Снимка: Никола Колев

Поетесата Цветанка Убинова не се нуждае от представяне, тя има петнадесет книги зад гърба си и всяка от тях е била приемана с много обич и разбиране от читателите. Много от тях откриват собствените си преживявания в стиховете.  Най-новата книга „Любовта ми е дантела върху шапката на просяк“ се срещна с читателите си миналата година. Но поводът да се срещнем с Цветанка Убинова е един нов проект и той се нарича…

През юни 2019 излезе „Любовта ми е дантела върху шапката на просяк“. Нямах намерение за толкова скорошна нова книга, тъй като се старая да бъдат с преобладаващо нови и/или непубликувани стихотворения. След смъртта на майка и татко /след седмица ще стане година/ започнах да пиша много – много повече от когато и да било. Появиха се стихотворения, които не искам да останат само за мен. Усещането ми е и че трябва да се появят бързо, скоро след написването. Решх да издам малка книжка със заглавие „Подлистник“. Докато минаваше през печатница, се добавяха нови и нови – някои преобладаващо есенни, други – зимни. Така се оформи идеята ми за поредица от 4 части – „Подлистници 1″ – есен, Подлистници 2“ – зима. Двете са готови и отпечатани в Беллопринт. Скоро ще ги взема и представя. Тиражът е ограничен – по сто броя от всяка. След това веднага започваме „Подлистници“ 3 и 4. Общият мотив в корицата е едно листо. Съответно 3 и 4 ще са пролет и лято.

Има ли стихотворение, което по някакъв начин те кара да спираш на него повече?

Много ми се иска да обърнем внимание на едно от последните стихотворения в първия подлистник – „Приказка за моето раждане“. Носено е 60 години, дори повече. Някога ни казваха, че децата ги носят щъркелите, а по-специалните се купуват от големите магазини. За братовчед ми – по-голям от мен с 4 години и половина, версията беше, че е купен от ЦУМ. Качвахме се на тавана да търсим кутията, в която е бил… Един ден се престраших да попитам аз купена ли съм, или просто щъркелът ме е пуснал в двора… Дядо ми Цвятко ми даде отговор, от който онемях Той плетеше кошници, кошове, кошерища от ракита. Имаше кошове за риба. каза ми приблизително това:“Ти не си купена, Цветано, и щъркелът не те е донесъл. Теб те донесе реката. Излязох една сутрин да проверя в кошовете се е хванала риба, а в единия гледам – едно детенце! И го взех, и го донесох дома. Това си ти…“Мисля, че ако усетът за поезия се предава по наследство, дал ми го е той.Стихотворението е за това, което ти написах сега.

„Тази вечер Луната тече по зелените гроздове…“ и така нататък. Всичко, свързано с тези две стихосбирки, е нещо красиво, осъзнато години по-късно, но съществувало. И съществуващо.

Спомняш ли си кой беше първият ти стих?

Въобще или в този проект?

Въобще.

Връщаш ме 55 години назад. Да, помня – беше пионерско, мого бодряшко. Оттогава бодряшки е съм писала…

„Пионерската тръба тръби: пионери, станете на крак,

нека тук, сред вековни гори, проведем ние сбора си пак…“

Бяхме на лагер някакъв, в Родопите може би.

Какво е любов? Всеки има собствена трактовка и смея да кажа, че повечето хора откриват в тази дума само и единствено привличането и чувствата между двама души, но тъй като знам, че ти можеш да обясниш любовта в нейния много по всеобхватен и философски смисъл те моля да го направиш…

Не се наемам да обобщавам, но ще се опитам да се доближа до това, което усещам. Виж днешната ми публикация – написах го сутринта, о разбира се, че е израз на много разородни и разнопосочни дълго носени чувства, обобщени от метафорични образи.

МОЛИТВА

Помилвай ни, Любов!

Така сме избелели от зимите без сняг,

от пролетите кални,

така болят гърдите от птици, в полет спрели и песни,

имитиращи всеблизост епохална.

Помилвай ни – с върха на изгревните пръсти,

с дъха на вишнев цвят, докоснат от южняка,

отпий от яростта на сълзите ни късни,

за миг ни докосни – тъй както сме си в Мрака.

Помилвай ни – ледът, узрял дълбоко, тлее,

във себе си се взира и извора си търси.

Помилвай ни – повярвай, че за река копнее

в безкрайното прозрачно на вековете къси.

Любовта е самостойна, не ние я създаваме. Ние можем само, ако имаме късмет да я разпознаем, да я опазим /ако можем/ и да я помним с благодарост, ако я изгубим. Най-хубавото е, че не можем да я погубим!

А какво е смъртта?

Смъртта е пазителят до дясното ни рамо /парафраза от друго мое стихотворение/.

Защо тя ни изважда толкова осезаемо от живота, когато загубим скъп човек?

Наложи ми се да я видя от много близо. Нашата майчица издъхна пред очите ми, за няколко минути, три денонощия след татко Това, което изпитвах, беше респект! Усещах, че й се случва нещо необяснимо и много важно, в което никой жив е би могъл да се намеси! Не мисля, че ни изважда от живота. По-скоро ни съсредоточава в него. Отстрани това изглежда като отчуждаване.

И тогава идва въпросът – можем ли да сме сигурни, че това не е точка, а само запетайка в изречението на душите ни?

Отдавна съм забравила думата „сигурно“ в смисъла на „в кърпа вързано“, използвам я по-скоро като израз на предположение. Душите намират всичките възможни форми, необходими за цялостта им, според мен. Но близостта между душите не приповтаря близостта ни във видимата материална реалност, съвсем различна е. Поне за мен. Като енергетика е различа, нищо друго нямам предвид!

В днешния свят разбирането на хората се променя и сякаш младите хора са далеч по-сетивни от своите родители? Ти се срещаш с тях всеки ден, какви са твоите впечатления?

Впечатленията ми са противоречиви. Да, младите хора са сетивни, но им липсва узряването…, времето на очакването, постепенното достигане до себе си и до другия. Сякаш не знаят какво да правят с тази сетивност – разбъркват се, пилеят се… Ето едно елементарно сравнение: като да си опържиш яйце върху атомен реактор.

Те са бъдещето, какво би ги посъветвала?

Не съветвам. Споделям. Съветите ми в ежедневието са свързани със здравето им – доколкото мога да съм им полезна с опита си. Удивително е – аз съм с 50 години по-голяма от тези, които уча в момента! Обичам ги. И понякога се страхувам, че си ограбват вълшебствата. А без тях животът е друг.

Кое е най-хубавото качество на днешните деца? Как си представяш света след още петдесет години, когато те ще бъдат на нашата възраст?

По-консервативен от света на нашата младост, много по-консервативен от днешния свят. Може би патриархален, а още по-вероятно – матриархален. Архисвободата ще ги отегчи. Хубавото – и нехубавото – е, че не си слагат спирачки. Това са много субективни изводи от емоционално обвързано ежедневно общуване. Приеми го като гледна точка.