Никола ИВАНОВ, литературен критик

        Първата белетристична книга на Керана Ангелова е повестта „Зана“, която  излиза през 1998 година. Другите прозаични нейни творби са повестта „Папазини“ (1998),  и романите „Елада Пиньо и времето“ (2003), „Вътрешна стая“ (2006), „Улицата на пеперудите“ (2010). Но тя започва с поезия и до момента има издадени пет поетични книги: „Лято“ (1982), „Подземна река“ (1988), „По-беззащитни глухарчета“ (2000), „Катокала“ (2006) и „Видения“ (2008).

       В предговора на повестта „Зана“ Керана Ангелова споделя изживяването: „Но ми се пишеше и така властно беше това желание, че седнах пред белия лист, преди да реша за какво конкретно ще започна да разказвам. По някакъв начин знаех, че ще е за Странджа, за нестинарството – онова,  в ъ т р е ш н о т о  нестинарствои за трагичния път на бежанците от Източна Тракия, родното място на родителите на моите родители. Толкова.

     Седях и се взирах в празното на листа. И в един момент от самата му белота се появи кратко първо изречение: „Разсъмваше дълго и мъчително“. Мисля, че тъкмо последната дума в него се оказа ключът към повествованието, което тръгна да се пише сякаш от само себе си. Писах трансово, почти безпомощна да предприема нещо, което да укроти перото ми“. Прочитът на повестта убедително ще потвърди думите на Керана Ангелова.

     В повечето време действието се развива в село Серген, Одринско. В повестта важна роля играе автобиографичният момент. „Зана“ започва с Въртиколницата (тричането) на кучетата – езически празник за изгонването на бесовете и злото у кучето. Това е част от борбата със злото в живота. Още първите изречения на повестта ни убеждават, че това е преди всичко поетична проза, макар че става дума за драматична до трагичност поетичност: „Разсъмваше дълго и мъчително. Появи се слънце като розов таралеж, скупчено на топка и бодливо. Снегът под стъпките заскриптя, синкав и остър, тук-там димяха  петна от жълта кучешка пикоч. Стари баби залитаха из преспите, над главите им на вълни се носеше миризмата на локмаруху“. Убеждаваме се в дарбата и тънката фина чувствителност на Керана Ангелова. И тази нейна дарба се потвърждава до самия край на повествованието. Същевременно още началните изречения задават общият тон на повестта на тревожност, драматизъм и очакване за предстоящи събития в живота и съдбата на българите от Одринска Тракия.

      В повестта става дума за запазването на традициите чрез предаване им на младите. Кукерските празници и нестинарството са сред най-характерните традиции по българските земи, които продължават и до днес. Баба Зана чувства задължение да предаде традициите на внучката Зана. Малката Зана е по-милостива и хвърля кучката Сова в реката, за да я спаси от опозоряване. Вследствие на което за наказание вуйчото я завързва в кучешката колиба, защото според установения  ред малката Зана няма право да пристъпва вековно установените закони на общността си.

      Това, което крепи човека, е надеждата, без нея животът му губи смисъл. Това важно послание намираме в думите на гъркинята Зои, която говори на баба Зана: „Надявах се поне Димитрос да доцакам, ама нема да се върне син ми, затрили са го нейде по дуннята Димитрос! Останах, Зано, без надезда, пък цовек, остане ли без надезда, отписи го! Върви уз по белия свят, има ръце и крака, це и глава на раменете си носи, ама не е той веце зив! Само така изглезда, це е зив! Колко ли хора на тая земя има, Занке, дето ги срестаме и ги разминаваме, а пък не знаем, це са мъртви. Застото без надезда са останали…“ Чрез думите на Зои Керана Ангелова внушава едно от най-важните екзистенциални послания за човека и неговия живот – за Смисъла, който е фундаментален проблем за всеки. Същевременно в отношенията между гърци и българи срещаме добронамереността и общия живот на хора от различни етноси, които по силата на историята трябва да живеят заедно в земите на Тракия. В това е част от хуманизма на повестта.

