Константинопол все още съществува или поне това, което е достигнало до нас. От огромния имперски град днес виждаме предимно руини, но и напълно запазени сгради, които пазят спомена за прежното величие. И така, днес ще ви разходим по улиците на Константинопол. Градът е тясно свързан и с българската история, а също така и с пазарджишкия край.

От учебниците по история си спомняме, че в Константинопол са получили образованието си няколко български царе. Със сигурност в Магнаура е учил великият Симеон, но само на метри от някогашната прочута школа е изгорен богомилът Василий Врач. В красивата църква Света София е венчан деспот Слав, владетелят на Родопите.

Това са само няколко щриха, но да започнем от самото начало.

Градът носи името на римския император Константин Велики, избрал го за място на новата си столица. В строителството му участват над един милион роби и колонати. Построена е огромна система от ровове и стени, правещи града практически непревземаем до развитието на артилерията. В продължение на векове той е най-многолюдният град в Европа и средище на средновековната наука и култура.

Константин пръв от римските владетели се заема да създаде нова столица. Мястото за нея било избрано изключително сполучливо. Тя трябвало да се изгради на бреговете на Босфора , където се намирал античният град Византион и където е естествената географска граница между Европа и Азия. Строежът на новата столица започва през ноември 324 г.

Лично император Константин очертава плана на градските стени. След по-малко от шест години, на 11 май 330 г., новата столица е тържествено осветена и получава названието Константинопол (градът на Константин). Още тогава той е наричан Новият Рим. За жителите му и за поданиците на империята той бил просто Градът: неговото величие не позволявало да бъде сбъркан с някой друг град.

Изключително изгодното положение и непрестанните императорски грижи бързо превръщат Константинопол в огромен, почти половинмилионен град, с цветущи занаяти, търговия и изкуство. Той бил изграден по подобие на стария Рим и според най-добрите традиции на римското градоустройство. За разлика от стария Рим обаче Константинопол бил вече не само римски, но и християнски град. В него били построени не само дворци, амфитеатри и акведукти, но и величествени християнски храмове. Новата столица сякаш олицетворявала прехода от римско-езическата към християнската епоха.

За небесна покровителка на Новия Рим е приета божията майка – Света Богородица. През IV век градът се разраства с огромни темпове и обликът му коренно се променя. Строят се много храмове, църкви, дворци, обществени и частни бани, нови здания и паметници. Още по това време Константинопол изпреварва древния Рим по брой на жителите и по богатство. В огромния мегаполис има няколко пристанища, система за водоснабдяване, канализационна мрежа, действа служба за улично осветление, противопожарна служба и полицейски отряд.

На следващата карта можете да видите трите вида стени и кварталите на града от неговото основаване до края на неговото съществуване и обърнете внимание. Най-важните сгради в Константинопол са се намирали в десния, източен край на полуострова.

Ето защо ще започнем нашата разходка от Хиподрума.

Според историците този древен стадион е съществувал в много по-малки мащаби още през 200 г. преди н.е. Когато Константин решава да направи града своя столица, го разширява. Там са се провеждали конни надбягвания и надбягвания с колесници. Участниците се въртели в елипсата на стадиона около трите колони, които съществуват и днес.

Първата от тях е древен обелиск, който трябвало да бъде пренесен от Египет по времето на император Септимий Север. Първоначалната му височина била 60 метра, но при транспортирането обелискът се счупил и сега го виждаме далеч по-нисък. В основата му има постамент изобразяващ сцени от живота на император Теодосий, за когото ще стане дума по-късно. Обелиските са първите религиозни паметници, които имали за цел да свържат земята с небето, където живеели и египетските богове. Те са вещественото доказателство заа вярата, че „каквото е долу, това е и горе“, т.е. човешкият свят е създаден по подобие на божествения.

Втората колона е известна като „змийската“, защото пък тя, е домъкната тук от Делфи, където красяла храма на Аполон. Колоната представлява три преплетени змийски тела, изработени от бронз, като в края на колоната са били, сочещите в три различни посоки, змийски глави.

