Разказ от Владимир СИМОНОВ

Тази история за огнени страсти и изпепеляваща любов се разигра в едно иначе китно, но много прашно селце загубено сред още по-прашна равнина в една бедна държава от европейския югоизток. Разигра се тайно, защото в нея бе замесен почти целият местен политически, икономически, научен и спортен елит, а бидейки разкрити, развоят и детайлите ѝ щяха да влязат в създавания от накацалите със столчетата си пред портите селски бабички, местен фолклор и да променят отдавна вкоренени представи и възприятия.
Ала каква бе тази история? Какво можеше така дълбоко да се вреже в съзнанието на междуречковци, че историята на Ромео и възлюбената му да им се струва скучна като новини на турски по БНТ?
Ето каква:
Наближаваше съдбовният дванадесети час на нощта срещу Спасовден. Наредило покрай полупресъхналата река къщите, улиците и от години запуснатото си училище, селото отдавна спеше. Изключение правеха само две котки, които на площада пред кметството на неравни интервали прекъсваха звучната си котешка препирня с ядно съскане и Теменужка Другоселска.
В семейната спалня, легнала по гръб тя безуспешно диреше недостатъци в перфектната шпакловка на тавана и от време на време тежко въздишаше.
До нея, с ръка под лявата си буза, спеше една от причините за тези въздишки – Панталей Новоселски. Спеше неспокойно и сегиз-тогиз свивайки десния си юмрук изръмжаваше заканително. Въвлечен преди година, в общинската работа (поради факта, че беше най-видният местен бизнесмен) Панталей сега бе изцяло отдаден на същата тази работа и на добруването на съселяните си. Верният съпруг на Теменужка и в съня си преживяваше одита на местната кооперация, от която впрочем бе останала само общинската кръчма, и пренията по избора на нов пъдар.
Предишният, къде заради възрастта си, къде по силата на дългогодишен навик и непреодолима слабост към асортимента ѝ прекарваше почти цялото си работно време в споменатата вече кръчма. Освен това, като всеки носещ униформа човек, пъдарят бе и болезнено горд и наскоро, уязвен от поредната забележка на кмета да обърне по-голямо внимание на крайречковското землище, отколкото на продукцията на селския казан и мяркащите се в прозорците на разположеното точно срещу кръчмата кметство, булки, захвърли фуражката и старата карабина и замина при сина си в Америка.
Без зоркото око на закона нивята и бостаните останаха на „разтерзание“ (както се изразяваше училият в СССР секретар на общината) на отседналите малко по-надолу по реката цигани катунари и това правеше избора на нов пъдар спешна задача от първостепенна важност.
Теменужка се поразмърда, побутна леко мъжа си, който отново само изръмжа и пак въздъхна: Ей го, спи нейният хубавец. До нея легнал, а спи. И само събрания, реплики и дуплики сънува. То… право си е, много години са заедно и бива да не е чак същото като едно време, ама онова сладкото, не омръзва пустото. Затова напоследък взеха да я нагазват съмнения. Тъй де, шейсет години възраст ли са, та чак хич да се не сещаш. Хеле пък за мъж като Панталей. Тя – поомръзнала му да речеш, ама ако не нея, поне Гина комшийката да беше сънувал. Щото тя си е за сънуване – цялата е на пазва и кога се наведе да плеви… Ама не, и нея не сънува Панталей. Сигурно е. Теменужка от години го слуша какво сумти на сън та ако нещо… овреме да разбере и да вземе мерки и ни веднъж го не чу нещо такова да измърмори. Или да въздъхне. Сладостно, мечтателно да въздъхне. Не. Бизнес и политика, това му е в главата. Или… Да не дава Господ!

