Книгата на Никола Иванов посветена ан Никола Фурнаджиев вече може да бъде открита на книжния пазар. Тя стана факт след като пазарджишкият литературен критик спечели конкурс за издаването ѝ в Министерството на културата. Най-новата му творба е посветена на видния пазарджишки поет, който защитава със стиховете си думите на друг наш поет и земляк – Иван Динков: „няма духовна провинция“. Пазарджик винаги е бил град на творци и ще остане такъв, защото тук интелигентността и креативността са и ще бъдат на пиедестал, благодарение и на общинското ръководство в лицето на кмета Тодор Попов, който по всички възможни начини насърчава развитието и дообогатяването на местните културни традиции. Предлагаме ви предговора на книгата за Никола Фурнаджиев, която е издадена от велинградското издателство „Славена“.

„И спят отдавна всички знамена“

Стане ли дума за голямата българска поезия и литература винаги в съзнанието ми изплуват Пазарджик и Пазарджишко. Това го казвам заради имената на Константин Величков, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Димитър Бояджиев, Никола Фурнаджиев, Райко Алексиев, Нешо Бончев, Борис Делчев, Иван Сестримски, Александър Геров, Павел Вежинов, Георги Мицков, Стоян Бакърджиев, Иван Динков, Георги Спасов… И още… Каквото и да си говорим, струва ми се, че ролята на родното място, на традицията, никак не е маловажна. Това се отнася с пълна сила за Никола Фурнаджиев и неговото творчество.

Взирайки се в историята, можем да открием и известно логическо обяснение. Пазарджишкият край можем да го определим с една дума, която най-точно и пълно, струва ми се, дава ключа: НЕПОКОРНОСТ. Вижте само – център на Априлското въстание, център на събитията от 1923 година, най-силно партизанско движение, доколкото го е имало, разбира се, и независимо каква е оценката за него. Но това са факти, които категорично говорят за непокорство. И тази непокорност, несъгласие с действителността всякога са били и ще бъдат основен творчески стимул за надарените. Независимо дали става дума за обективна проблематика или за екзистенциални теми.

Главно събитията от 1923 година родиха една от най-великите български поетични книги “Пролетен вятър” на Никола Фурнаджиев. Тази стихосбирка е най-големият и безсмъртен паметник на един от най-могъщите поети, които е раждала българската земя. Същевременно доказва колко е важно за твореца да има биография, защото събитията се преживяват от поета, той е техен непосредствен свидетел.

В нито едно стихотворение от „Пролетен вятър” няма да открием нито пряк, нито косвен намек или споменаване и позоваване на Септемврийското въстание от 1923 година. Но е несъмнено, че в тематично отношение стиховете са отклик именно на драматичните до трагичност събития, защото тогава България е фактически в гражданска война.

Изумителен е фактът, че стихосбирката излиза в края на 1924-та година, когато Фурнаджиев е само на 21 години!!! Да сътвориш такива знаменити стихове, когато си само на 19, 20 или 21 години е наистина уникално не само за българската поезия. Струва ми се, че в световната литература има само още един аналог – Артюр Рембо, който пише „Пияният кораб” и други гениални стихотворения също до 21 години!

Поезията от “Пролетен вятър” грабва и очарова, привлича властно и неудържимо, защото говори с езика на кръвта. В тази стихосбирка Никола Фурнаджиев е като Антей на отчаянието, защото в случая всеки контакт със земното го прави нещастен от случващото се.

В образите и метафорите на великата стихосбирка има неща, които ни карат да потръпваме мистично. Защото някакви гласове ни нашепват, че ние винаги подсъзнателно сме ги знаели и сме се досещали за тях. Все едно дали ще  наречем това “проективна идентификация” в духа на аналитичната психология на К.Г.Юнг, или пък “мистично съучастие” по примера на Леви-Брюл.

Фурнаджиев озвучи българското поетично небе по непознат дотогава начин, с неистова сила, с йерихонската тръба на своя ненадминат поетичен глас, изля от небесата сълзите на Йеремия, които продължават да капят и кънтят по родната ни изстрадала и изтерзана земя. Той съчета Ботевите висини с Вазовите кънтежи от битките в Епопеята, с Под гърма на победите, с Яворовата безмилостна градушка, с Гео-Милевия спазматичен вик.

Никола Фурнаджиев остана справедлив въпреки всичко, защото не взе страна и не раздели народа си. Впрочем взе страната на многострадалния си народ, без да го дели, без да го противопоставя и неговата анатема бе за тези, които го разделиха и противопоставиха по най-мерзък и подъл начин, служейки на антинационални и антинародни интереси. Той го оплака и ожали с непостигана дотогава сила и болка. Великият поет не можеше да понася тези, които го разделяха за свои лични партийни и егоистични интереси. Фурнаджиев подсъзнателно знаеше, че големият поет и творец никога не е на страната на онези, които правят историята, а на тези, които я изтърпяват.

“В “Пролетен вятър” няма идеологии, няма партии. Опитите за партийна приватизация на който и да е голям творец са предварително обречени на провал, на пълно фиаско. Защото идеологията на големите творци винаги е била, е, и ще бъде ХУМАНИЗМЪТ!

Никола Фурнаджиев оплака събитията от септември 23-та година, защото интуитивно усети политическата спекулация в случилото се. Фурнаджиев е най-незаблуденият и незаслепен политически от всички големи творци по отношение на септемврийското въстание, които са откликнали на събитието – Гео Милев, Антон Страшимиров, Асен Разцветников и Ангел Каралийчев. Той вярваше в поредната стихия на ненакърнимата българска жизнена воля и не можеше да гледа безучастно как за пореден път е оскърбяван българският народ и неговият национален характер.

В “Пролетен вятър” Фурнаджиев изгради общия пантеон на загиналите и от двете страни на барикадата, което по-късно бе сторено и изразено от Далчев и Иван Динков.

След “Пролетен вятър” българската литература не можеше вече да бъде същата. А самият Фурнаджиев изкачи своя поетически Олимп, който по-късно не можа да повтори. Не успя да го повтори, защото тези, които твърдяха, че е на тяхна страна, започнаха да му пречат с всякакви средства. Защото такава отблъскваща беше идеологията им – диктатура на неукия, на необразования, на неталантливия, на посредствения. Причината за разрива и раздялата между Георги Бакалов и неговия „Нов път” и знаменитата четворка в лицето на Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников и Георги Цанев е участието на четворката в литературното четене със сътрудниците на „Хиперион” и „Златорог”, посветено на 10 годишнината от смъртта на Яворов (2 ноември 1924 г.) в аудитория 45 на СУ. Георги Бакалов нарича Яворов „буржоазен” поет и обявява Яворовата поезия за „приятния тамян, в който се забулва ренегирането от задачите на века”, влагайки негативна политическа и идеологическа оценка за великата му поезия. Обявява четиримата за „ренегати” и това клеймо тегне върху тях, до самата им смърт те са наблюдавани с подозрение. След случката четворката започва сътрудничество със списание „Златорог” на Владимир Василев.

На въпрос от 1964 година през кое от  четирите десетилетия от творчеството му е имал най-добро поетическо самочувствие, Фурнаджиев отговаря: „- …Най-доброто самочувствие като поет съм имал около 1924 година… Просто чувствах, че съм необходим на хората. Че знача нещо.” При отговор на друг въпрос допълва: „- Сега, когато всичко вече е много далече, бих могъл със сигурност да кажа, че тази година, 1924-а, беше най-напрегнатата и затова може би най-плодотворната в моя живот.”  И още: „- Като че ли преломните моменти са най-добрите условия за голяма поезия.”, като допълва, че все пак това не трябва да се приема като догма. Задължителен, разбира се, е талантът на твореца, без голяма дарба не може да се сътворява значимо изкуство.