      Баба Зои умира спокойно, без паника, защото „Смъртта отдавна не беше страшна за тях, бе само неизбежен и необходим завършек на живота. Или може би негово продължение, кой знае – никой не беше се върнал оттам, за да разкаже какво е… Мъртвата беше напуснала този свят както се полага – вече на възраст, спокойна и тиха, заобиколена от хора, дай Боже всекиму такава достойна смърт. Смъртта беше част от живота, а те бяха свикнали да го живеят сурово, но с достойнство.“ Смъртта на посестримата Зои жените приемат без страх, мъдро и спокойно, земният край не ги смущава, защото са приели, че така е отредил Бог и така ще бъде вовеки. Това е тяхната житейска философия.

      Майката на Зана прави любов с мъжа, който се укрива у тях, защото тялото иска своето, това е животът. Зана е влюбена в Димитрос, но той си довежда жена, а Зана се разболява от любов и ревност и се налага по обичая да бъде лекувана с баяна вода. Изобщо в повестта се запознаваме с нравите, обичаите, бита на българското население по тези български земи, постоянната борба за преодоляването на препятствията от различен характер в името на оцеляването, спасението и живота.  Братовчедката на Зана Ница забременява от рибаря Аргирис, който споделя пред Ница: „Не те лъжа, на цялата земя няма човек, по-свободен от Аргирис! Ако някоя жена зачене от мене, тя сигурно ще роди не дете, не човек, а самата свобода, ако щеш вярвай. Голямата синя свобода ще роди. Защото, момиче, мене ме препълва любов, каквато не си и сънувала. На свободния човек и любовта му такава е, безмерна.“ Затова при трите героини става дума за спонтанната внезапна любов, случила се по Божията воля, която ги обсебва и те й се подчиняват, защото е господар на сърцата им. Всъщност става дума за свободния избор, подчинен единствено на волята на сърцата и душите им. Но тази лична свобода е невъзможна без свободата на родния край и родината. Неслучайно в повестта става дума и за „Свети Василий“, за Васил Левски, който е въплъщение на човешката Свобода в универсалния й общочовешки смисъл. Сещам се за думите на великия писател Никос Казандзакис: „Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.“

      За да си свободен, трябва да преодолееш махалата, която те ограничава. Въпросът какво ще каже махалата не трябва да те интересува – това е знакът, че си свободен. Бащата бие показно завързаната Ница пред селото, защото се е опозорила. Това действие на бащата е съпроводено със злобата на децата, които я замерят с камъни, наричат я „дяволица“, защото била бременна от дявола, това са им внушили възрастните. Ница иска да полети, тя е прекалено духовна, не от мира сего. Ница се обръща към Зана: „Сега веке знам повече, отколкото ни е позволено да знаем, Зано. Така се случи да знам повече. И, повярвай ми, колкото повече научаваме, по-нещастни ставаме. Узнаването носи тъга… вярно било, сама го разбрах.“ На това ни учи Еклесиаста – трупайки знания, трупаме и тъга. И още думи на Ница към Зана: „Един внезапен ден усящаш, че не си само торба кокали, а има и нящо друго – то нема начало и нема край, и ако му позволиш, но само ако ти самата му позволиш, то те изпълва отвътре, цялата. И олекваш, олекваш, Занку, а плешките на гърба започват да те сърбят. Защо започват да те сърбят, шепнешком заекна Зана и косите й щръкнаха. Понечи да хукне  назад, едва се удържа да остане на място – вкопчи пръстите на треперещ6ите си ръце в дъските на оградата и наведе глава. Защо, Ницо? Ница понечи да отговори: Защото…“ И трябва да се досетим, че става дума за криле, за летене… Свободата е върховно щастие и любов – това ни внушава Керана Ангелова.

      Друг екзистенциален въпрос Керана Ангелова поставя в разговора между баба Зана и внучката Зана: „Бабо, защо всеки един човек още с появяването си в живота, преди даже да е осъзнал какво му се е случило, започва да плаче?… Защо не се смее, примерно, а се къса да плаче?“ Вероятно отговорът е: това е съдбата на човека въобще, която е с предизвестен край. А човешкият живот е съпроводен с мъки и страдания. Така е отредил Бог. С колко усилия, човешка помощ и риск за живота си овцата ражда агнето. В какви мъки ражда Ница… След изчезването на Ница в разговора между внучката и бабата откриваме разликата във възприемането на света. Старата Зана е по-прагматична, защото за нея живеещите в сънищата са слабите, а внучката трябва да приеме това, което се случва действително и реално. Малката Зана разсъждава: „Затова ли сме се родили ние – да се борим с тоя живот, дето ни е даден, сякаш не е той наш собствен живот, а чужд някакъв и враждебен. Защо трябва да съм силна, за да го живея, не трябва ли той да е силен и прекрасен, тоя наш човешки живот, а ние просто да го дишаме и живеем, както живеят птичките Божии…“