Нашата героиня се понадигна, зарови два пръста в косата си, завъртя ги , заувивайки на масурче един от кичурите и мислите ѝ поеха към…
Евлоги Хаджистанчев бе роден спортист и още от детските си години беше пяната на спортните вълнения на крайречковци. По едно време се канеха и фен-клуб да му учредят, а във фоайето на кметството да подредят кът на Евлогиевата слава. Щеше да е по-престижно и заслужено да е зала (поради липса на такава щяха да прекръстят една от стаите на „зала“ и готово), но попречи старият и, между нас казано, оглупял от алкохола партиен секретар на ТеКеЗеСе-то. Недолюбваше той Евлоги. Завиждаше му и все гледаше да му навреди. Причината беше обществена тайна. Евлоги беше център нападателят на „Фортуна“ Мало Крайречково. Бележеше гол след гол, беше господар на сънищата на крайречковските девици и законодател на спортните пристрастия на бащите им, а синът на партийния беше вратарят. Нататък е ясно.
Толкова мразеше партийният Евлоги Хаджистанчев, че когато той отбеляза единствения и победен гол в онзи исторически мач с Голямо Крайречково, когато след 25 години малоречковци отново победиха, застана в редиците на враговете:
„Гол от засада беше. – викаше. – И нарушение, фал в атака, имаше.“
Естествено никой не му обърна внимание. Съградиха крайречковци триумфална арка от дървения материал приготвен за ремонт на обора на стопанството, украсиха я и най-отгоре сложиха портрет на Евлоги. Вярно, портретът не мязаше много на оригинала щото самоук беше художникът, но нали жестът и уважението са важни.
И пристъпи Евлоги към арката – усмихнат, не много висок, но здрав, със сигурна стъпка. Прекрасен. Разтвори ръце встрани и напред (беше го видял по телевизията и сто пъти репетирал) и премина под нея. Величествено премина само дето не се разбра какво казваха ръцете му: „Хайде, ставайте всички!“ или се канеше цяло село да прегърне. Премина и отиде в кръчмата. Да дава автографи и интервю по радиоточката.
Такъв помнеше тя Евлоги. Млад. И тя млада… Голяма любов беше, ама на. Той все спорта си гледаше, а тя дом искаше. И мъж в него. Сериозен мъж, верен, стопанин. Пък Евлоги… Тръпки я побиваха като гледаше как го изпиват с очи и моми, и невести, та и по-старите. И… разделиха се. Тя намери каквото искаше, задоми се, ама пак се срещаха от време на време. Скришом, че и двамата се побояваха от Панталей.
Сега понаедрял, позастарял, вече и за бег негоден, Евлоги ходи в кръчмата когато по телевизията дават мач и разяснява на мъжете какво става на терена и защо. Ама Теменужка пак си го харесва. Лошото е, че преди време Евлоги се ожени за една десетина години по-млада от него вдовичка от друго село. Уж вечно неин, на Теменужка, щял да е, а… Смигват си като се срещнат, не дават лоша дума за другия да се каже пък да се видят някъде на закътано, не. Че да не научела другоселката. Оправдания. Как ще разбере оная като малоречковци не обичат пришълците, та и да ги види някой и няма да ѝ кажат? Не. – знае си тя. – Друго е. Сигурно щото оная е по-млада, затуй не ще Евлоги. По-точно, не щеше додето…
Преди година на село се върна Харалампи Попгеоргиев. Забравили го бяха хората. Много млад, някъде на двайсе-двайсе и една беше излязъл от село и не се беше връщал. В Плевен живял, далече, как да дойде? Но като започна всяка вечер да се заседява в кръчмата, припомниха си го.
Седеше Харалампи в кръчмата и ги разправяше едни – ум да ти зайде. Учен бил – прогимназиален даскал по математика. Дошло време, пенсионирал се и решил на село да се върне. Харесвало му да гледа зайци и прасета, да слуша как пеят птичките и да сади домати. Вярно, веднъж-дваж, като обърнал някоя ракия повече, го бяха чули да се жалва, че жена му и внуците го прогонили. Малка била учителската пенсия, а да се цани някъде за пазач, та да добавя някой лев той не давал и дума да се издума. Как така, интелигент – пазач да става.
