Имах син, когото загубих през 1971 г. Той беше само на пет годинки, точно на 30 април, докато баща му го водеше за ръчичката, безразсъден шофьор го блъсна с колата си в затворена за движение улица. Присъдата на неволния убиец беше година и половина, условно. Всяка година на тази дата аз не мога да спра да плача. Мина много време, но моето детенце завинаги си остана на пет…- това разказа Елена Мизилова, дългогодишна учителка в ОУ“Климент Охридски“ в Пазарджик.

Аз вече съм 80-годишна и не мога да отида пред съда, за да протестирам за смъртта на Милен Цветков. Срещала съм се с него, само веднъж, беше през 2012 г. , запознаха ни общи познати. Когато стана трагедията с него, аз се чувствах така, сякаш е починало моето момче. Има много почернени майки, но всички ние знаем какво е да загубиш дете и да чуваш, че ежедневно някой губи живота си не навреме и по този начин.

Ако можех бих отишла при съдиите, при прокурорите, за да им кажа, че човешкият живот е безценен. Никой няма право да го отнема, още повече безотговорно, както стана с Милен Цветков. Много дълго мислих дали да разкажа всичко това, но мисля, че колкото повече гласове се чуват в пространството, толкова по-трудно ще бъде този случай да бъде забравен.

Не зная как се чувстват майките на децата на Милен, не зная дали има и къде са неговите родители, но зная, че всеки един човек от това семейство сега много страда. А страданието на децата ще остане за цял живот.