      В повестта се преплитат реални исторически събития с писателската фантазия и въображение на Керана Ангелова. Ентусиазиран е младият момък от подписаният лондонски договор: „Подписан е договор, договор е подписан в Лондон! Думат му Лондонски мирен договор! Тоя договор присъединява и нас към България, чувате ли ме, или не ме чувате! Сичкото това: Малкотърновската каза, Бухархисарската, Бабаескийска и Лозенградска…“  Но по-възрастните са въздържани и скептични, защото  са достатъчно лъгани и напатили. Преди това Одринското въстание от 1903 година е потопено в кръв. А съдбата на бежанците е трагична.  Неизличими са натуралистичните сцени като тази с обесения овчар от село Урумбегли.  Връх на трагизма е решението да бъде убито бебето на Жорка, за да не издаде на върлуващите разбойници отправилите се към спасителната родина бежанци.  И страшната жестока дилема – да бъде пожертвано едно дете или да се спаси народът, племето… Труден за всеки е изборът, но може ли да виниш някого за решението… Това са екстремни ситуации, когато трябва да решиш и да се избира по-малкото зло. Подобна е дилемата да вземат ли парите от бастуна на обесения овчар. От едната страна е баба Зана, която настоява, че това е грях, а другата позиция е да се вземат парите, за да се спаси с тях по-нататък животът на племето. Неслучайно хората са раздвоени. Решението трябва да вземе дядо Жельо и той избира спасението. Решение в грях, грозно, но необходимо. И може ли да виниш стареца за това…?

      Бежанците се заселват в Бургас, а по-късно в напуснато от гърци село. Нещастията продължават с епидемиите от чума, шарка и другите болести, които увеличават страданията им. Гладът е голям, но преодолим. И в такива моменти се намират изроди като месаря, който прави опит да изнасили Зана. Покорява благородството на Зана да помага на изпадналите в нужда.

     Екзисткенциални са размислите на Зана за красотата, когато е в гората: „Каква беше тази красота, че плашеше. Няма хора, за да я почувстват и да й се зарадват, сети се изведнъж. Красотата съществува, за да служи на хората, да ги прави по-добри, а тази хубост тук е самотна, студена, ненужна.“ Красотата без хората е излишна – това е хуманистичното послание от тези размисли. Баба Зана мечтае: „И сигурно щеше да дойде някога времето, когато всяко нещо в тази природа щеше да разбира другите: дървото – птицата, птицата – водата, а човекът щеше да разбира езика на всичката природа“. Защото и човеците и цялата флора и фауна са дело на Бог. А легендата за кошутата, която отглежда бебето на Жорка, е известна от народното творчество, от българския фолклор. Символично е оживяването на селската църква и параклисите.

      В повестта става дума за красивото и грозното и разминаването между посветените и лишените от фините сетива. Това е спорът между скулптора Мавер и майка му Лефер. Синът си навлича гнева на майката, защото разминаването е тотално. И се сещам за една мисъл на Иван Динков: „Искаш ли да създадеш голямо изкуство, трябва да можеш да устоиш на един митинг от лумпени срещу теб, или на сборище от скъпо платени трапезни патриоти“. И още една: „Искаш ли да създадеш истинско изкуство, трябва да можеш да се озъбиш дори на люлката си!“ Т.е. да преодолееш махалата, неразбирането, завистта и злобата на посредствеността. В същото време става дума за непостижимостта на съвършенството. Влюбеният Мавер извайва неземната Зана.

      Мавер прилича на Димитрос и Зана се омъжва за него, но той е мобилизиран за фронта на Първата световна война. Повестта е  силна антивоенна творба. Керана Ангелова е описала въздействащо отвратителното античовешко лице на войната, която убива, разрушава, опожарява, опустошава, унищожава,  сее разделение и омраза между хората. Ето как изглежда в очите на Зана войната: „Спомни си пустото поле: войната беше едно огромно пусто поле и черен вихър се въртеше на кълбо, премяташе се из това поле и прегазваше всичко, човеците под него ставаха на пихтия“. Това е силна хуманистична позиция на писателката.