И Теменужка си го спомни, а пък той…
Бяха се срещали веднъж-дваж в корията край реката и той не забравил. Даскалици, счетоводителки… Много женски свят опитал, а тия срещи не забравил. И започна да я ухажва. По градски. Път ѝ правеше, в магазина ред ѝ отстъпваше, а като се срещаха, може и в студено време да е, шапката си сваляше.
Интересен ѝ беше и започна да си играе с него. Веднъж му даде надежда, усмихне се, а на другия път със студена вода го залее. Веднъж речé, че малкото косица останала около плешивото му теме на ореол на светец приличала, после, че то какво от градски интелигент да чакаш – едни празни приказки само. Но веднъж, в магазина, застанал на опашката зад нея, Харалампи ѝ мушна бележка в ръката. Тя отпърво се дръпна. Помисли, че за ръка иска да я хване, пред хората резил да я прави, но като разбра какво става – взе я. После на скришно я прочете. И се смя, и плака, и пак се смя. От радост. Никой досега не ѝ беше писал стихотворение. Хубаво стихотворение беше:
„Теменужке мила, как те е майка ти родила
теб такава хубавица?
Като вакла си овчица
като стройна единица…“ – Беше го забравила нататък, но след тая бележка кандиса. На другия ден го изчака пред пощата да дойде за вестника си и му смигна. И Харалампи полудé.
Още същата вечер казал в кръчмата, че решил бохем да става. На никой му не беше ясно какво е това, но всички видяха, че е спрял да се мие и да си храни прасетата. Даваше им по нещичко само кога така заквичаваха, че из цяло село се чуваше и съседите се сърдеха.
Чудеше му се на акъла Теменужка, но нали и тя си бе припомнила ония срещи в корията… Пък и интересно ѝ беше. Луд не луд, градски човек беше Харалампи. И учен. Само дето…

Теменужка пусна косата си и скръсти ръце и пак завъздиша.
Като се видяха Евлоги и Харалампи хич драго им не стана. Имаха си те крамола от малки. Един ден на тренировката на „Фортуна“ (с дублиращия отбор приятелски мач играели), Евлоги, както си е редно вкарал гол. Харалампи, той бил в дублето, се ядосал и му забърсал два шамара, че от него нападателят взел топката преди гола. Спортист бил Евлоги, силен, ама Харалампи – по-голям. И оттогава се мразеха. Теменужка пък, откак получи бележката се терзаеше. С двамата по едно и също време не биваше. И грехота е, а и по може Панталей да усети. Я тя ще се издаде без да ще, я те като се карат вземат та изпуснат някоя дума. И реши да ги накара на пук и на нанагорно да си правят. И който вземе връх, той ще е. Може да не е вече първа красавица, ама и коя да е, не е. И започна.
Отпърво трябваше да събуди ревността на Евлоги. Като заревнува от Харалампи по-малко ще гледа към другоселката и по ще иска да покаже какъв мъж е. Какъв е станал след ония шамари. А Харалампи беше лесен, свирне ли му – готов е. Затова престана да отговаря на смиганията на Евлоги и къде срещнеше Харалампи най-мило му се усмихваше и гледаше хората да видят. А пък ако Евлоги беше наблизо направо го заговаряше. Разпитваше за градския живот, за голямата наука. И се смееше, смееше… И спортистът не издържа. Спортната му душица искаше все да е отгоре, а тука за Теменужка ставаше дума. Не можа да изтрае това Евлоги и, за да покаже кой е, прие треньор на „Фортуна“ – Мало Крайречково да стане. И публично, в кръчмата заяви, че Мировянския стратег ще засрами. Топката щял да му скрие, на техен, спортен език казано.
Достигна това до ушите на Харалампи, а и Теменужка помнеше още хитринките си от младостта и го подкокороса:„Сега вече няма кой срещу „Фортуна“ да излезе. – рече му. – Щом Евлоги треньор им стана.“
Запали се Харалампи. От спорт на разбираше много-много, а на тия години не идеше пак да зашие някой шамар на другия. Че то, едно време беше „кой е по-голям“, а сега току виж – „кой е по-млад“.