Когато за пръв път влязох в дома на Никола Фурнаджиев първото нещо, което като магнит привлече погледа ми, бе забележителният потресаващ портрет на Никола Фурнаджиев в хола на жилището, блестяща работа на големия художник Стоян Сотиров. Няма начин портретът да не предизвика мигновена асоциация с великите творби на поета от безсмъртната му стихосбирка „Пролетен вятър”. Над кървавия фон и огнените пламъци на пожарищата художникът е нарисувал главата на поета, а погледът му излъчва гняв, мъка, упрек, ужас и надежда. Колкото и да не си специалист, няма как този портрет да не остане завинаги в емоционалната ти памет със своето магнетично въздействие, защото е рисуван от художник, сроден на поета в творчески смисъл, който е усетил мощта и силата на великото слово.

Заедно с най-талантливите Фурнаджиев напусна посредствениците и се отдели от “Нов път”, като започна да търпи ударите на литературни пигмеи. Затова не можа да постигне върховете и снеговете си от “Пролетен вятър”, а ние можем само да предполагаме каква драма изживя този поет, защото бе наблюдаван подозрително до края на живота си.

С времето става все повече безпощадно ясно, че големият поет не е бил на ничия страна. Това личи дори от гениалното му стихотворение “Конници”, с което доскоро грубо се спекулираше:

 

Конници, конници, конници, кървави конници.

                       Моя родино и пламнало родно небе…

 

реди потресен поетът, потресен от бесовщината, обхванала част от народа му и превърнала го в отвратително население. Защото “Пролетен вятър” – това е тъмната надежда на Фурнаджиев, че българският апокалипсис от 1923-та е последен, че повече такъв няма и не трябва да се случва в българската национална история. Това бе крехката надежда на великия поет най-сетне тоя исторически кошмар да свърши и да се възцари братството и свободата по българската земя. Но, уви…

„Конници” започва с четирикратно повторение „конници” и веднага следва обобщаващото „кървави”, което категорично сочи и подчертава трагичната участ на конниците. Апокалиптична е описваната картина. Отчаяното обръщение „моя родино” е съпроводено с пламналото родно небе, чиито пожарища са предизвикани от братоубийството и се издигат до небето и затъмняват слънцето. И следват спазматичните въпроси:

 

                 …де е народа и де е земята бунтовница,

                 де сме, о мое печално и равно поле!  

 

Никак не е случайно, че вместо въпросителен знак, поетът е поставил удивителен в края на стиха!

Фурнаджиев съзнава, че събитията нямат нищо общо с описваните в „Епопеята…” на Вазов, нито с Ботевите стихове, защото при двамата предходници става дума за национално освобождение, бунтът там е за национална свобода, докато тук властват тъмните сили на взаимното изтребление на българи от българи. Затова събитията се развиват и протичат като топоси не по балканските върхове, а из поетовото „печално и равно поле”. Тук няма върхове, героичен патос,  а взаимно жестоко, позорно и ужасяващо изтребление между сънародници. Апокалипсисът е тотален, рисуваните картини са зловещи:

 

                    Там изгоряха селата и пеят бесилките,

                    вятърът стене над пустите ниви сега,

                    конници идат и плаче земята родилката,

                    сякаш че плаче и пее, и иде смъртта.

 

Образите са фантастични, нереални за нормалното въображение, пожарищата са опустошили всичко, пеят не Ботевите жетварки, а бесилките и то с трагичните гласове на висящите обесени. Конниците галопират върху плачещата земя, родилка на всички и сеят смърт. Божият гняв се е стоварил върху самоизтребващите се и Той въздава:

 

Тъмното копие, литнало там във просторите,

                    свети под слънцето днеска оплискано в кръв,

                    греят на свода огромни, червени прозорците,

                    сякаш очите на божия, алена стръв.

 

Червеният цвят преобладава обаче като символ на нечовешка жестокост. Земният апокалипсис поетът пренася върху небесния свод. С жестокостта си българинът е разгневил Бог и неговите очи светят с „алена стръв”. Бог е обладан от жажда да въздава, самият той е изумен от случващото се.

Конниците поетът вижда като „братя, над бездна надвесени”. Всеки миг те ще полетят самоубийствено в преизподнята.

Първите два стиха от „Конници” се повтарят и в последната строфа, за да акцентират върху посланието и да „затворят” поетическата творба. „Печалното” равно поле от първата строфа е заменено с „просторното” в последната, сякаш да предупреди, че бесовете са тотално разрушителни и ще оставят само руини. Вакханалията на смъртта е пагубна за нацията. В самоубийствената битка и едните, и другите Фурнаджиев вижда като братя. „Спрете!” е викът вопъл на великия поет.

Ограничените и примитивни любители на идеологемите не проумяха и не проумяват, че стихосбирката “Пролетен вятър” няма нищо общо с елементарното опростенческо “ние” и “те”. И когато Милена Цанева  поставя на поета въпроса кои са конниците – революционерите или шпицкомандаджиите, – Никола  Фурнаджиев повдига рамене: “- Де да знам. И аз не мога да кажа кои са.” И това е през 50-те години на миналия век, когато тотално и грубо властва комунистическата идеология и идеологическият натиск върху поета бе неимоверно силен.

 

                            О, каква беда бе то, за ВСИЧКИ НИ!…

 

бе покъртителният, потресаващ вик на поета.

 

… и в нивята – в кърви двата трупа.

                                                                            /”Гибел”/

 

Това е апокалипсисът на братоубийството. Най-страшните тъмни, кървави и демонични сили, наслоявани през вековете тъмно робство, са изпълзели и вземат връх.  Няма победители, гибелта е обща, тотална, безпощадна, до това води разделението и противопоставянето, което е взело безумно връх. Фурнаджиев сякаш е бил в Дантевия Ад. Само че Адът се е настанил по българските земи. Трагедията е колосална.

За поемата „Сватба” Фурнаджиев си спомня: „Сватба” отначало беше само едно стихотворение. Написах го през  септември 1924 г. След това у мене се роди идеята да напиша и другите части.” И в „Сватба” Фурнаджиев продължава да споделя потреса от случилото и случващото се, от вакханалията на злото, братоубийството и смъртта. Картините излъчват огромни енергии:

 

             Ах, гърмят на небето големите, тъмните тъпани,

             равнините горят, и високо, и страшно над тях,

             като крави в нощта, като крави от блясък окъпани,

             идат облаци зли, и потъват просторите в прах.

 

Началото на творбата е разтърсващо. Сякаш самият Господ дирижира небесните тъпани, изпраща възмездие за обезумелите сънародници на поета. Горят пожарищата, кравите са „от блясък окъпани”. Светът е обезумял и злото тържествува и шества без някой да му се съпротивлява. Българинът е обсебен от Сатаната и се е превърнал в негов слуга. Но докато в първата строфа кравите са окъпани в „блясък”, то в третата строфа те вече са окъпани в „кърви”. Земята е „злочеста и черна”, клисурите се огласят от зловещи песни:

 

              Аз съм тъмен жених, моя майко, и пламват лазурите

              като мрачен пожар, като кръв, като вик на смъртта.

 

Поканата към сватбарите подчертава и говори за настроенията в творбата:

 

…във неделя е тя – мойта сватба, – елате ми с мъката

              и със страшната скръб на безкрайните стари земи.