      Зана посещава родното село и се отдава на Димитрос, но си тръгва със старците обратно. Изневярата тя прави по повелята на сърцето си, по любов. Най-важното е любовта, която е огън и страдание едновременно.

      Керана Ангелова развива главната си героиня в процеса на повествованието. Виждаме как невръстната Зана съзрява като жена. Когато Зана пита баба си: „Ти защо в огъня влизаш? Защо в жарта искаш да играеш“, старицата отговаря: „Не знам. Тая работа огънят я решава. Ама без вяра в Господъ нема да стане! Нема нищо по-силно от вярата в Него. Не е имало досега нестинарка, дето в Него да не вярва. И нема да има. Може някогашните на огъня да са се кланяли, огъня да се почитали – сега знам, че влизам във въглените, за да направя поклон на Господ. В Него вярвам, Зинку и в никой друг. Човяк в нящо трябва да вярва, та да има сили да го живее тоя живот, вярата сили дава. А щом човек вярва, вярата си трябва да я докаже… на себе си. Виж, ако и друг може да увлече в нея, добре, ама това не е първото и важното. Първото и важното си е сам човекът под това небо.“ От съмняваща се еретичка, която постоянно спори за вярата с баба си, Зана достига до своя Бог, което дава нов смисъл на бъдещия й живот. Във вярата в Бог тя намира Смисъла да живее.

      Повестта е населена с много символи. Носталгията и емоцията през цялото повествование водят Керана Ангелова. Повестта е белег от рана, в творбата откриваме много болка, която е резултат от сюжета и събитията, за които става дума, за драматичната и на моменти трагична съдба на българските бежанци от Одринска Тракия, за техните мъки, страдания, нещастия, но и за надеждите им. Голата Ана полудява защото избиват цялото й семейство.

       Романът „Елада Пиньо и времето“ е едно пътуване във времето – минало, сегашно и бъдеще. И в основата на тази творба основен двигател е споменът, паметта на кръвта. Романът е изграден върху ретроспективен модел, непрекъснато връщане към миналото и проектирането му в настоящето и продължаващата нишка на сегашното, стъпвайки на минали събития. По този начин творбата се вписва в модерното белетристично писане в българската проза от последните десетилетия. Неслучайно в пролога важно място за невръстната Пиньо заема майката, утехата и сигурността, която тя дава на рожбата, независимо дали е човешка или друга майка: „И в прозорците на къщата изгря майка й, с ореол от светлината на газената лампа около главата. Беше млада и замислена… Чакалите отново запяха. Няма страшно, усмихна се майката, това са щурците, нима си забравила. Виж нощта каква е голяма и топла, нищо лошо не може да ти се случи. Патешките й крачета се закандилкаха. Пиньо се опитваше да стигне до майка си. Вкопчи се в нея, зарови лице в скута й. Изписука. Майката положи главата й върху сгънатия си лакът, даде й отново за пръв път да суче. Пиньо се давеше в топлите глътки, махаше крачета и ръце, вторачена в златното око на голошиестото пиле, което бе кацнало върху перваза на прозореца.“

      Главните персонажи в романа са бежанците със своята драматична до трагичност съдба: „Излязоха от църквата и тръгнаха да си проправят път през тълпа от хора, прашни и навъсени, това са бежанци от Одринско, прогонили ги от къщите и църквите им, животът им е останал там, сега са временно без своя живот, обясни майката. Момчето спря да погледа как бежанците влизат един по един в храма: мъжете сваляха калпаци още на входа и ги притискаха до гърдите си, всичките жени гледаха в земята, както гледат жените по време на погребение, а не погребваха никого. Навярно са дошли при Бог да им помогне да се примирят, рече майката, а момчето си помисли, че също е бежанец.“ Картината е покъртителна, хваща направо за гърлото и предизвиква спазъм. Пиньо е изоставена в гората от бягащите бежанци през 1903 година, каракачанката Хрисула я намира случайно и започва да се грижи за нея. Отвежда я в града, приютява ги стъкларя вдовец Ованес. Временно живеят и у кожухаря Василаки. Започва Балканската война, битката при Люлебургас, превземането на непревземаемата според общото мнение на военните Одринска крепост  вследствие на непознат дотогава героизъм на българските войници, използването за пръв път в световната военна практика авиация за бомбардиране и т.н.

