито афишира изследователската си страст да търси, открива и „подрежда“ творби и автори в „балната зала на българската литература“. Впрочем, заглавието на книгата не е самоцелно и случайно, подсказано е от една мисъл на класика на българската литературна критика Нешо Бончев, която Никола цитира в една от статиите: „Литературата не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти…“.

В началото на първата студия „За литературната критика и още нещо“ Никола Иванов задава наболели, фундаментални въпроси за състоянието на литературната критика в България и отговаря на повечето от тях, всъщност прави безстрастна, по-точно бепристрастна дисекция на състоянието на българската литературна критика, като започва от кончината и загубата за националната ни литература на литературни критици, вече станали класици, липсата на достатъчно издания за литературна критика, бесмислието, несъстоятелността и вредата от политизиране на критиката и критическите текстове. Позицията на автора е ясна, конкретна, безапелационна – литературната критика трябва да служи на литературата, авторите и творбите, а не на преходните политически доктрини, догми и пристрастия и подкрепя тази своя теза с имена и примери от националната ни литература. По естествен и логичен път темата минава в следващата студия „Литературна популярност и творческа стойност“. Отново текстът започва с въпроси, които очертават периметъра на предстящите разсъждания – отговор на поставените в началото въпроси. Отново ясно и категорична е оценката на автора за разликата между славата и стойността, между повърхностната преценка и дълбочинната оценка на литературната творба – истинската поезия е далеч от уличната мимолетна слава – категорично заявява Никола Иванов. В същата гама и със същия заряд е изградена и студията „Таланти и вождове“, посветен на изначалния въпрос за отношението между властимащите и властподкрепящите или властопониращите, за мотивите и искреността на действията им, в случая за стойността на техните творби. Безспорно е честното и обективно мнение на автора към разглежданата тема, безапелационното му и категорично мнение, че всеки поклон пред вождовете и властта осакатява литературната творба и я принизява до възможно най-ниското стъпало и я захвърля в категорията на слугинажа. Примерите, които Никола Иванов дава за съдбата на множество руски и съветски писатели, много от които дисиденти, са нагледни за безогледното и жестоко отношение към творбите и творците, инакомислещи и отклонили се от пътя, очертан от тоталитаризма и неговите вождове.

В заключени на тези три първи общи студии на книгата мога да обобщя – написани са искрено, с дълбоко познаване на темата и материала – в случая на авторите и творбите, с ясен и богат литературно-критически език като проблематика, терминология и слог, с ясно заявена и непоколебима лична, гражданска и писателска позиция, непримирима с продажността, двуличието, насилието, низостта и лъжата. Не мога да се съглася с доста от крайните оценки и примери на Никола Иванов за някои български творби и автори – фактът, че те радват, цитират се и се помнят от много достойни и интелигентни хора е показателен, но оценявам неговата решимост да отстоява мнението и позицията си, пък били те и пристрастни в някои от случаите и излишно яростни в голяма степен. В една от многото ни срещи в Галерията „Георги Машев“ в Пазарджик адвокатът Хари Хараламбиев определи Никола Иванов като „критик със сеизмична чувствителност“. Тук, на моменти, сеизчиността пропуква и добре съградени сгради според мен – може да не са дворци, но все пак в тях се приютяват и живеят хора…

И идва ред на истинската бална зала, горните три текста мога да определя като „предверието“ към нея – текстове, които изчистват праха и ръждата, остава чистата и искряща литература. Авторът я е подредил според рожденните дати на творците, както отбелязва в предговора на книгата: Никола Фурнаджиев, Славчо Красински, Петър Алипиев, Първан Стефанов, Иван Динков, Константин Павлов, Христо Фотев, Никола Радев, Иван Цанев, Калина Ковачева, Георги Спасов, Борислав Геронтиев, Борис Христов, Виктор Пасков, Надя Попова, Георги Цанев, Милена Цанева, Светлозар Игов – преобладават поетите, белетристите са малко – двама и критиците са двама.

Докато във встъпителните текстове има в голяма степен отричане и заклеймяване, в следващите блика доброжелателност, преклонение, възхита пред таланта, творбите и творците. И най-вече дълбоко познаване, продължително осмисляне и логично интерпретиране на посланията в творбите, на уменията, с които са внушени, на мястото им в националната ни литература. Някои от авторите вече не са между нас, други са живи, но с творбите си и едните и другите дават заявка, че са достойни да заемат своето място в пантеона на литературната ни класика. Достатъчно е да споменем Никола Фурнаджиев, Иван Динков, Никола Радев…, всъщност повечето автори, изброени в горния абзац. И похвално е, че Никола Иванов ги е подредил първи в своята първа бална зала. И, както казва в предговора на книгата – великият съдник Времето ще отсъди. За много от тях Времето даде вече своята оценка – изучават се в средните и висшите училища, за тях и произведенията им се провеждат научни семинари и конференции, публикуват се обсъждания, критики, студии, рецензии, снимат се документални филми. Всеки текст провокира размисъл, може да се доразвива и надгражда в отделна статия от внушенията, засекретени в него, всеки текст разширява кръгозора пред литературния ни небосклон.

За да затвори вратата на балната зала, авторът трябва да мине през предверието – с последната статия „За библиографията и библиографиите“ като тематика Никола Иванов се връща към темата на първите студии в книгата, които онагледихме като предверие към искрящата и кристална зала. Тук тестът е още по-нажежен, отхвърлящ, категоричен, повече от необходимото – си мисля. Личи пристрастеността на автора към темата и непримиримостта му с нечестността и користта, както ги вижда и усеща.

И щракването на ключалката и „заключителен акорд“ на текста е интервю на Стоян Вълев, в което ясно, безпределно искрено и честно Никола Иванов разкрива вижданията, усещанията и мислите си за литературата и авторите и мястото им в живота на отделния човек и на обществото.

В края на книгата са публикувани кратки биографични данни за разгледаните автори. Без тази част книгата би била непълна.

Доколкото познавам Никола Иванов, бих казал, че „Подреждане на балната зала“ е „интимна“, лична, съкровенна за него книга. Това той не ми го е казал, но го чувствах всеки път, когато говорехме в Гарлерията в Пазарджик за поредицата и включените в нея творби и автори. Моето усещане се потвръждава косвено и от факта, че Кольо посвещава книгата на сина си – жест, говорещ красноречимво за мястото, което тя заема в душата му, където, като на всеки баща, най-голямо място е отделено за сина. С този литературно-критичен труд Никола Иванов изкопава темелите и слага основите на поредица от пет поредни книги с текстове, писани в годините след 2006 г., когато излиза първият вариант на първата книга. Бих я определил като поредица-паноптикум на съвременната българска литература в последните няколко десетилетия, ням, като всяка книга преди да я разгърнем, но не безгласен свидетел и съдник на времето като физическо и политическо понятие, на авторите и на литературните процеси в него.

Н. Иванов. Подреждане на балната зала (литературни статии и студии) – Изд. Славена, Варна, 2009