 

Скръбта е тотална. В последния стих на първата част поетът е обобщил:

 

              …моя тъмна съдба, моя сватба и весела смърт!

 

В началото на втората част акцентът на внушението е четирикратното повторение на „дълбоко”. Тук се обаждат и атавистичните усещания за принадлежност на лирическия герой и чувството му за драматична и трагична общност с предците. Блясъкът на нощния кладенец е „мрачен”, земята с костите на дедите е „запалена” и гори, луната също „гори”, а не свети, дъбравите са „алени”, всичко е в пламъците на пожарищата. Въпреки всичко в края на втората част поетът търси Надеждата:

 

                И вярвам, и вярвам, че вие ме днес благославяте,

                във ранното утро в сърцето ни младост гори

                и греят полетата, греят и пеят дъбравите

                в незнайния блясък от родни, дълбоки зори.

 

Но поетът не може да се измъкне от бездната. Акцентът е в повторението на първата и последната строфа на тази част:

 

                Утре е сватбата, моя земя,

                утре и аз ще се женя,

                свети незнайното слънце в нощта

                с пламъци тъмночервени.

 

Сякаш самият лирически герой е увлечен от злото, сякаш и той е обсебен от желанието да мъсти на виновните за случилото и случващото се. Не го напускат картините на братоубийството:

 

                Меча ми остър и страшен блести,

                тъмните бездни ме викат,

                вятъра весел и черен плющи,

                ропот от ямите блика.

 

Сватбата от празник се превръща в „страшния ден”. Не става дума за естественото раждане на живот като резултат и смисъл от сватбата и неизбежната смърт, която е неотменима за всеки роден. Тази сватба не ще роди живот, а само смърт. Сватбата се е превърнала от надежда в заплаха за живота. Вместо веселие и радост, тя носи драми и трагедии. Ожесточава се даже и природата, слънцето. Радостта не е светла, защото се изразява от „черен народ”. Поетът кани на кървава сватба:

 

                Хей, мои сватбари, хей, гайди и свирки и тъпани,

                на сватба, на сватба – в неделя – на сватба и смърт!

                Небето гори и земята е в кърви окъпана,

                и буйни потоци в полетата тъмни ехтят.

 

Сватбата от радостно интимно събитие също се е превърнала в кървав апокалипсис, защото в случая не може да не бъде част от случващото се национално нещастие, което е историческа трагедия. Тази поема се отличава с поетично разнообразие: дактил, анапест, амфибрахий. „Сватба” е сред най-ярките и убедителни доказателства за художествената дарба на Фурнаджиев. Стиховете му са съчетание от символистични, експресионистични, футуристични и имажинистки елементи. В едно интервю Никола Фурнаджиев споделя: „Някои критици споменават за имажинизъм в стиховете ми, но струва ми се, че нищо не казват. Вярно е, че на времето съм чел отделни стихотворения от руските имажинисти Мариенхоф, Шершеневич, Кусиков, и най-много от Есенин, публикувани в литературното приложение на вестник „Накануне”, което излизаше в Берлин под редакцията на Алексей Толстой. Никога обаче не съм бил привърженик на имажинизма, пък и на каквито и да било други литературни школи. Ако предразположението ми към образа като изразно средство е едно от качествата на имажинизма, в такъв случай аз съм бил близко до него, без да зная това.” За пристрастията си поетът споделя още: „- Обичах много Александър Блок и още като ученик преведох стихотворението му „О доблестях, о подвигах, о славе” и го отпечатах в ученическото списание „Изгрев”. Голяма впечатление ми направи и поемата му „Дванадесетте”. Тогава познавах и поезията на Валери Брюсов, на Андрей Бели и на Сергей Есенин… Малко по-късно се запознах с работите на Маяковски… Не бих могъл да посоча точно къде и как, но аз се влияех от тази поезия, защото я обичах. Това не ставаше по пътя на логическите пресмятания, а непринудено, творчески. В „Дъга” могат да се открият по-определени отражения от поезията на Блок.” В друго интервю допълва: „- Винаги съм обичал много Блок и Пастернак.” Във връзка с влиянията въобще Фурнаджиев казва: „- Безспорно, няма поет, който да не се е влиял, да не се е учил от други поети. Но характерът на това влияние е различен у различните автори. Всичко зависи от силата на таланта и следователно от това доколко влиянието се е трансформирало в нещо съвсем свое от оригиналната поетическа личност. Първите ми учители в поезията бяха Яворов и Пенчо Славейков.” При огромния талант на Фурнаджиев става дума  точно за тая трансформация на влиянието и превръщането му в лично негово. Имажинистките изригвания на Фурнаджиев в стихотворенията му преди всичко от „Пролетен вятър” и по-малко в „Дъга” са несъмнени. В естетическата платформа на руските имажинисти четем: „Ние нямаме философия. Ние не гоним логиката на мислите. Логиката на увереността е по-силна от всичко”. Имажинистите обявяват смъртта на футуризма, но възприемат някои от крайностите му в поетиката. Докато футуризмът се стреми да постигне ритъма на словото, имажинистите искат да постигнат и ритъм на образите. Обявяват се против политическата и идеологическата ориентация в следоктомврийската  поезия и изкуство, остро нападат Маяковски. Настояват за обновяване на поетическата форма, говорят за „ритника” на образите, като „изкуство за свързване на свободни думи и образи.” Есенин говори за необходимостта от връзка на поезията с естествената образност.

Фурнаджиев е съвсем искрен в твърденията си. Неговият поетичен път не преминава през теорията, той не зависи от теоретичната имажинистка естетическа платформа. Големите поети като него преоткриват теоретичните постановки, обогатяват ги чрез творчеството си. Всичко това те постигат, без да познават манифеста на направлението. Фурнаджиев е автентичен поет, той не тръгва от теоретичните постановки за имажинизма, те не са му необходими, защото по-скоро биха му навредили. До използване на имажижинистки елементи той достига по вътрешна предразположеност и дарба. Поет от величината на Фурнаджиев никога няма да си каже: „Аз ще бъда имажинист, символист, реалист…”  или какъвто и да е друг. И да започне да следва и да се нагласява според теорията. Това е сигурно творческо художествено фиаско. Този път е характерен за вторичните, филологически поети, които миришат цветето откъм корена. Докато при автентичните поети пътят е интуитивен, естествен, при тях отсъства каквато и да е предпоставеност и литературност. В отговор на въпрос Фурнаджиев споделя: „- Преди всичко творецът трябва да вижда света по новому. Да се изразява по новому. Да мисли новаторски. Но всичко това ново да бъде свързано с една голяма истина, с едно вярно отразяване на живота. Когато новото няма покритие в живота, се ражда фалшивата, книжна поезия, която трае от ден до пладне.” Тези думи са универсални и общовалидни и трябва да ги имат пред вид всички пишещи.

Заради тези свои образи Фурнаджиев е съветван официално в печата да потърси психиатър. Други пък са го обвинявали, че причината да прибягва до тази образност е оскъдният му речник. Този поет не обича реалистичните описания. При него можем да говорим за психологически реализъм, за фантастичен реализъм. Поетът казва, че „…римата загуби своето първостепенно значение, образът съзнателно е използван като по-естествено органически-художествено средство, правят се усилия да се мине към свободния стих и т.н.” Трябва да отбележим и влиянието на националния ни фолклор върху поезията на Фурнаджиев.