Това сигурно си беше помислил та вместо на бой да налита, реши откритие да прави. Щял Харалампи Попгеоргиева теорема да доказва и, Питагор някой си, да бори и да оборва.
Пак не разбраха крайречковци за какво им се говори, но с по-голямо уважение го загледаха. Престанаха да го карат да си храни прасетата, че пропищяло беше селото от тях и дори вечер в кръчмата го черпеха по някоя ракия. Знаеха, че нещо сериозно и важно става в тая окачена на двуметрово тяло плешива, с рядка косица околовръст, глава.
Радваше се Теменужка, кискаше се в себе си на борбата им, но главната си цел не постигна. Не можа да разбере кой е „По-…”
На най-важния мач, мача с Голямо Крайречково, „Фортуняците“ паднаха с пет на нула и тъкмо беше решила, че ще избере Харалампи… Един ден отиде до пощата за пенсията си и завари пощаджийката и Куна Подробната да се държат за коремите от смях. Телеграма за Харалампи дошла. От Академията на науките. Доказателствата му били за смях и го съветвали да си гледа пенсията. За пет минути цяло село разбра и чудото на Харалампи Попгеоргиевата теорема се разтури. Тогава Теменужка реши иначе. Зае се да види кой от двамата повече я иска, обаче и от това нищо не излезе.
Първо изпита Евлоги. По-близък ѝ беше, а и резилът му по-малък. И на всеки отбор, даже и на Левски, се случва да падне, и едно е дългата любов, друго, онова дето дорде започне и вече свършило. Изчака Панталей да тръгне по бизнес-работи и намери сгода да пошушне на Евлоги: „Мъж ми заминава за Провадия утре. Нема да го има цела неделя, та ако не те е омагьосала съвсем твойта скочубра, вечерта ще те чакам.“
Както и очакваше, приказката, че може да е под чехъл, жегна Евлоги. Изпъна се той, та по-висок да изглежда, бодна се с пръсти в гърдите и сви устни, сиреч : „Кой, мене ли!?“.
На другата вечер щом се мръкна Теменужка застана до прикритата от овошките задна врата на двора и зачака. Малко ли чака, много ли, отпосле не можеше да си спомни защото и пет минути да са, кога чакаш и не знаеш дали ще дочакаш, много ти се струват. А и тя, откак Евлоги започна само да ѝ смига, си имаше едно на ум. Кой го знае, може пак да не дойде.
Можеше да не дойде, ама дойде. Понаведен и оглеждащ се като партизанин кога при ятак отива, притича и застана до портичката. Теменужка побърза да му отвори та да не стои така отвън – колко му е да го види някой, но ключалката заяде. Сигурно беше ръждясала. Голям беше снегът тая зима, а нейничкият с тези събрания кога да попрегледа и притегне това-онова? Най-после ключът превъртя, вратичката тръгна да се отваря, но пантите така заскърцаха, че Евлоги приклекна още. Цял се скри в бъзеника зад оградата. И точно тогава…
– Гино! Гино, ма! – Беше много тихо и гласът на другоселката се чуваше съвсем ясно. През една къща от прелюбодейците жената на Евлоги викаше съседката си.
– Да си виждала случайно моя?
– А? Що? – отвърна Гина.
– Моя човек, викам, да си виждала? Запиля се някъде щуракът му с щурак, никакъв го няма.
– Е па, одеве го видех. Обикаляше насам, оглеждаше нещо ама…
Лицето на Евлоги като да светна в тъмното, така пребледня горкият. Къщата на Гина беше между неговата и тази на Теменужка и можеше да го е видяла накъде отива.
– … влязох навътре, не видех къде отиде.
Откъм бъзеника се чу как Евлоги дълбоко въздъхна.
– Ще ходя да го диря. – рече другоселката и се закани. – Само да не е отишъл в кръчмата, че главичката му ще строша! Днеска мач нéма, нéма що да дири там.
Теменужка погледна надолу – да пита какво ще правят. Погледна и зяпна. Евлоги го нямаше.
