От древни времена човечеството почита съботния ден. За евреите това е Божият ден от седмицата и традицията им повелява да не правят нищо. Буквално нищо. Мои познати са ми разказвали, че в хотела, в когото били настанени в Йерусалим имало изпъкнал бутон в асансьора, на него пишело „шабат“. Тъй като дори да натиснеш копчето се счита за работа, бутонът бил така нагласен, че можеш да не го докосваш с ръце.

Неясно защо при нас съботният ден е отреден за почит към мъртвите. Независимо от това, че в ранното християнство това също е бил седмият, почивен ден от седмицата. Помислете си – защо сряда се нарича така? Тя разполовява седмицата, но само в случай, че първият ден от нея е неделя. С течение на времето нещата доста се променили.

Заедно с религиозните ни представи и вярвания. След като християнството трайно се настанило по нашите земи, то заимствало и част от езическите практики. В тях откриваме, че душите на хората имат способността да се завръщат на земята, а също така и да се прераждат. Християнството отрича и прераждането, и възможността да общуваме с мъртвите. Нещо повече – заклеймява хората, които твърдят, че разговарят с духове. Но все пак има пробойна и тя е Задушницата.

Ето какво пише Гатя Симеонова в „Литернет“:

„Едно от вярванията е, че в определени дни, наречени задушници, покойниците посещават земята. В нашата традиция възприета и от Българската православна църква, задушниците са три – Задушница в събота преди Неделя Месопустна, Задушница в събота срещу Петдесетница и Задушница в събота преди Архангеловден.

В някои райони на страната се отбелязва като задушница и Лазаровден. Има и един период от Велики четвъртък до Св. Дух (денят след Петдесетница), който е известен като време на разпус, т.е. време, през което Господ разпуска душите и те се връщат на земята. И за да е съвсем пълна тази кратка справка за почитта към покойниците, трябва да споменем и денят, който нашият народ нарича Великден на мъртвите, известен още като Сувинден, Софинден, Света София – Премъдрост Божия.

Той се отбелязва на деветия ден след Възкресение Христово (в понеделника след Светлата неделя). На всички тези дни почитта към покойниците се засвидетелства чрез посещение на гробовете, на които се палят свещи, преливат се, чете се молитва (от свещеник) или се произнасят молитвени слова от близките на покойника. Оставя се и храна. С различна степен на активност традицията се спазва и до днес.

Относно традицията за „хранене на мъртвите“ би трябвало да се каже, че сред нашия народ има съхранени традиционни представи и вярвания, че оня свят е огледален на тукашния, че там покойниците също се събират на трапези и за когото не се подава на земята, той стои встрани от небесната трапеза.

В тази представа показателен е образът на трапезата. Тя е нещото, чрез което се осъществява не само връзката между живи и покойници, но и между самите покойници. Условието за това общуване е да ти подадат храна на земята. Не съм срещала в изворите подробности за това, дали душите я изяждат или тя просто им осигурява достъп до трапезата за „общуване“ със сътрапезниците.

Общуването с мъртвеца, бил той праотец-покровител на дома и домочадието или редови покойник, става чрез храна. На етнографите е известен обредът „стопанова гозба“, където благоволението на прародителя-покровител се измолва чрез молитва, произнесена върху храна и оставена на определено място в дома. При задушниците храната също е „обработена“ по специален начин. Подавката има съвсем определен състав (или поне така е било, докато традицията е била ненакърнена от множеството съвременни научни или лични интерпретации), тя се прекадява, подготвя се и се поднася с мисълта за близките покойници, чиито имена се изричат молитвено, винаги е придружена със запалена свещ или със свещ, която се слага към храната.

Храната и в споменатия старозаветен и в християнския вариант на традицията е веществена метафора на енергия, която поддържа живота. В това число и живота на душата, преселила се в отвъдното, чрез мисълта за нея. Каква е ролята на храната при „храненето на мъртвите“? При моите 40-годишни етнографски проучвания на традициите и тяхното възпроизвеждане в съвременността не сам попадала на „логичен“ отговор. Народът казва „Така са правили отците ни“ и споделяйки вярата в техния завет, продължава да го прави. Питам се дали е редно това да се окачествява като осъдително езическо невежество? Доскоро не се знаеше нищо за особените качества на обикновената вода, обработена с мисъл или с музика. Оказва се, че подобно въздействие променя структурата й и я прави целебна. Много преди да се обнародват тези научни открития, народът ни знаеше както е това „мълчана“, „сурвакана“, „мъртвешка“ и прочие вода, как се добива, кога и за какво се използва.