В поезията от “Пролетен вятър” шества и властва смъртта. Безутешно пищи сивата птица над водите на Марица и реката свети като смърт. Чия е тази смърт – поетът не сочи. Но изводът се налага сам и трябва да се досетим – тя е общобългарска. Заплашено е племето, застрашен е националният генофонд. Като при слънчево затъмнение слънцето грее през черен облак. Тъмни сили бликат и шестват из тая лирика, от небето извира “зла светлина”, поетът ни кани на сватба и смърт. Фурнаджиев е вътре в събитията, не ги съзерцава от страни, а дълбоко ги съпреживява, той е в техния водовъртеж, обича динамиката и раздвижената ритмика. Събитията са част от неговата съдба – житейска и творческа.

В „Мъка” от цикъла „Съвест” мъчителното чувство се е настанило трайно в човешките души, те са изпълнени с „много кръв”. Човешките души са обсебени от ненаситната жажда за разрушение, властва вакханалията и победоносно шества смъртта. Спазматичен е викът на поета:

 

               О, душата на кръв е научена.

 

И поетът моли Господ да прости на обезумелите от демоничното българи. Докато в първата строфа езиците „шепнат: руши!”, то във финалното четиристишие езиците „Съскат: руши!”. Злото се е уголемило до такива размери, че се чувства всесилно и ненаказуемо. И тази замяна само увеличава съпротивата и жаждата за мъст у отсрещната страна. Дори топлият вятър в „Пред пролет” не може да прогони мъката и да поднови надеждата за избавление от злото. Поетът изплаква:

 

               О, каква бе мойта страшна орис,

               мойта мъка, Господи, войнишка? –

               С никой вече нищо не говоря,

               вкъщи крия тъжните въздишки.

 

Разделението между българите се е превърнало в пропаст, която поетът не вижда как ще бъде запълнена и преодоляна във времето:

 

               Нивга никога няма да бъде –

               да ми дойде пак някой на гости,

               черна кръв пълни всички съсъди,

               пред иконата – кървави кости.

(„Ужас”)

 

Печални, безнадеждни са сюрреалистичните картини в творбата. Невъзможен е мостът над издълбаната пропаст от случилите се събития. Прошката граничи с химерата. Затова Фурнаджиев завършва творбата трагично:

 

Боже, Господи, в мойто кандило

                свети кръв вместо Божие масло

                и голямата страшна кобила,

                и човекът със брадвата раснат.

 

Глутницата вълци яростно и безпрепятствено се спуска, за да довърши започнатото от хората („Вълци”). Няма кой да спре злото. Пътят на лирическия герой през събитията е извървян с „железни обуща”. Трагичната картина е изпълнена със смърт:

 

               Край нас минават черните каруци,

               препълнени с разложени тела,

               и най-подире като птица куца

               кобилата с най-черната кола.

 

Властват „черните гнезда на гибелта” и „пей смъртта”. Вървят хората с „железните обуща” без цел, без посока, без надежда и в този хаотичен вървеж поетът не съзира изход. Продължава да властва ужасът от преживяното и „В нивята”:

 

Но страх ни е – мъртвец изрових –

                то беше с ужас пълен ден

                и като кърваво олово

                блестеше свода озарен.

 

Безутешната сива птица не пее, а „пищи”, защото и тя усеща и преживява ужаса, който е минал през човешките съдби. Цялата природа е съпричастна и съпреживява преминалата трагедия, „Марица свети като смърт”. И все пак животът трябва да продължи. Огромна е трагедията и в „Бежанци”:

 

                  И никога не ще прозвънне сърпа

                  над веселите ниви да запее,

                  жени вървят и плачат с черни кърпи

                  и слънцето през облак черен грее.

 

Единствената надежда е Бог да се смили над грешните българи и затова е толкова гореща и искрена молбата към Него:

 

                  О, Господи, пази ни здрави още

                  и дай ни хляб, и дай ни родна къща.

 

В „Гибел” баткото и чичото няма да се върнат, защото са намерили смъртта си в събитията, станали по-зли от смъртоносната, безмилостна и гибелна чума. Войникът трябва да убива майка, баща, братя, сестри, близки, съселяни…

Смъртоносен гибелен смерч е връхлетял върху родината на поета. Косата на смъртта се и развъртяла и развихрила с огромна мощ, вилнее безнаказано и няма сила, която да я спре. Фурнаджиев е разтърсен психологически из основи, потресен е от сполетялото народа му зло.

Фурнаджиев е поет с невероятно чувство към земята. За него тя е майка, любима, хранилница, тя ще си го прибере, когато  Бог реши. Такова могъщо чувство към земята извира от „Дъжд”:

 

                   Моя едра жена, моя родна и топла земя,

                   прелъстен от звъна на пръстта…

 

„Жътва” внушава физическото усещане към земята като майка, но и духовната връзка с нея, граничеща със смесването с пръстта, т.е. със смъртта. Но и любовта към родната земя преминава през преживените трагични събития, на които поетът е станал свидетел. Затова във „В кръчмата” Фурнаджиев възроптава срещу Бог, който е позволил да се случи братоубийството сред сънародниците му. Гневът на поета е срещу свещеника като божи представител. Ракията е „бяла като гибел”, а споменът е „кървав” и неизличим. В гърдите, сърцето и душата на лирическия герой „гори куршума”. „Утро” е като събуждане след кошмарен сън, но за съжаление сънят е самата действителност:

 

…нима ще трябва вкъщи да се връщам

                   и с горестна молитва да мълчим.

 

Тежък, черен и огромен е грехът в тая поезия и той трябва да бъде възмезден. Братоубийството е предизвикало божието наказание и проклятие, Бог е замахнал към грешните и въздава. Черният трамвай е сякаш погребална катафалка, която пътува през бездънните черни улици, покрити с черна лепкава кал. Няма изпращачи на убитите, а ватманът сякаш е самият Сатана. Драматичните и трагичните емоции са на предела.

Фурнаджиев е изразител на първичното, суровото, стихийното, стиховете му са изпълнени с динамика. Затова неговият стих е могъщ като природна стихия, той е новатор с образната си система, с поетичната си лексика. Сълзите в “Пролетен вятър” са студени, тежки, каменни, въпросите тегнат като олово. Къде да спра? – пита ужасен поетът. Къде да намеря пристан за изтерзаната си душа? Самият аз кому съм вече нужен? Като Мойсей той иска да преведе народа си през пустинята, надеждата му е в следващите поколения, които не ще са подвластни на бесовете на разделението и ожесточението, което е гибелно. Оркестрацията на стиховете на Фурнаджиев е трагична и съответна на протичащите и описвани събития.

Забележителна е играта с цветовете в поезията на Фурнаджиев. Наред с „черна кръв”, кръвта е и „червена”, но срещаме „жълта кръв”, ракията е „бяла като гибел”, лицето на мъртвеца е бяло. Дори бялото, което е символ на чистота, доброта, радост, надежда излъчва негативна енергия и смисъл. Всички цветове от стихотворенията в „Пролетен вятър” сочат към гибел, защото са съответни на основното настроение.

