Пазарджик винаги е бил духовен европейски град. От самото му създаване до днес в него са битували миксове от етноси и култури, които са придавали на града прелест осезаема единствено от сърцето.

Съществен принос в това отношение имат внучките на Станислав Доспевски – Мария и Йорданка. Кои са те? Защо днес не знаем почти нищо за тях? Какво се е случило със семейството, което издига Пазарджик до център на изкуствата?

Отговор на този въпрос дава книгата на Зорница Баракова: „Родовият дух Доспевски в историята на Бялото братство“, която бе представена вчера в градината на ХГ“Георги Машев“.

Нека се върнем назад във времето и да проследим пътя на рода. Станислав Доспевски познаваме като родоначалника на светския портрет в България. Но малцина знаят, че рожденото му име е Зафир Зографски. Той е роден на 3 декември 1823 г. в гр. Самоков. В края на робството младежът завършва в Русия: първо – Художественото училище за живопис, скулптура и архитектура в Москва, а през 1856 г. – Императорската художествена академия в Санкт Петербург.

По това време приема името Станислав Доспевски. След завръщането си в България живее в Самоков и Пазарджик. Обикаляйки манастирите ни, полага заедно с Найден Геров началото на основния фонд на първия държавен български музей.

Станислав Доспевски е изрисувал някои от стенописите в главната черква на Рилския манастир, в Батошевския манастир „Въведение Богородично“, в Преображенския манастир (иконата на Св. Андрей и др.), в Лопушанския манастир, в храма „Успение на Пресвета Богородица“ в Пазарджик (иконата на св. Кирил и Методий и др.), в Софийската катедрала „Св. Неделя“ (част от иконостасните икони), а в Пловдив – в църквата „Св. Марина“ (олтарните икони на Иисус Христос и Света Богородица), в Църквата „Св. Св. Константин и Елена“ (иконата „Св. Варвара“), в църквата „Св. Богородица“ (Иисус Христос и Св. Богородица с Младенеца).

Автор е също на „Портрет на Елисавета В. Чалъкова“ (1857, Национална Художествена Галерия, НХГ), „Портрет на Салчо Ив. Чомаков“ (1869, НХГ), портрети на Найден Геров и Мария Н. Герова, Душо Хаджидеков, д-р Стоян Чомаков, отец Кирил Нектариев, брат му Атанас Самоковец и други

По време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. е арестуван от турските власти. Умира в затворите на Истанбул (Цариград) на 6 януари 1878 година.

Къща музей „Станислав Доспевски“ е единственият в България дом музей на възрожденски художник. Сградата е по проект на самия Станислав Доспевски и е построена от брациговски майстори през 1864 година.

Тя е в характерен стил за периода на Българското възраждане. На фронтона е изписано: „Притяжание Станислава Д. Доспесково-Самоковца, 1864“. В салона на къщата, Станислав Доспевски рисува стенописи изобразяващи: „Смяна на стражата пред императорския дворец в Петербург“, „Площада на Пушкин в Одеса“ и „Протока „Златният рог“ в Цариград“.

В дома на Станислав Доспевски са се уреждали първите сбирки на вътрешния революционен комитет и на първото женско дружество в България „Просвета“.

Точно в този период, когато България лее своето Освобождение, в цяла Европа вървят съвсем различни процеси. Рускинята Елена Блаватска вече е създала своето Теософско общество. Блаватска твърди, че е ученик и пратеник на учители, представители на древна традиция. Тя обявява традицията на махатмите за източник на всички основни религии.

Представя ги като хора със знания превъзхождащи тези на съвременниците им. По някои въпроси Блаватска е поддръжник на гледната точка на науката, а по други, например по въпроса за антропогенезата, се придържа към представи, по-близки до митологичните. 

Във Франция вече е започнал периодът Бел епок, който бележи развитието на изкуствата и дава тласък за развитието на западните общества. И докато Станислав Доспевски намира смъртта си, по ирония на съдбата в някогашния Константинопол – също символ на духовен растеж, в Пазарджик хората се готвят да посрещат руските войски.

На Запад се зараждат първите социалистически движения породени от синдикални действия за правата на работниците, тукашните еснафи все още пренаписват своите правила. Тепърва в града край Марица ще се появяват фабрики, но пък се запазват чифлиците и огромните конопени и оризови полета. Но градът има своите интелектуалци – адвокати, лекари, съдии, свещеници, учители.

Борис Доспевски (1861 -1947), Фотоархив на къща-музей „Станислав Доспевски“ – Пазарджик

Сред тях е и Борис Доспевски, вторият син на художника Станислав Доспевски. Точно след Освобождението се завръща в родния си град, след като е завършил Оръжейната школа в гр. Тула. В голяма част от живота си той работи като оръжеен майстор в Централната оръжейна работилница на Източнорумелийската жандармерия в Пловдив.

Той ясно осъзнава, че образованието е от изключителна важност за децата му. Господ го дарява с пет дъщери. Две от тях – Зорка и Поликсена, умират като деца, в резултат на епидемии. Живи остават Христина, Мария и Йорданка.

Животът обаче е решил да бъде докрай несправедлив към фамилията и Христина се обесва на 13 май 1944 г., след като има несполучлив брак с Димитър Ангелов, те също не оставят наследници.

Мария, която държала да я наричат Марика е родена през 1889 г. Тя е наследила дарбата на даровития си дядо и през първото десетилетие на ХХ в. завършва Мюнхенския Дамен колеж, където на 7 май 1911 г. се дипломира като учителка по рисуване. Преди това е завършила Държавната девическа гимназия в София с изучаване на немски език.