       Езикът на романа е доказателство за богатството от асоциации и нюанси, чрез които на родния български език могат да се предадат и най-сложните и фини чувства и послания, които вълнуват писателя. Керана Ангелова споделя възхищението си за езика на старицата: „Такъв е българският й понякога, език особен, изразителен, образен, но преведен сякаш светкавично на някакъв друг, неизвестно какъв, несъществуващ никъде по света, само неин си. Така е, защото езикът ни – това сме ние, това е единственият ни живот, дълбоката ни неизказана същност, наричаме я Слово, Бог в нас, нищожни сме да я изразим напълно, а старицата бърза да изговори същността си, много бърза, втурнала се е нанякъде и всички ние наоколо се задъхваме, когато дишаме един въздух с нея и бързаме да я настигнем.“ Няма как да не си спомним безсмъртното стихотворение „Българският език“ на Патриарха Вазов. Най-важните и съкровени думи от майчиния език изрича малката Пиньо: „хляб, Елада, къща, небе, мляко, ружа, вода, папазинката на мама, синята, прости ми, прощавай, не мога. Това са думите,  които „на живот и смърт“ са нужни на Пиньо. Дълбоко автентично е вроденото усещане за единение между езика на човеците и езика на единната природа. Езикът на природата хората трябва да усещат със сърцето и душата си. Пиньо започва да разпознава характерите по миризмата, която излъчват – някои миришат тежко и упойващо, те са подли и опасни, други миришат на сено и хвойна, те са сърдечни, други на хляб и на млечно жито – те са най-щедрите и т.н. Всички мириси за описани образно, със забележително майсторство. Жената от планината говори на Хрисула: „Дойдох в полето да говоря с едно цвете. Тази сутрин в просъница чух, че ме вика. Нещо искало да ми каже… Мене, момички, за луда ме имат, истина ви казвам. Има десетина години, откакто се сподобих с Божа дарба – да разбирам езика на всичката природа. Разговарям понякога с дърветата, с тревинките, с дъжда, с вятера и всичкото им разбирам.“ Но това именно е Дарбата, за която жената продължава да размишлява: „Как ли става тъй, момичето ми, та човек с такава лекота носи дарбата си и никак даже не е впечатлен от себе си и от туй, което по Божия воля има в повече от другите човеци. Като да е най-естественото нещо да разбира езика на всичката природа.“ Но и за самотата и това, че дарбата е изпитание и наказание: „Сигурно надарените от Бога са най-самотните човеци, малей! Такова де… Не мислиш ли, че Господ и наказва човеците с дарбите, дето му ги дава? Не ще да е лека и безгрижна работа да знаеш, че понякога Бог говори през устата ти!“  Господ диктува, творецът само записва, защото е негов говорител, посочен и упълномощен е от самия Него.