Фурнаджиев търси брод към надеждата, за да преодолее кошмарните преживявания. Това се опитва да постигне в стихотворението „Пролетен вятър”. Повторението на първата строфа като последна, обикнат похват от поета, подсказва и насочва, че в нея се намира основната ядка на творбата. Разликата е само в препинателния знак в края на четиристишията. При внимателен и съсредоточен прочит ще забележим, че докато краят на първата строфа завършва с удивителна, то в края на последната строфа поетът е поставил точка. Можем да разсъждаваме и размишляваме защо Фурнаджиев е извършил тази промяна. Възторженото преклонение пред прииждащата пролет, към която лирическият герой се обръща със синовното интимно „майко”, съпроводено с „кръщелнице”, определя отношението на поета към пролетта. Нещо волно, свободно, стихийно блика от това стихотворение, което завладява. Сърцето на лирическия герой е обсебено от чувството за свобода и простор, където душата и сърцето му са изпълнени с нежна любов към неговите биволи, крави, свине, кобили, волове. Всъщност биволите са сред знаковите образи в поезията на Фурнаджиев. Те излъчват и внушават мощ, сила, могъщество, сигурност, вярност към стопанина. Биволите са негова опора в труда и живота. Същевременно те внушават тревога с необузданата си страховита сила, която таят в себе си и при изчерпване на покорството и търпението може да ги разбунтува, да се разбеснеят и тогава става страшно, защото биволите се превръщат в тъмна сила с огромна разрушителна необуздана мощ.

Любовта на лирическия герой е към цялата природа, къщите танцуват „запалени”, необузданото поетическо въображение на Фурнаджиев е в стихията си. „Луд” и сродните му и производни „лудия”, „полудяла”, „лудуваме” определят основното настроение в стихотворението „Пролетен вятър”. Земята се върти лудо в „безспирен бяг”, пролетта е „огнена”. Лирическият герой е обсебен от усещането, че е част от могъщия пролетен вятър и  прегръща с любов „всяко дръвче”.

Но чувството за опасност, за зло, разрушения и апокалипсис не напуска поета и в такива сюблимни, граничещи с екзалтацията душевни моменти:

 

              Падат, стават и хора, и улици,

              и дървета, и гробища черни…

 

Екстазът е съпроводен с тревога, която се спотайва в душевните и сърдечни ъгълчета на лирическия герой, защото злото, което дебне в тъмнината винаги може да изскочи от мрака и да замъгли слънцето. И тук можем да потърсим причината и мотива за точката в последната строфа, с която Фурнаджиев заменя удивителната в края на първата строфа от стихотворението. Великолепното стихотворение „Тракия” с особена сила разкрива поетичната дарба на великия поет:

 

               Под чист и златен месец виждам Тракия.

               В бездънните полета сняг вали,

               снегът вали и бавно идат в мрака

               из друмищата тежките коли.

 

               Да се развея в твойта шир загубена,

               под твоя волен вятър да вървя,

               снегът да пее, да усещам удара

               на твойта младост, Тракио, в кръвта!

 

               С колите тежки бавно да пътуваме

               на юг, където вечно гледаш ти;

               под чергилата пъстри да сънувам

               и майка си, и родните звезди!

 

               Вземи ме, приеми ме, бяла Тракио –

               сега се радвам, чист като дете,

               на твоя сняг, на месеца, на вятъра,

               на равното и снежното поле.

 

Позволих си да цитирам цялото забележително стихотворение, заради могъщите природни картини с характерния поетичен размах на Фурнаджиев. „Тракия” е от съвсем малкото стихотворения на поета, в което тежкият спомен от 1923-а остава далече и почти напълно изчезва. При тоя поет няма нищо обикновено, безцветно, безжизнено. В наглед спокойните природни описания вътрешната емоция на преживяванията е впечатляваща. В неговата поезия природата, предметите, полето, снегът, звездите, луната, земята, пътищата, всичките цветове, дори бялото, възхитата му и всичко останало е някак си „тежко” и „бавно”. Красиво и тежко е в поезията му, стиховете му излъчват „тежка” красота. На пръв поглед може да изглежда малко тромаво, но е дълбоко и могъщо, защото идва от дъното на душата му. При Фурнаджиев дори меланхолията е тежка, смазваща. Епидермалните чувства са неприсъщи за тоя поет, такава е творческата му природа и той й е верен.

Апокалиптичните  преживявания на поета са адекватни на събитията, които се случват. Отключени са огромни енергии, които трудно ще заглъхват в стиховете от “Дъга” и по-нататък. В поемата „Дъга” го спохожда плаха надежда за избавление от преживените ужаси и кошмари, полага усилия и се стреми да се измъкне от сполетялата го трагедия. Представата и надеждата са обрисувани в конкретни картини, въздухът е свеж, озониран, слънцето грее и топли, пеят „сребърни птици”:

 

              Прохладното утро ме взема в ръце,

              ти с топла любов ме прегръщаш.

              Вървиме – пред нас е зелено поле,

              дървета и весели къщи.

 

Но спомените са неизличими:

 

Аз помня всичко – не забравих

              кръвта която се проля,

              опожарените дъбрави

              и в мрака пустите села.

              ……………………………….

              Бяха дни, бяха нощи немирни,

              беше смут върху нашта земя.

              От небето червено извираше

              непокорна и зла светлина.

 

Психологическите травми са трайни, те ще съществуват до края на живота на поета.

Най-голямата Надежда на поета е в неродените и непреживелите кошмарните събития деца (поемата ”Дете”). (Никола Фурнаджиев е безспорен класик и в детската ни литература, защото има забележителни и прекрасни стихотворения за деца). Децата са необременени и неомърсени, не са преживели злокобните събития, ужасите, не са обсебени от злобата и злото. Те ще са преродените българи. Мирният труд отново ще властва по полето:

 

              Море от бодра радост ще люлей

              тогава всеки друм и всяко село;

              ще наизлязат и ще викнат: – Хей,

              полето чака жадно и зелено!

 

„Аз своя кървав спомен ще надвия”, заявява Фурнаджиев уверено, но няма да може да го постигне до края на земните си дни. Идиличната картина в творбата е впечатляваща:

 

              …че облаците тежки са разсеяни

              и небесата в млечен дим димят,

              и че със ведър поглед родни селяни

              земята ни засяват и орат.

 

Асоциативните паралели с идиличните картини от Яворовите „На нивата” и „Градушка” са естествени. Това, че като своя знаменит предшественик и учител в поезията, Фурнаджиев умее да рисува впечатляващи пейзажи и картини е несъмнено. С надежда е изпълнена и поемата „Земя”, която за пореден път ни убеждава във високото художествено майсторство и поетична дарба на Фурнаджиев.

И след стихосбирката „Дъга” Фурнаджиев не може да се освободи и спаси от преживените кошмари през 1923 година. Ужасът не напуска съзнанието, сърцето и душата на поета:

 

            Моя тежка съдба, моя скръб, моя родна земя,

            пак светкавица грей във нощта, вият вихри над нивите.

            аз съм сам, аз вървя, тъна тъмен и сляп в пропастта,

            дето мътни води на вълни мойте рани заливат.

(„Родина”)

 

В повторената първа строфа от творбата като последна, „тежка” е заменена със „страшна” и „свети кръв”. В „Сред вихрите” четем: „и расна, волен дъб – във кърви, вода и пръст са мойте корени”. Първи са кървите. „Капят кърви” е друг кошмарен образ и израз. Но пък преживяното е силата на неговата велика поезия, затова в поантата на стихотворението Фурнаджиев споделя:

 

Шумете дни, години черни – над мен летете и не стихвайте.

 

Поетът съзнава колко важна е биографията за твореца. Това потвърждава и стихотворението „Вяра”:

 

И ако падна, знай, че бурята

           вилня във моето сърце,

           че аз бях пламък от лазурите

           и пръст от родното поле.

 

В „Там далече” споменът отново се появява, поетът вижда „как двама тъмни конника летят”. „Зло” и неговите производни нерядко се появяват в стиховете му. Дори в изпълнените с най-светли преживявания и чувства стихове не го напуска тревогата и драматизмът. Психологическите асоциации с отминалото са силни и в „Нокти”. Поетът не може да забрави и да освободи душата си от преживения ужас, страшните дни и нощи, черният вятър и в „Оттатък”. „Нощ” също напомня за преживяното:

 

                …Пустеят дълги улици

                и в дъното им каменно кънти

                вървежът неотменен на патрулите,

                напомняйки пак страшните ни дни.

