Борислав ПЕТРОВ

Там, събрани, в града на Величков,
под звездите за чудото бдяхме,
колко лесно изглеждаше всичко,
колко млади и глупави бяхме….
И орисани с древна поличба,
караулно въртяхме жените,
ти-на кораба -сигурен мичман,
аз-на масата-Двойна ли, Мите?
И очаквахме изгрев, обляни
от тревога добра за децата,
и горяхме-от слънце пияни,
а до нас-бяха много слънцата.
Бяхме равни на цели Вселени,
караулно въртяхме Земята.
И повтаряхме вещо-на смени
стара песен-от други изпята.
Там, дошли, сред града на Величков,
младостта отлетя на комета,
И събирахме с точност-до всичко
и последния дъх на поета.
А край нас се изнизваха драми,
орбитално кръжаха еснафи,
и раздавахме стих с килограми
пред бохемския поглед на Чафа.
И така-като малки Нерони
полетяхме над всички пожари,
заредени с любовни патрони-
и до смърт-като бойни другари.
Давай двойна-за нова поличба,
глътка обич -да стигнем звездите…
В този град ни е пристана, мичман,
в този град са децата ни, Мите.