Както и обелиска, змията е символ на пробуждащата се връзка между човека и Бога, неговият създател. Три винаги е било сакрално число, което по-късно виждаме пресътворено и в Светата Троица. На практика древните са знаели много добре, какво правят и причината да съберат на едно място, едни и същи символи – не се дължи на желанието им да блеснат пред себеподобните, а да направят връзката си с невидимото още по-силна. Интересно е и това, че дори Константин VII Порфирогенет, който също е почитател на християнството като водеща религия в империята си, не е премахнал езическите символи, а напротив – добавил е още една колона.

Така те са станали три.

Колоната на Константин VII Порфирогенет е била обшита с метални пластини, които по-късно били разграбени от кръстоносците, които превзели Константинопол. А още по-късно се превърнала в стена за катерене на еничерите, които показвали там своите ловкост и бързина.

 

По своето устройство Хиподрумът е представлявал правоъгълна пясъчна арена с дължина над 400 метра и ширина около 120 метра, която от трите страни била обградена от сфенда – зрителски трибуни, разположени като полукръгъл амфитеатър, напомнящ по форма на извита подкова.
Сфендата се състояла от 16 (а по други данни – 30) надградени редове от мраморни пейки, над които се извисявал подиум, чиито краища се опирали върху два реда осемметрови колони, завършващи с коринтски капители. Пространствата между колоните били украсени със статуи, донесени от цялата империя.
Четвъртата страна на арената се затваряла от кафизма – голяма постройка с ложи за сановниците и императорска трибуна, която била свързана чрез покрит тунел с намиращия се до него голям Императорски дворец. Кафизмата била украсена с бронзова Квадрига (четворка коне), донесена от Гърция, смятана за творение на великия скулптор Лисип.
Под императорската трибуна, на специален балкон, се разполагали музикантите, а на още по-ниско се намирала вратата, през която на арената излизали колесниците.
През центъра на арената преминавала невисока каменна разделителна бариера (спи`на) с широчина 10 метра, богато украсена с обелиски, статуи, слънчеви часовници и колони. Константинополския Хиподрум предизвиквал изумление със своите размери и великолепие. Известно описание на Хиподрума е направено от участника в Четвъртия кръстоносен поход Робер де Клари:
„… А на друго място в града се намира друго чудо: в близост до двореца „Лъвска уста” се намира площад, който наричат „Игрището на императора”.
Този площад се разпростира на дължина, колкото един и половина изстрела с арбалет, а на ширина – почти колкото на един изстрел; и около този площад има около 30 или 40 нива, по които гърците се изкачват, за да наблюдават; а над тези нива е разположена твърде просторна и красива ложа, на която по време на състезания се разполагали императора с неговата императрица и други знатни дами и господа.
Когато били устройвани състезания, те се провеждали по две наведнъж. Императорът и императрицата залагали кой в коя от двете игри ще спечели. Всички, които били зрители на Хиподрума също залагали. Долу на площада имало стена, върху която имало фигури на мъже, жени, коне, бикове, камили, мечки, лъвове и множество други животни, излети от мед.
Всички те били така добре изработени и така натурално изваяни, че нито в езическите страни, нито в християнския свят можело да се намери такъв изкусен майстор, който да може така да представи и така добре да отлее фигури като тук направените.
Някога те се движели чрез силата на вълшебството, като играчи, но сега те вече не играят; и французите гледали на това императорско игрище като на чудо”.
Например, според византийския историк Никита Хониет, статуята на седналият Херкулес е била такава, че само пръстът на ръката му ебил  равен на обиколката на мъжки колан, а скулптурата на красивата Елена, украсена с бижута, изумявала публиката със своята красота. Излишно е да казваме, че всички тези скулптури са били донесени тук от Древна Гърция.
На челната арка на Хиподрума, където сядали императорите, са били поставени четирите бронзови коня, които са задигнати от Енрико Дандоло, по време на Латинската империя и са откарани във Венеция, където и до днес могат да бъдат видени в катедралата Сан Марко.
Тези коне са пътували и до Париж, където пък ги отмъкнал от Венеция самият император Наполеон, те поседели известно време във френската столица, но по-късно отново се върнали във Венеция. Интересно е дали градската управа на Истанбул някога е предявявала претенции за този артефакт.
Грандиозното съоръжение е било ползвано и като място за състезания.