      Централно място в романа заема любовта. Старицата казва, че „… човек не подозира истинските си размери, докато не познае любовта и страданието“. Самото слънце е любов. Само любовта е спасителна. На упрека на Пиньо, че се люби с двама мъже, Хрисула се мъчи да й обясни, че човек търси своята половина, която е единствена и родена за другия, тя е втората част на калъпа от двама, скроен от Бог. Може и цял живот да не се срещнат. Любовта между Елада и Давид е дълбока и съдбовна. Макар че Елада заминава за Марсилия, а Давид заживява тихо и кротко с Ферсо. В последна сметка Пиньо и Давид се събират, защото любовта им е съдбовна. Зелма споделя в писмо до сина: „То всичко зависи от човека, сине. И любовта – също. Уж една любов за всичките човеци, но всякой различно я употребява… Онова, което ти видя тогава, не е всичкото между един мъж и една жена… Макар и да съм еврейка, никой не можа да попречи на Тано да ме вземе за жена. Само че той много особено употребява любовта. Някои хора обичат с всичко свое:  със сърцето си, с очите си, с ръцете си, с думите си. Други крият любовта чак на дъното си и никак не искат другият да научи за нея – странна е наистина такава любов, не любов, а сянка сякаш, призрак сякаш; така ме обича и баща ти, обаче ако се плашим от чувствата си, те рано или късно ни напускат или се превръщат в нещо друго.“ Силата на любовта откриваме в отношенията между Хрисула и Йоргос. Макар че Йоргос е мъж на сестра й Катерина, Хрисула се люби с него, защото така й диктува сърцето. И тук отново срещаме злобата на махалата, която упреква Хрисула, без да си дава сметка за обсебилото я чувство. Жестокостта им достига до там, че унищожават злодейски с вретено детето, която тя носи в утробата си от Йоргос. Разделят се по волята на Хрисула.  Хрисула се отдава и на Ованес, защото е добър, но не го прави по сърце.  Дъщерята на Ованес Сируи, която е необикновена, с водна глава, упреква Хрисула заради мъртвата си майка, но в последна сметка прощава. Макар че сънува майка си: „Тя идва и цялата е сребърна. И любовта й е по-силна, защото ми е липсвала. Всяко нещо на този свят се превръща в друго нещо, когато му дойде времето, само любовта в нищо друго не се превръща, винаги си остава любов.“ Любовта от интимния й смисъл преминава в универсална.

      Обсебваща е любовта, която се поражда между главната героиня и синът на еврейката Зелма и касапина Тано. Майката е духовен човек. Лелята на момчето Мириам му донася много книги от Испания, майка му също купува книги, но бащата ги унищожава, къса ги, пали с тях печката. Символично остават приказките за Шехерезада и „Скитникът между звездите“, които момчето жадно чете на испански. Драмата на момчето е в това, че не иска да наследи касаплъка на бащата, защото това не е за чувствителната му фина духовност. Бащата е груб, с отвратителна жестокост принуждава нежния син да общува с отрязаните глави на животните и изнасилва брутално върху касапската маса  майката пред очите на сина. Ето каква е житейската философия на Тано: „Направих го, защото не исках да растеш такъв. Исках да станеш  силен мъж, нищо да не те плаши в тоя живот. Мамка му и животът. Книгите изнежват душата на мъжа, кекав го правят. Майка ти в това е виновна, защото книги ти купува, а не знае Зелма, че мъжът се ражда войник. Понеже животът си е война, борба за оцеляване е животът, как ще оцелееш ти с тази копринена душа.“ Макар че бащата е примитив, който не е прочел дори една книжка през живота си, той не е „злодей“ и все пак носи човешко в себе си. А с третото око момчето вижда много повече от всички зрящи, то е „обърнато към дълбината на кладенец, пълен със светлина“. Момчето преждевременно узрява, защото е осенено от просветлението. В последна сметка отива при леля си в чужбина. След това се връща, за да се срещне с Рибарката.

      В романа Керана Ангелова чрез героите си размишлява и за зависимостта между любовта и таланта, разкриваща невъзможността на героя да достигне апогея на реализация на дарбата без любовта. Трябва да приемем, че любовта е преди всичко дълга, дълбока, постоянна болка, която се понася с безкрайно търпение и смирение. Любовта е много повече страдание, отколкото радост и удовлетворение. Любовта между Момчето и Пиньо е естествено влечение, духовна близост и отъждествяване с другия. Тя е обсебващо чувство.

      Макар че любовта е и чувствена, с телесни прояви, никъде  сексуалните сцени не са описани вулгарно и цинично, те са по-скоро деликатни, в известен смисъл поетични. Разбира се, с изключение на бруталните насилия като това на месаря Тано над Зелма, от които изпитваме отвращение, а това е и целта на писателката.