На другия ден отиваше до магазина и го срещна. Той рече нещо да ѝ каже, ама само „Ми то, жената…“ се чу.
Изпитването на Харалампи имá по-сериозен край и чак до града опря. Добре че с толкова се размина щото можеше и най-лошото да стане.
На другия ден след Евлогиевото опозоряване Теменужка го намери в магазина да оглежда саламите. Застана до него и уж за саламите говореше каза:
– Що не наминеш довечера. Да се поразприкажем и да си спомним младите години. Ама по-късничко. По мръкнало. Да те не види някой, че Панталей го няма и кой знай какви приказки ще тръгнат.
Още не беше се изговорила и Харалампи рече: „Ах!“ – хвана се с една ръка за гърдите, смъкна се та седна на пода и извади шишенце с нитроглицерин. После три дена в кардиологията на областната болница лежа. Под наблюдение. Нервно сърце имал и не трябвало никак, ама никак, да се вълнува или плаши.
След два дена си дойде Панталей. Поседя, повъртя се из къщи и тръгна за центъра. Щял да иде до кметството и през кръчмата да мине. Да опипа пулса и настроенията на електората да види, така каза. Върна се бързо, след няма и час, и я привика:
– Виолетке ма, я ела малко! – Панталей не я наричаше по нейното ѝ име. До едно време ѝ викаше Теменужка, после взе да ѝ вика Виолетка. По-романтично било и по я описвало. С тези нейни възчерни, чак сини, коси (вярно, такива бяха някога, ех… ), бяло лице и сини очи.
Хубаво ги редеше Панталей, като по книга, ама тя си знаеше, че започна да ѝ вика Виолетка откак гледа оня филм дето кравата изяде на човека ризата. И все се чудеше заради кравата ли ѝ вика така или щото жената във филма на нея приличаше. Само дето оная…
– Да си виждала Евлоги тия дни?
– Па виждах го. Оня ден. На центъра. Щяли тренировка да правят. На «Фортуната» тренировка.
– Не за т`ва те питам. Тука да си го виждала? Къде нас да е обикалял?
Краката на Теменужка се подкосиха и слабост я обзе.
– Не съм. Верно не съм.
– Хъм. – Панталей изсумтя и кат че на облак заприлича. – Одеве, кога обикалях по двора, видех, че задната портичка е отваряна. Помислих, че си ти, па се сетих, че немаш работа да я отваряш. Я да огледам, викам си. И виж какво намерих в бъзеника! – Мъжът ѝ бавно извади от джоба си златна табакера, вдигна я високо – да ѝ я покаже и я постави на масата.
– Евлогиевата табакера. Какво ще кажеш сега, а?
– Ми знам ли? Казах ти вече, има два месеца откак очите му не съм видела.
– Затова отидох до кръчмата. Да го поизпитам. Там беше дъртият пергишин. Нещо говореше, а като ме видя млъкна и зе да се мазни: «Добре дошъл, вика. Ще седнеш ли да черпя по едно или пак по политика и търговия си тръгнал?». Досущ виновен ми се виде.
– Аз, аз нищо не знам. – Теменужка тури ръце на гърдите си като да се брани.
– И не си го видела, викаш?
– Не съм.
– Мама му стара, знам си аз! Открай време ми завижда Евлоги. И за бизнеса и за сичко. Па нали и на теб око беше хвърлил, а ти за мен се ожени. – Панталей помълча малко. – Влизал е тука, знам аз. За доматите е влизал. Да земе някой и да си хване семе. Че за мойте хората се избиват, а неговите хич не върват. Искá ми ама… Семе да му дам? Зер, конкуренция да ми прави? Друг път! – удари с юмрук по масата мъжът ѝ. И добре, че удари, та не чу как Теменужка-Виолетка въздъхна облекчено.