Градските улици, водещи към хиподрума, винаги били претъпкани. В търсене на забавление тук непрекъснато идвали богати хора, а на всяка тяхна крачка можели дасе  видят изпънатите ръце за просия на онези, чийто подслон е откритото небе.

И когато предстояла коронация, назначението на нов консул, голяма военна победа или годишнината от създаването на столицата, цялото множество се втурвало към пейките на хиподрума. По традиция гражданите получавали безплатни зрелища.

Повечето от хората, които се стичали към хиподрума, винаги разчитали, че състезанието ще продължи цял ден. В този случай, освен удоволствието от гледката, човек е можел да получи скромна безплатна почерпка: хляб, парче осолена риба, малко зеленчуци и плодове. Хората също се надявали на поне една от дребните монети, които понякога били разпръсквани от „щедрия“ консул.

Източници от VІ в.н.е., т.е. епохата на Юстиниян, посочват, че наименованията на ездачите отговарят на четирите земни стихии: земя („Зелени”), вода („Сини”), въздух („Бели”) и огън („Червени”). Всеки от отборите имал щедри поддръжници в лицето на местната аристокрация. Тълпата също се разделяла в предпочитанията си и скандалите, които протичали на хиподрума били доста зрелищни. Ето защо жените и децата били отделени в отсек, който бил заграден.

Състезанията с колесници били основната, но не и единствената гледка на арените на византийските  хиподруми. Доминиращата християнска религия забранява римските гладиаторски битки като „погрешен вид забавление“ и „престъпни зрелища“. Но това изобщо не пречи на съществуването на подобен тип „забавление“ – битката между човек и див звяр, която във Византия била може би по-широко разпространена, отколкото в самия Рим.

Забравяйки за „любовта към ближния“, „светите отци“ с ентусиазъм наблюдавали отчаяната битка, която често завършвала със смъртта на измъчени ловци на животни. Тормозът над животни на арената също е често срещан. Известният пътешественик Вениамин Туделски, посетил Византия през 1171 г., пише за хиподрума: „Те извеждат лъвове, леопарди, мечки и диви магари – един върху друг и не можете да видите такова забавление в никоя земя“.

На този хиподрум пред огромна публика е изгорен на клада ересиархът – богомил Василий Врач. Това е надлежно описано от Ана Комнина.

Ана Комнина е отбелязала, че ерсиархът Василий се е занимавал с медицина. Византийският хронист Йоан Зонар подчертал, че Василий носи монашеско облекло, но е и лекар. Архиепископ Теофилакт Охридски споменал в писмата си, че водачът на богомилите е изучил гръцки език и медицина в манастирите. Тези писма на Теофилакт Охридски са част от кореспонденцията, която духовникът е водил с Варненския и Преславски митрополит Симеон. Впоследствие , през 1931 година, те са публикувани в специален сборник на БАН.

Съвременните изследователи на Василий Врач са на мнение, че кладата срещу него е била през 1111 г. А Ана Комнина е отбелязала, че той не е изгорял, а се изпарил от кладата, тъй като през цялото време шептял молитвите си…

“Алексиада”
Ето и откъс от произведението на Ана Комнина.

Надвеси се грамаден облак от еретици. Това бе нова ерес, непозната по-рано на църквата, а именно учението на богомилите. Както изглежда, то е съществувало и преди баща ми, но тайно. Славата на богомилите се бе разпрост­ранила вече навсякъде.

Някой си монах, на име Василий умееше най-изкусно да проповядва безбожието на богомилите. Той имаше дванадсет ученици, които наричаше апостоли, а беше увлякъл след себе си и няколко ученички, съвсем извратени жени.
Злото се разпространяваше с бързината на огъня, бе проникнало и в най-знатни къщи, страшната напаст бе заразила голямо множество хора и опустоши много души.
Тогава душата на императора не можеше вече да по­нася това и той се зае да разследва тази ерес, която със своите отстъпнически замисли беше насочена против държавата.