Убедена съм, че и обредната храна чрез мисълта, молитвените думи, каденето и светлината на свещта преобразява структурата си и е материалният носител на мисълта за връзката ни с реалностите на отвъдното.

Не случайно според Светото писание самият Господ Иисус Христос приема и посочва храната (хлябът и виното) като средство за приобщаване към него.

Къде тук има конфликт между предания на канона православен християнин и мирянина-християнин, който използва храната, за да общува с близките си, които вече са при Бога? Аз не мисля, че при помените и задушниците „храненето на мъртвите“ е хранене в битовия смисъл на думата. Народът ни знае за потребностите на душата, която се „храни“ със светлина и с мисъл, изразена в молитва. Известно му е, че дори вампирът, който напуска гроба и се връща в него, няма нужда от човешка храна.

Оставянето на храна по гробовете на покойниците има смисъл, който все още остава неразгадан. Защото това, което съвременната етнографска наука може да даде като знание за традиционната почит към мъртвите, е какво се прави и как се прави. Много от традиционните вярвания и практики засега нямат отговор на въпроса защо. Което не значи, че в бъдеще не би могъл да се намери. Народът ни е древен, българската традиционна култура, която не знам защо смущава съвременниците ни със „своя примитивизъм“, крие древни и неразгадани още глъбини, опазени в продължение на столетия. Като пример ще използвам отново гроба и храненето върху него.

Известно е, че трапеза в раннохристиянско време е била слагана върху гробовете на мъчениците. Кога гробът на обикновения покойник се превръща в място, преобразено в трапеза на задушниците, не бих могла да кажа. Но тази наследена практика е била жива сред българите в края на деветнадесети век, а вероятно и в началото на двайсети век. Доказателство се открива в картината на Иван Мърквичка „Задушница“, известна в два варианта – от 1895 и 1899 г. Тя е изключително достоверна илюстрация на начина, по който гробовете на задушница са застилани като трапези и по тях се виждат запалени свещи и малко храна. Показателно е, че в композиция от образи на опечалени жени се откроява този на свещеника с молитвеник в ръка.

Струва ми се, че в наши дни малкото опазено и все още възпроизвеждано от народа ни наследство заслужава не порицание, а доверие и осмисляне. За мене е недопустимо някой да поругава българската традиция. Още повече, че тя е хилядолетна, мистична, необяснена, а от две хиляди години църквата я зачита. Защото нашите земи са покръстени още в апостолския век и корените на християнството, както и старозаветните предхристиянски корени са просъществували като съвместими.

Тези, които са оставили храната пред кръстовете и паметните плочи, колкото й да изглеждат на някого суеверни и наивни, знаят, че мъртвият няма да излезе от гроба и да я погълне. Полагат храната върху пръстта и си тръгват. Оставят я на живи същества – скитници, просяци, бедни, гладни. Е, може и някоя животинка нещо да хапне. По този начин в отсамното се поддържа животът, а вероятно тази жизнена енергия изнася мисълта за покойните в отвъдното с едно простичко „Бог да ги прости“. Няма нищо ново и неизвестно в това, че храната по задушница, оставена върху гробовете, се прибира от нуждаещи се. Въпросът е редно ли е това да става толкова нагло и неуважително и към мъртви, и към живи. Не може ли от чисто човешко приличие енергията, вложена чрез молитвеното слово в храната, да има възможност да изпълни предназначението си спрямо покойните и да донесе удовлетворение от изпълнения дълг у все още живите?

Забележка: В интернет върху картината на Иван Мърквичка „Задушница“ са изписани думи, приписвани на народа, а именно: „Милост за даване да имаш към всеки живеещ, но и умрелия не лишавай от милост“. Милостта към нуждаещите се би могла да се прояви всеки Божи ден, но милостта към мъртвите се засвидетелства само в определени дни. Да уважаваме това време, когато покойниците ни гостуват, като не ги лишаваме от полагащата им се почит под каквато и да било форма да е изразена тя.“