 

Тежки са въпросите в „Черни дни”:

 

           Какъв възторг ще ни крепи сега?

           Защо са пусти вече бреговете

           и в родната, широката река

           защо огромна светлина не свети?

 

И продължават въпросите: „Душите пуста чума ли удари?”; „Каква любов ще ни крепи сега?”; „Каква река в нощта пред нас се плиска?”; „Каква е тая душна тишина,/ която тук с години ни притиска?”. „Тежи ми бреме”, заявява поетът в „Завръщане”.

Втората световна война с тътена на оръдията и стрелбата го връща при събитията и преживяното в стиховете от първата му стихосбирка „Пролетен вятър”. Настроенията от стихосбирката се пренасят и в творбите му, които са отклик на войната като „На тръгване”, „Днес”:

 

              Наново ти дочуваш оня грохот,

              чието ехо спомня младостта ни.

 

Събитията от 1923 година са като неизлечима болест за Фурнаджиев. Те остават доживотен трагичен белег и незарастваща рана в сърцето и душата на големия поет. Това са антивоенни творби, в които пацифистките настроения са в основата им („1 септември”, „Във вагона”, „Балада”, „Тъмнини”).

Зловещи са картините в „Гибел”, изпепелена е душата на поета. „Сега съм пак във този град пустинен”, споделя Фурнаджиев в „Приятел”. Поетът не може да се примири с апатията, равнодушието, примирението, потискащото настроение, тишината на еснафството обзела хората след събитията и пожарищата:

 

Ти казваш, че годините вървят,

              че виното кипи и прекипява.

              Не! – беше пламък – днеска е димът,

              днес пепел тлей от страшната жарава.

 

              Днес дим се вий над родната земя,

              по-мирни, но по-тъжни са селата

              и по е страшна тая тишина

              от бурята, от кървавия вятър.

(„Писмо”)

 

 

Изчерпали са се съпротивителните сили у българите, борческите пориви, изчезнало е желанието за съпротива и това състояние няма как да доведе до промяна в обществения живот, борческият дух е задрямал, почти заспал. Този път ужасът е заради „страшната” тишина, която е безнадеждност. Тишина, която предизвиква душевни и сърдечни спазми у Фурнаджиев. „Спиш ти, земя, могъща майко в скърбите” – ще изстене поетът в „Съдба”. В „Дни” Фурнаджиев се самоупреква за стихналите сили, но преживяното е още живо у поета:

 

И що от младостта ми оцеля?

              Една тревога страшна, непрестанна,

              от чийто глас не мога да заспя,

              когато всичко спи в таз зима каменна.

 

Настроенията продължават и в „Глас”:

 

              Ти далеч си. Тука в кръг затворен

              преминава нашият живот:

              кафенета, работа, кантори,

              улици и сив безцветен свод.

 

И в най-спокойните на пръв поглед по-късни лирични стихотворения на Фурнаджиев понякога по-отчетливо, друг път по-приглушено се долавя тътенът и отгласи от събитията през 1923 година. В „Паметен ден” поетът изразява радостта си от освобождението на Добруджа през 1940 година и присъединяването й към майка България. Но дори и тук се усеща полъхът на септември 1923-та.  Емоционалната амплитуда между стихотворенията от „Пролетен вятър”, някои творби от „Дъга” и по-късното поетическо творчество на Фурнаджиев е очевидна, емоционалният спад съществува, но при всяко възраждане на спомена емоцията се усилва. Макар че с времето събитията се отдалечават и донякъде избледняват, те не изчезват от паметта на великия поет до края на живота му.

Поезията на Никола Фурнаджиев е „светкавица” от неговата епоха („Поезия”). Преживеният душевен потрес е намерил адекватен художествен израз в изумителни и невероятни поетични творби. Това е спазматична, конвулсивна поезия с мощни зарисовки, стиховете са „сок от нерви”.

В „По пътищата ти вървях” големият поет прави равносметка на изминатия път:

 

                 За тебе пиша стих след стих

                 с горчивото съмнение –

                 живота ти дали разкрих.

                 Фалшиво е, студено е!

                 И идва вечерният мраз,

                 и пак с ръце изстинали

                 развързвам яки възли аз,

                 и тъй ще бъде винаги.

 

Вечното съмнение на големия творец дали е бил честен и почтен, дал ли е всичко, бил ли е достоен…

В идеологическите призиви към поета да търси оптимизма, опитите му за оптимизъм достигаха до такива стихове в „Поет”:

 

Вий сте всички добри, вий сте всички дълбоки и умни,

                 ваште думи сега толкоз кротко и мъдро звучат,

                 но във ваште очи светят пламъци сини, куршумени,

                 и на тяхното дъно тлей малка и хилава смърт.

 

И завършваха с тяхното продължение:

 

Тук сред вас може би ще напиша порядъчни книги,

                 много коли с петит и корина, тъй, както е ред,

                 после, както е ред, и през няколко фази ще мина

                 и накрая ще бъда прославен, но лишен поет.

 

Ето това искаха по-късно от него. И успяха да го разколебаят, но не и да го победят.

Сред най-силните плесници в българската литература остават стиховете на Фурнаджиев:

 

И спят отдавна всички знамена

                    и вместо слънце нощна лампа свети

                    и в нощната, позорна светлина

                    строят си къщи всичките поети.

 

*     *     *

 

Никола Фурнаджиев безспорно се влияе от предходниците Ботев, Яворов, Вазов. Но същевременно той се явява учител на следващите поколения български поети и особено върху поетите от т.нар. априлско поколение в нашата литература. Употребявам „априлско” не в политическия му компрометиран смисъл, а като поколенческо понятие. На по-голямата част от поколението Фурнаджиев е редактор на първите им книги, които излизат с неговата благословия. Най-любимите му ученици в поезията са най-значимите поети от поколението Иван Динков и Константин Павлов, които са достойни негови наследници. Ще цитирам техни мисли и спомени за дружбата им с великия поет.

В литературната анкета, която правих през годините с Иван Динков на въпроса:

– Вие сте общували много с Фурнаджиев? Динков отговаря:

– Фурнаджиев е голям поет, “Пролетен вятър” е една от най-силните стихосбирки в нашата поезия. Фурнаджиев влезе в живота ми не само като голям поет, но и като жив поет. При това вече в един близък контакт с него, той в ролята на голям учител… Фурнаджиев е помагал не само на мен, но това е друга тема. И все пак истина е, че той имаше особено добро чувство към мен и Константин Павлов… Тъжно е, че си отиде неразбран, дори и непризнат от тогавашната официална власт. Още по-тъжно е, че такива учители по поезия вече няма. Срещу стихотворението ми “Тирада” написа: “Не впрягай кошута с вълк!!!” Когато му казах, че може би това е поезията, той ми отговори: “Да, ама добро няма да видиш.” Времето потвърди думите му, думите му се оказаха пророчески.”