– Срам няма, ей! Толкова добрини си му вършил, толкова помощ си му дал, а да те краде! – страхът и облекчението ѝ намериха отдушник в порой думи. – Казвах ти аз: Не е хубав човек Евлоги, хич ми не наресва, ама ти: „Евлоги така, Евлоги онака…“
– Куче ще взема. Едно гърло повече, голяма работа! Аз отпреди трябваше да взема, ама… Двора и стоката да ми пази. – неочаквано Панталей се засмя. – Па и теб. Че нали втора ръка те взех, знам ли… Засмя се той, а Теменужка не усети обидата, сърцето ѝ подскочи, прескочи, ръченица затропа.
– Хайде слагай да ядем, че окъсняхме, новините ще почнат. Теменужка хукна към кухнята, а той ѝ прибра табакерата в джоба си и пак се замисли.
Вечеряха тихо. Чуваше се само мляскането на мъжа ѝ и жуженето на мухите. Изсърбал една купичка яхния, докато чакаше да му донесе втората, Панталей се почеса по брадата и рече:
– Харалампи, чух, в болница бил.
– Там е.
– И какво му е? В магазина бил припаднал.
– Знам ли. Сърцето нещо.– пак изтръпна Теменужка и за малко да разлее гозбата по масата.
– Сърцето значи. Ми то като го гледам такъв слабоват за неговия бой, верно ще да е болнав.
– Може.
– И какво със сърцето? Нали до него си била, може да знаеш.
– Нервно сърце имал. Плашливо.
– Плашливо? И припаднал? Кога до теб е бил. Да не си го уплашила нещо ти ма, Виолетке? Да не си му рекла, че ще ему приставаш?
– Ти акъл имаш ли бре?! – викна Теменужка. – Срам немаш ли? Таквиз приказки на тия години!
Панталей се смееше, а тя викаше щото отвътре много страшно ѝ беше. Уж за нищо се не сеща мъж ѝ, уж нищичко не знае и на смях го обръща, ама… И хлопна вратата. Отиде да мие чиниите.

Дъхът на Теменужка се прекъсна. Едва сега, додето си припомняше какво говорѝ вчера Панталей тя усети какво може да е казвал. Подиграва ѝ се значи, уважение ѝ няма. Нищо не знае, ама ей така – да я ядосва.
Хубаво. – помисли тя, пусна ръце покрай тялото си и завивките се набръчкаха под ноктите им. – Ще го накаже. – Ще го накаже така, че да не може нищичко да ѝ рече. Ето, утре е Спасов ден, а той вярва в поверията и спазва традициите. И ако… Няма да откаже, сигурна е. И заради традицията няма и да попита ни с кого, ни какво. Трябва само да реши… – Теменужка прехапа устни. – …единият под чехъл, другият в болница…

На сутринта след Спасовден Теменужка, хвърли на животните, премете пътеките и застана сред двора. Беше ѝ и скучно, и чоглаво, и я беше яд. Не стига, че от отмъщението нищо не излезе ами и Панталей още надвечер тръгна нанякъде. А доде се приготвяше си вирукаше и пак я подкачи:
– Спасовден е днеска, а булка? Хубав ден за вас, жените е, ей. Вярно, не за всички, ама… – смигна ѝ и продължи вече сериозно. – Ще отскоча до Ямбол та до утре вечер не ме чакай.
Така стоеше Теменужка с ръце на хълбоците без да знае какво да прави когато чу че Гина се щура по двора и реши да отиде до нея. Комшийката живееше сама, мъжът ѝ се бе поминал преди години и винаги се радваше да се хване с някого на приказка, а сега това трябваше и на Теменужка. Щяха да се разприказват и да им олекне.
– Здрасти, сестро. – посрещна я Гина – нещо не си доволна, гледам. Седиш на двора, мръщиш се.
– Мръщя се, я. Заради моя хубостник се мръщя. – отговори Теменужка и попита. – Ами ти как си?
– А, добре съм аз, добре. – Гина се засмя. – Как да не съм добре? Нали знаеш какъв ден беше вчера.
Теменужка не отговори и съседката продължи:
– А ти не се ядосвай на Панталей. Хубав мъж е той, добър стопанин, верен ти е…