Веднага изостави грижите си за Изтока и Запада и насочи вниманието си към духовните въпроси, а именно: да измъкне богомилската ерес като змия от дупката й, като възложи на мнозина да издирят този проклет Васи­лий.
Бяха изловени множество богомили и доведени в двореца. Един от тях, на име Дивлатий, първом не желаеше, но след като бе подложен на изтезания, издаде споменатия Ва­силий и неговите апостоли. Те също бяха заловени и докара­ни в двореца.

Архисатрапът Василий беше човек в монашеско облекло, с изпито лице, без брада, твърде висок на ръст. Импера­торът стана от трона да го посрещне и го покани да седне и да сподели с него дори трапезата, като му каза:
– Почтени отче, аз се удивлявам на твоята добродетел и искам да позная проповядваното от твоя почтеност учение, понеже нашите дела от само себе си са негодни и не водят към никаква добродетел…
Отначало Василий се преструваше и не даваше ухо на казаното, но все пак се възгордя от похвалите и най-сетне избълва догмите на ереста си.

Тогава императорът захвърли маската си и дръпна завесата зад себе си: там бяха скрити целият синклит, воен­ното съсловие и висшето духовенство, а писарят записваше всичко, което се говореше.
Василий не се и опита да отрича, но веднага пристъпи към защита и заяви, че е готов да посрещне огън, удари и всякаква смърт и остана непреклонен спрямо увещанията на императора да се отрече от нечестивото си учение.
Всички еретици – и корифеят, и хорът – бяха осъдени на изгаряне. Самодържецът заповяда да запалят на хиподрума голяма клада. Беше изкопана извънредно голяма яма и голямото количество дърва от високи и наредени дървета приличаше на планина.

След като кладата бе запалена, голямо множество хора започна да се стича на арената на хиподрума и по стъпалата [този хиподрум побирал 100 000 зрители – б.а.] и всички очакваха това, което щеше да се случи.
На другата страна бе забит кръст – на нечестивеца бе даден избор, ако някак се уплаши от кладата и промени мне­нието си, да отиде при кръста, за да бъде след това освобо­ден от огъня. Присъстваше и тълпата от еретици, които гледаха вожда си Василий.

А той гледаше с пренебрежение и докато бе далеч от кладата, се надсмиваше и викаше, че ангели ще го грабнат от огъня.
Но когато усети огъня и видя издигащите се пламъци, трещящи като гръмотевици, изхвърлящи огнени езици, висо­ки колкото гранитния обелиск, стърчащ в центъра на хиподрума, тогава този смелчага се смути. Започна да извръща очи, да пляска с ръце и да се удря по бедрата.

При все това и тази гледка не можа да го разколебае, нито огънят смекчи железния му дух, нито изпратените до него увещания на самодържеца го промениха.
И понеже се разнасяха много приказки и басните за него се носеха от уста на уста, палачите се уплашиха да не би по Божие опущение да стане някакво необикновено чудо и хора­та да видят нечестивеца да излиза невредим от огъня и да се яви после в някое многолюдно място, та по този начин ереста да стане по-страшна отпреди, хванаха го, вдигнаха го високо и го хвърлиха сред кладата заедно с дрехите и обувките.

Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се почувства никаква миризма, нито димът се промени, появи се само една бяла ивица посред пламъка…
Аз, най-уважаваната от багрянородните и първа от децата на Алексий – Анна, имах желание да изложа тук цялата богомилска ерес, но ме възпира срамът, както казва някъде хубавата Сафо, а пък и това, което се носи от уста на уста, по-добре е да се премълчава…

Константинополският Хиподрум е бил не само едно от най-грандиозните съоръжения в Константинопол, но и център на обществено-политическия живот в столицата на империята.
А нашето пътешествие ще продължи в следваща статия, когато ще ви поведем към Магнаурската школа.