Иван Динков в знаменитата си „Почит към литературата в споменен фрагмент споделя: „Месестата ръка на Фурнаджиев е оставила следи по стихотворенията ми – “Черно!”, “Много черно!”, “Сгурия!”, “Не впрягай кошута с вълк!”, тия следи често ме викат на път, а когато ми е невъзможно да ги следвам, тогава ми се иска да кажа, че тоя, който ги е оставил, е може би единственият поет на социалистическа България, който успя да впрегне кошута с вълк.” В друг фрагмент от книгата Динков си спомня: „Кръчмата се казва “Славия”, а може би така ми се струва, намира се на улица “Граф Игнатиев”, прозорците й гледат в църквата “Свети седмочисленици”. Тази вечер, на 27 април 1959 година, Никола Фурнаджиев е жаден за ракия. Изпива една чаша, две чаши, три… Двамата с Константин Павлов се мъчим да му асистираме. След седмата чаша Фурнаджиев избухва: “Ама поети, а-а! Доживях да видя и стихове от лигнин! А съвсем друго нещо е стихът ти да подскача като пиле по зъбите на крокодила и да се храни с остатъците от плячката му. Аз понякога виждам в могъщата строфа хищник. Диша си това чудовище, Дъхът му още малко, още съвсем мъничко и ще се превърне в пламък, а на теб кръвта ти възвира, дори изпитваш известно възхищение от себе си, че именно ти си го откърмил…” Паузата, която настъпва,  е като мечешка лапа. Позволявам си да подхвърля: “Много шум се е вдигало край Босфора, затова си е останал в ръцете на турците.” Фурнаджиев се отпуска на масата, въздъхва уморено и бавно изрича: “Ах, как ви обичам двамата, ама на кого ви оставям!” В друг фрагмент от същата книга четем: „Известно време гледа  през прозореца, след това се обръща, отива до бюрото си, въздъхва и едва след това отговаря на въпроса ми. Запитал съм го: “Другарю Каралийчев, в какво се изразява най-голямото изпитание за един писател?” “Най-трудното за един писател е – казва Ангел Каралийчев – да не допуска компромиси в гражданския си живот.” Още съм съвсем млад и не мога да повярвам: “Наистина ли е това?!” Той се усмихва тъжно: “Според мен е това. Компромисът е нещо като сън върху мокър пясък: простудата прониква дълбоко в теб, след това залиняваш, а най-накрая отиваш при оная, която храни и магарешкия трън.” В този миг в кабинета на Ангел Каралийчев влиза с “мълнии и грохот” Никола Фурнаджиев. “Драги Ангеле, драги Иване – избоботва Фурнаджиев, – тази вечер ракията е от мен, песните са от мен, стиховете са от мен, а от вас се иска по петляно време само да възкликнете: “Ама голям поет е тоя Никола Фурнаджиев: в спалнята на една жена му хрумва да напише “Конници”, защото долу по паважа препуска един файтон!” Разговорът за писателските изпитания внезапно приключва. А може би тепърва започва!

По повод на дебютната си поетична книга „Лична карта”, чиито редактор е Никола Фурнаджиев в прозаичната си книга „Навътре в камъка” Иван Динков си спомня: „Милите прощъпулници! Радваха ми се всички след публикуването им. “Ако идваш с мен на риба – прегърна ме Никола Фурнаджиев, – можеш и гений да станеш.” “Аз не ходя за риба – отвърнах му като гений, – а за акули.” “Виж го бе, Ангеле! – избухна в неистов смях авторът на “Пролетен вятър”. – Виж го това черно момче!” “Амин! – прекръсти ме Ангел Каралийчев. – Не се плаши от нищо!” В друг фрагмент от същата си книга Динков пише: „Сядам отново в градината, закопчавам кожуха и запалвам поредната цигара. Рязък и неподкупен гражданин, такъв е Христо Радевски, но защо и той понякога болезнено потръпва? Защо Никола Фурнаджиев лазеше из лепкавата тиня на Перловската река? Защо ръмжеше? Защо отпускаше масивната си глава върху тънките си ръце? Виждам го в силно осветеното фоайе на Народния театър, лежи в ковчега, отрупан с цветя, устните му са леко отворени, два златни зъба непоносимо лъщят. Той умря през зимата на 1968 година, наскоро след Владимир Башев. Изпратихме го шепа хора. На гроба му говори Христо Радевски. Може би се готвеше и Валери Петров, но след Радевски словото беше “предоставено” на Божидар Божилов, който заяви, че българските поети не трябва да стават конформисти, а да следват пътя на Фурнаджиев. Беше колкото студено, толкова и тъжно. В гроба на големия поет изчезваше и амфората на младите български поети, не реално, разбира се, а по някакъв символичен начин.

През 1963 година Никола Фурнаджиев навърши шестдесет години. Младите поети събраха последните си стотинки, купихме му голяма амфора и отидохме в дома му. Той не беше весел, пиеше ракия и мрачно гледаше пред себе си. Не, не от многото години. Човешките години никога не са много. “Да – въздъхна Фурнаджиев, – а сега накъде?” Той беше тежък кораб, а водите не бяха особено дълбоки, често засядаше, не можеше да влезе в пристанище. По невидимата част на огромния му корпус понякога полепваха като мидени черупки и образите на доста плиткопишещи…” На друго място в „Навътре в камъка” Динков пише: „Собственото ми сърце сигурно не е ябълка,  а ако е ябълка, сигурно е доста силно нагризана от живота. Баба Койка изчезва от колодата спомени, гостоприемно, както някога, ме приема домът на Ангел Каралийчев. Влизаме заедно с Никола Фурнаджиев, вътре са Ангел Каралийчев и Константин Паустовски. Всичко има на масата, разговорът протича непринудено. Става дума и за Есенин, за Царевича, както по-късно ще го нарече в спомените си Валентин Катаев. Паустовски говори бавно и приглушено за драмата на поета, доказва, че смъртта му в последна сметка е случайна. Фурнаджиев внимателно го прекъсва: “Разбирам, но тази логика е неприложима, когато става дума за поети. Бележката, която по-късно се намира в джоба на момчето от хотел “Англетер”, е по същество квитанция за смъртта, а не пиянска или полупиянска покана за любовна нощ. Сърцето на Есенин е изгризано от живота, когато той още не е навършил тридесет години. Това е страшно!” Паустовски не се съгласява, държи на своето, въпреки че се усмихва с пленителна усмивка. Българският поет изпива поредната чаша ракия на един дъх и категорично изрича: “Позволете ми да ги разбирам тези работи по-добре от вас.” И като разтърсва тялото туловище, гръмва като току-що пуснат банциг:

 

Какъв възторг ще ни кърми сега?

Защо са пусти вече бреговете

и в родната, широката река

защо огромна светлина не свети?

 

Сега е паднал черен, лепкав прах.

Душите пуста чума ли удари?

Като след тежък и огромен грях

вървят в мъглата хора и стражари.

 

И спят отдавна всички знамена,

а вместо слънце нощна лампа свети,

и в нощната позорна светлина

строят си къщи всичките поети.

 

Каква любов ще ни крепи сега?

Каква река в нощта пред нас се плиска?

Каква е тази душна тишина,

която тук с години ни притиска.

 

Стиховете сякаш засипват стаята със сгурия. “Никола – усмихва се добродушно Ангел Каралийчев, –  как да го кажа, все пак сме домакини. Аз те разбирам, но и ти трябва да ме разбереш. Хайде да пием, що е живот, пред нас е, има време и място за всички ни, така де.” “Домакини, казваш? – потръпва и потъмнява Фурнаджиев. – Разбирам, много добре разбирам. Но това мургаво момче Иван Динков е написало стихотворение, в което заявява, че е домакин на собствения си гроб! Защо така пише един млад човек? Аз питам: защо?”