Два от автопортретите на Марика Доспевска

Марика е една от първите в България жени с академично образование и една от първите учителки по рисуване. Тя е и първородната дъщеря на Борис и Екатерина Доспевски.

Когато се завръща в родния Пазарджик тя започва да преподава, като голяма част от учениците ѝ са бедни деца и тя ги учи безплатно. Вероятно в Германия е повлияна от духа на Европа и търси контакт с духовни общества в България. Точно по това време тук вече се е съдало и започнало своето развитие Бялото Братство на Петър Дънов и няма нищо нелогично в това, че Мария е била заинтригувана от идеите и светоусещането за приближаващата Епоха на Водолея.

Гостната стая в дома на Доспевски, днес тя пази само частица от някогашния си разкош

Има исторически податки, че бащата на Мария и Йорданка също е бил следовник на Учителя. Но дали той пръв е пожелал тази духовна близост или е стигнал до нея посредством дъщерите си, е трудно да се каже. Известно е, че Дънов посещава Пазарджик през Коледната седмица на 1901 г. , където изнася сказка в читалище „Виделина“, чийто председател на настоятелството, по това време, е именно Борис Доспевски. По сведения на Константин Генчев, който е първият уредник на къща – музей Станислав Доспевски, бащата влияе на момичетата да поемат по пътя на Беинса Дуно.

Йорданка (Дарлинг) Доспевска също се прекланя пред изкуствата, нейната дарба е музиката. Изключително даровита цигуларка и певица. Тя е родена през 1893 г. Завършва девическа гимназия във Варна, с изучаване на френски и немски език. Постъпва в Българското музикално училище в София, където изучава цигулка при Петко Наумов. В родния ѝ дом все още я очаква нейното пиано, а над него е окачена снимката с любимия ѝ „Страдивариус“.

Йорданка се превръща в Дарлинг, след като в Чехия става ученичка на проф. Отокар Шевчик. Тя учи в Пражката консерватория, а външният ѝ облик наподобява неподражаемата Клео де Мерод, танцьорката създала новата Бел епок.

В края на 19 век във Франция започва Бел епок – времена на естетика и изящество. Красивите жени, изисканите маниери и възхищението от изкуството са в основата на новото френско движение. Сред всички прекрасни дами, най-ярката звезда била Клео де Мерод – танцьорка, от която се възхищават милиони.

Благодарение на преподавателя си Дарлинг участва в турнета в Европа, живее в Швейцария и Франция, а по-късно заминава за Америка, където остава шест години. Връзката между нея и Марика не спира, защото те изповядат едни и същи ценности. Човешкият живот е на пиедестал, до такава степен, че ги превръща във вегетарианки, за да не убиват животни, които да ги хранят с месото си.

На връщане от Америка Дарлинг свири на кораба „Мажестик“, там по случайност пътува и Кемал Ататюрк. Той е пленен от дарбата на Дарлинг и я кани в Истанбул, където да свири за висшето общество. Тя обаче отказва, иска да живее в Родината си.

Дарлинг вероятно е била влюбена в своя преподавател Шевчик. След смъртта му дава обет за безбрачие. Пристигайки в България тя отива в селището на Петър Дънов – „Изгрев“. Там тя прекарва много дълго време като е една от най-ценените от Учителя последователки.

След Втората световна война животът на семейството се променя. Народната власт национализира къщата на Борис Доспевски и през 1947 г. той я предава в ръцете на държавата, в едно със скъпите си спомени. Същата е и съдбата на неговия чифлик в Главиница, където също е имало селище подобно на „Изгрев“ в София, като това е бил опит да се спаси имението от одържавяване.

Волята на Борис е в Главиница да бъде направен приют за стари хора. Малко по-късно той умира. Двете му дъщери остават да живеят в къщата музей. Отделена им е една стая, а през деня те сами разхождат туристите по салоните, двете владеят чужди езици и дори чужденците научават тайните на бащиния им дом.

Първа този свят напуска Дарлинг. Тя умира през 1959 г. , след национализацията двете сестри изпадат в немилост и едва оцеляват. Разчитат на благодетелността на някошните свои ученици и ратаи, които редовно им носят плодове и зеленчуци. Сила за живот им дава учението. Дарлинг умира покосена от рак на дебелото черво. За погребението ѝ Мария търси помощ от Окръжния пенсионен отдел.

Сама затваря капака на ковчега и забива пироните. Не кани на погребението никого от града, свидетелства по-късно Константин Генчев.

Марика доживява 83 години. Принудена е да иска непрекъснато помощ от държавата, но пак с променлив успех. Издъхва в бащиния си дом, сама – без близки, а приятелите от Братството не са допускани до нея.

Целият този разказ и още много подробности ще откриете в книгата на Зорница Баракова, която през 2011 г. трътва по дирите на двете сестри, провокирана от разкази на хора, които са ги виждали и общували с тях. Представянето на книгата бе съпроводено от музикални изпълнения дуо цигулка и виола – Мирослава Димитрова, Бояна Андреева, мецосопран Анитa Дафинска.

Книгата бе представена от Зорница Баракова и Пенка Николова от РИМ – Пазарджик.

Сред най-големите достойнства на книгата са, че тя събира информация от над сто източника, което дава възможност на авторката да представи достоверно творческата и житейската съдба на сестри Доспевски, подчерта историчката Пенка Николова. Тя изтъкна и изключително богатият илюстративен материал в книгата, който онагледява представените документи и изводи.