Наричаме се християни, защото вярваме в Бога така, както ни е научил да го правим неговият земен син – Иисус Хритос. Чрез страданията на кръстната си смърт той изкупи греховете на всички хора, като победи греха и възкръсна от мъртвите, правейки кръста оръдие на своята победа над смъртта. Ето защо голяма част от християните носят кръстче на шията си, като по този начин показват своята съпричастност с живота и учението на Иисус Христос. По време на молитва изобразяваме върху себе си кръстния знак.

Вероятно всичко това ви е познато, но дали правилно се прекръстваме?

Много хора не са наясно, че православните християни се прекръстват с дясната ръка, а католиците с лявата. За да се прекръстим, ние подреждаме пръстите си на дясната ръка по следния начин: Палеца, показалеца и средния съединяваме в едно – при върховете им. Те олицетворяват Светата Троица – Бог Отец, Бог Син и Свети Дух. Безименният и кутрето прегъваме към дланта. Те олицетворяват слизането на Божия син на земята и неговата Божествена и Човешка същност.

Самото прекръстване започва от челото – за освещаване на нашия ум, областта на диафрагмата – за освещаване на вътрешните ни чувства, дясно и ляво рамо – за освещаване на телесните ни сили и дела. Ние сме длъжни да знаем, че трябва да се кръстим бавно, защото иначе няма да се получи кръст, а напразно размахване на ръката. Но има и друга трактовка – челото ни символизира небесата, утробата – земята, а напречницата напомня, че Светият Дух обхваща всичко – открай докрай.

Кога се кръстим?

В началото на молитвата, по време на молитвата и в края ѝ. Когато влизаме в храма, когато се покланяме пред иконите и Светия кръст. Когато правим кръстния знак не по време на молитва трябва мислено да произнасяме фразата: „В името на Отца и Сина, и Светия дух. Амин“. По този начин изразяваме нашата вяра в Светата Троица и нашето желание да се трудим за славата Божия. Думата „Амин“ означава: Наистина така да бъде.

Кога не се кръстим?

Когато застанем пред свещеника или владиката, за да ни благослови, не правим кръстен знак, а само се покланяме. Когато целуваме десница на духовник, също не се кръстим.

Когато свещеникът призове от светия олтар: „Мир вам, глави ваша Господеви приклоните“, ние само леко свеждаме главите си, без да се кръстим. Благослови ли обаче свещеникът със св. Кръст или с ръка, а владиката – с две ръце или дикири и трикири, вярващият се прекръства. Когато целуваме светите икони, непременно се прекръстваме.

Носенето на кръст около врата започва през V век, най-напред в Сирия. Палестина и Египет, където са погребани голяма част от светите мъченици. Поклониците вземали нещо от техните гробове и го слагали в кръстовете, които се затваряли в малки касетки, носени около врата.

Едни от най-ранните кръстове в българските земи са намерени в Доростол (Силистра), където е бил погребан местен светец. По време на иконоборческия период (VIII век) обичаят да се носят кръстове замира, за да се възроди през Х-ХІ век. Днес кръстче около врата носят и вярващи – като символ на Христовия кръст, и невярващи – като модно бижу.

Когато майката благославя чедото си, прави и кръстен знак. Изпраща го на път с благословията „На добър час“ и се прекръства. В дни на неволи и болести тайно застава пред иконата в дома си и чрез кръстен знак измолва здраве на рожбата си. Човек изпраща своите близки и познати до вечното им жилище с „Бог да го прости“ и пак прави кръстен знак.

Грях е християнин, на когото не вярват за нещо да уверява чрез правене на кръстен знак. Защото е казано: „Думата ви да бъде. Да! Да! и Не! Не!“ Честата и безсмислена употреба на кръстния знак омаловажава неговото спасително значение.

Децата трябва от малки да се приучват как правилно да правят кръстния знак и да им се обяснява символът му.

Кръстният знак е молитва, издигаща се от сърцето към Бога, която просто е свързана с материалния знак. Това е известно в Църквата, защото човекът се състои от душа и тяло, и тялото участва в молитвата. Забелязваме, че ние в Църквата се навеждаме, кланяме се, пеем.