В прозаичната си книга „Време под линия” (след погребението на Владимир Башев с най-високи държавни и партийни почести, с речи, венци и духова музика – б.м. Н.И.) Динков пише: „Може би такива картини не трябва да се описват, но само след един-два месеца в същото фоайе на театър “Иван Вазов” беше положено голямото мъртво тяло на големия български поет Никола Фурнаджиев. Никой от официалната власт не му се поклони. Нямаше венци. Нямаше духова музика. В адски студения ден на гробищата дойдоха само младите поети, които по случай 60-ия му рожден ден му поднесоха амфора, пълна с троянска ракия. Тогава, преди да отпие от българския абсент, незабравимият поет се разсмя: “Ей, не знаех, че и в Перловската река имало средиземноморски амфори!” Той много обичаше ракията, особено зимно време, когато над София се спускаше отвратителна гнойна мъгла. Тъжно е, че и той си отиде травматизиран от живота. И не само той. И всички от “Нов път” – Георги Цанев, Ангел Каралийчев и Асен Разцветников.”

А ето и „Следата” на Константин Павлов: „…Усещам когато говоря с хора от различни поколения как всички възприемаме Фурнаджиев с непроменена през времето възраст – сякаш се е родил 60-годишен, живял през цялото протежение 60 години и – напуснал ни в приблизително същата възраст. И останал завинаги с нас – все около същата възраст. Винаги е създавал представа за монолитност и непреходност. А като си помислим, че той е написал първите си две книги (“Пролетен вятър” и “Дъга”), когато е бил на възраст между 19-21 години (отнемам 1-2 години от датата на публикуване). Класик на 20 години! Има аналогии в световната поезия, макар че личната съдба е непроменима.

…Фурнаджиев не обичаше да говори за личната си (творческа и житейска) съдба. Но категорично ни внушаваше да се пазим от капаните на котерийните и партийните обвързаности. Усилията му в това отношение (съвсем закономерно) се оказаха напразни. След детското ни опиянение от обещанията за справедливост, честност и пр., дойде юношеският скептицизъм. Но и скептицизмът ни имаше лумпенски оттенък – ние гледахме на този откъс от време като на досадна просташка интермедия, която ще отмине и ще дойде истинската истина и същинската пиеса. “Усетихме се – беше късно” – интермедията продължи половин век. Но всеки заслужава съдбата си – още в най-ранни години бледоликите юноши от моето поколение се появиха на политическото тържище и кога свенливо, кога нагло започнаха да предлагат на властта неокосмените си все още дарби.

Това е положението, бачо Кольо. Знам, че няма да те изненадам особено. Беше ни предвидил. Сега ние предвиждаме другите. Оказа се лесно. Трудно е обаче човек да предвиди самия себе си.

…Не ми се иска да обяснявам човешкия живот, политизирайки го. Нито изкуството – чрез теоретични доводи. Слаб съм и в двете дисциплини. Но все пак – какво остава? Какъв е смисълът? Знам, че по-банални и по-трудни въпроси човечеството не е измислило. Може би има някаква еманация. А, бачо Кольо?

Ще се опитам да отговря стихотворно.

(С какъв ужас съм очаквал мнението ти за всяко мое стихотворение. Сега – двойно.)

 

                                          СЛЕДА

 

Ще се изтръскам като мокро куче

и ще се втурна пак подир следата,

оставена от босите нозе.

(Следа, премазана от стъпки на копита,

замаяна от сяра и катран.)

Следа, която изпълзява до върха на хълма

и – в ъ з к р е с и т е л н оизлита в небесата.

 

Много е важно и какво поощрява високо оценява като поезия Никола Фурнаджиев при съвсем младите тогава поети. През 1964 година е организиран Национален конкурс за млада поезия и проза. В журито решителната дума за поетичните творби има Фурнаджиев. Той категорично присъжда първата награда на бъдещия голям поет Иван Цанев за цикъл стихотворения, сред които и великолепната му и класическа поетична творба „19 февруари пред паметника на Левски”.  Ето какво споделя Иван Цанев в „Какво не казах за Фурнаджиев”: „Някогашното списание “Летописи” посвети една от книжките си на деветдесетгодишнината от рождението на Фурнаджиев, а аз бях натоварен от Тончо Жечев и Коста Павлов да направя подборка от най-емблематичните творби на поета. Тогава не знаех, че съществува литературна награда на неговото име… и не можех да предполагам, че само след няколко години ще бъда удостоен с нея.

Когато ми я връчиха в Пазарджик, Иван-Динковият братовчед Иван Гарелов бе /все още/ водещ на “Панорама”. В предварителен разговор с Гареловата асистентка се помъчих да обясня защо не бих могъл да участвам в телевизионното предаване на живо /по причини, за които предпочитам да си замълча/. Но какво можех да кажа в “панорамен” ефир, ако се бях отзовал на любезната покана?

…Че за мен наградата “Никола Фурнаджиев” е особено скъпа, че я възприемам като препотвърждение на онази първа награда за поезия в един младежки конкурс, която получих през пролетта на 1965 година с Фурнаджиевата благословия. Че за това мое “щастливо начало” в литературата аз се чувствам пожизнено задължен пред паметта на един от най-големите български поети.

Приживе така и не успях да изразя благодарността си… и страхопочитта към автора на “Пролетен вятър”. Вече след смъртта му, през септември 1973 публикувах екзалтирано есе за “Сватба” и “Конници” със суетната мисъл, че изплащам поне част от своя дълг. А всъщност го увеличих! Трябваха ми още две-три петилетки, за да узрее в мен една по-късна “фурнаджиевска” тема /и лично моя/.

Много стихове от “Дъга” можеха да ми послужат за епиграфи към “Единочната самозаблуда”. Но пишейки този “посветен сонет”, аз си представях как е преживял Фурнаджиев “култовското” десетилетие… От моя гледна точка годините на живковизма не бяха по-комфортни /в морален смисъл/. През тези години “мълчанието по принуда/ бе алтернатива на неискреното публично говорене…

 

ЕДИНОЧНАТА  САМОЗАБЛУДА

 

…и в нощната позорна светлина…

…не ще мисля, ракия ще пия…

Никола Фурнаджиев

 

Когато бяха задължителни и общи

дори и думите, в луксозен общ приют

заселиха поетите – да словоблудят

или пък да мълчат и пият нощем.

 

Самозарекох се по-малко да говоря

и се опих от култовската си надежда,

че златни истини за семе ще отглеждам

вдън себе си, в най-скришния затвор.

 

Затворих се в мълчанието по принуда,

но скоро единочната самозаблуда

изхвръкна като пеперуда от пашкул –

 

и провидях, че докато мълчим и пием,

молци разточват свила, а лъстецът шие

копринена куртка за нов железен култ.

 

Големият поет влияе не само с поезията си, но и с гражданското и литературното си поведение. Той учи по-младите поети и с грешките си, за да не ги допускат и те в трудния си път в творчеството, изпълнен с изпитания и съблазни.

Поезията на Никола Фурнаджиев е вик на предупреждение към следващите поколения срещу разделението между българите, една много актуална и вечна тема, валидна и днес и за в бъдеще. Защото в кръвта ни още се усеща пламъкът на разделението и смъртта. Разделението дали ще бъде обагрено с кръв и братоубийство, или пък ще бъде без кръв, то е вечно кървящо. В този смисъл поезията на Фурнаджиев не само от „Пролетен вятър” е лъч, осветяващ националния ни характер и националната ни съдба, предупреждение на великия поет да се смирим и да гледаме напред заедно.

И за мен “Пролетен вятър” и Никола Фурнаджиев са едно от седемте чудеса на българската поезия.

 

 

Никола ИВАНОВ