Щом като човек притежава тяло, то се налага и тялото да участва в молитвата. При човешката среща, която се случва между двама приятели, съществува ръкостискане и прегръщане – тялото се движи по такъв естествен начин, че раздвижва човешкото сърце. Оттук следва, че човек се движи тялом и в храма, навежда се, вдига се, сяда, покланя се. Това материално участие е знакът, който се извършва върху гърдите ни и върху челата ни. И това е знакът на Разпнатия Спасител.

Поклоните също са изражение на преклонение

Освен чрез кръстен знак благоговението си пред Бога изразяваме и с поклони. Коленопреклонението, тоест, стоенето в храма на колене, става по време на четене на специални молитви, при които свещеникът подканя вярващите с особен възглас.

Вярващите православни християни, когато чуят думата „поклон“ или „покланям се“, се навеждат и извършват кръстен знак над себе си. И това означава, че кръстният знак е свързан с Божието споменаване и споменаването на Пресветата Троица.

Поклоните биват два вида: Поясни – когато се покланяме превивайки кръста си и земни, когато застанали на колене, ние докосваме с челото си земята.

По време на постите, особено през Великия пост, Църквата препоръчва дълбоките (земни) поклони.

Не е прието в дни на всенародна духовна радост и в деня, в който сме приели своето Причастие да се правят поклони. Не се правят поклони до земята в неделните дни, от Великден до Петдесятница и от Рождество Христово до Богоявление (Йордановден). Пред иконите можем да коленичим.

 

Протойерей Серафим Слободской, „Закон Божий“, издадена в Асеновград, 2001 г.

Някога всички сме се кръстили по един и същи начин

В източното православие благословията се извършва с конфигурация от пръсти, които изписват Исус Христос, говорили сме за това и друг път. Така благославят светците от иконите. Каквато и да е конфигурацията, свещеникът винаги благославя отляво надясно. Той чертае мислена вертикална линия отгоре надолу и мислена хоризонтална линия отляво надясно. По същият начин, по който пишем. По това спор няма. Когато миряните бъдат благословени по този начин, от тях се изисква да повторят жеста, да го приемат, сами да сторят благославянето. Това е литургическото кръстене. Някога хората не са се кръстели за щяло и нещяло, а само по време на литургия. Приемането на жеста на пастора, на водача става огледално, тъй като стоиш срещу него. Когато той направи хоризонтален знак отляво надясно, за теб движението е обратното и движейки ръката си по неговата посока се получава православното кръстене – отдясно наляво.

До XVІ век то е било едно за всички. Самоблагославянето е ставало от челото до под пъпа, после от дясното рамо към лявото. Папа Инокентий ІІІ например изрично казва на миряните кръстенето да става отдясно наляво. Обяснява им и символиката, както Христос произхожда от евреите и преминава в неевреите, тоест отдясно наляво. Това значи, че дори католиците са се кръстели като православните. Историята на църковните различия между Изтока и Запада обаче е преди всичко политическа история. Ето как нарочно са намирани дискусионни теми, по които да не бъдат съгласни двете страни. Не е бил естествен процес. Специално са търсени различия. И в началото те са били една шепа и дори не чак толкова съществени. Това с кръстенето дори се забавя твърде много, ако питате нас.

По-късно католическата благословия изоставя трите пръста и се връща към дланта. Тя продължава да е отляво надясно, когато свещеникът го върши върху папството си, но то вече не бива да повтаря огледално този жест, а да го повтори по същата линия – отляво надясно. Ние, източноправославните, продължаваме да се кръстим по старата традиция, а католиците си въвеждат нова. В един момент разликата става нелепо формална. Трябва ли да се имитира огледално движението на свещеника към миряните или трябва да го направим в неговата последователност? На това дължим разликата, която днес изглежда непреодолима, но всъщност е наложена изкуствено.

Някога всички сме се кръстили по един и същи начин.