     „Елада Пиньо и времето“ е силно екзистенциален роман. Чрез героите си Керана Ангелова размишлява за небето, космоса, вселената. Рибарката говори на момчето: „Хората погрешно определят своето време. Въртят се там едни стрели в оная играчка, в часовника, де, уж времето се движело там – те ще ми кажат на мене. Ами, ако взема да стрия с петата си часовника на сол, какво ще стане? Времето е онова, дето се движи вътре в човека! Обаче, човеците – не, та не, имало такова, онакова и още някакво си време! Таратанци, да ме прощаваш! Кой да им каже, че ние сме играчките на времето и отминаваме ние, а не то.“ Става дума за преодоляване на кризите и победа над обстоятелствата. Да се загърбва миналото, да се гледа в бъдещето, защото настоящето е само миг. Момчето се опитва да бъде донякъде постигнато познанието, което се превръща в „изначално блажено незнание“. Много важен, фундаментален е въпросът „Кажи ми кой съм аз?“, т.е. самопознанието. И мисълта на Пиньо: „Господи, каква нелепост е човекът!“ И тук се сещаме за определението на Радичков: „Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки.“

      Силно екзистенциални са размислите за Бога. В разговора между Рибарката и Пиньо старицата говори: „-   Означава, че понякога го забравяме. Съвсем Го забравяме. Сигурно така трябва. Защото само когато забравиш, че има Бог, който следи всяка твоя стъпка, можеш да поемеш отговорност за своя живот изцяло. Защо инак живеем на белия свят, ако не можем да поемем отговорност за своя живот. Не казвам, че се отричаме от него, само забравяме кой ни наблюдава всевиждащо. Поради тази причина и грешим, ама, таквоз нещо е човекът…“ Става дума за престъплението и наказанието, за възмездието, което Бог изпраща за сторените грехове. Ованес търси Смисъла: „Дали разбират хората, че смисълът на живота е в работата!… Дали разбират хората, че смисълът на живота е в правенето на нещо, което носи наслаждение!“

     Романът е забележително хуманистичен. Ованес говори на Пиньо: „- Всички сме човеци, Пиньо и само дето говорим различни езици, иначе много-много не се различаваме… Ти не се страхувай от хората понеже са турци, гърци или арменци, а се страхувай, когато искат да ти причинят зло. Тогава търси закрила…“ В последна сметка Господ е един за всички, независимо как го наричат. Той е съвършеният Творец. Никъде в творбата няма да открием омраза към другите етноси, а  космополизмът преминава през родината.

     В романа става дума за доброто и добротата. Хрисула говори на малката Пиньо: „Щото дърветата са по-добри от хората. Сред всичката природа само дърветата не си причиняват зло.“ Котетата, заради които Василаки отказва да приеме в къщата си Хрисула и Пиньо са по-добри от хората. Сируи говори на баща си: „Какво, не вижда ли на какво приличат  човеците стъкларят Ованес: лъжат, крадат, убиват, раждат се с глави като водни кани или пък куци и сакати. Защо Господ ги е направил такива, стъкларю Ованес, като е такъв голям майстор!“ На което Ованес опонира: „- Хората имат свещено право на избор, но се раждат еднакво невинни.“ А на твърдението, че човеците се раждат с греховете, стъкларят отговаря, че „Това е заради грехопадението“.  Хамалите от злоба и завист постъпват жестоко с Давид и Пиньо. Ловците убиват кошутата, която е спасила Деспина. Ованес прави телескоп, но „Телескоп за душите нямаше“. Рибарката казва, че „Само човеците могат да летят така, надолу.“ Докато дърветата, птиците и всичко останало се стреми само нагоре. Това е част от хуманизма на романа. В последна сметка всеки разбира Доброто различно, всеки е по своему добър.

      Основно послание в романа е човешката жажда по Свобода. Летежът е символ на свобода. Жената говори: „Господ бог навярно ни е лишил от крилете заради първородния грях… отнел ни е крилете, но съм сигурна, че сме били от породата на летящите, иначе защо човеците измислиха аеропланите, нали…“ Момчето се изкачва само нагоре, достига дървото и покрива на синагогата, защото жадува да е свободно. При Рибарката се изкачва до самия връх на скалите. Само духовните хора могат да достигнат до свободата – внушава Керана Ангелова. В тяхната енергия и обединението на хората около тях е надеждата. Чрез размислите на невръстната Пиньо авторката споделя: „Свободата  винаги е повече, отколкото можем да понесем…“ Пиньо е родена и закърмена в свободата. Когато получава упрека защо става все по-непохватна и тромава, тя реагира: „Един ден малката се опита да обясни, защото съм като в клетка, затуй! Аха, присмя се Хрисула, дивото зверче загубило свободата си! Как така се случи, а, Пиньо? Пиньо й се озъби: Нали заради теб избягахме от свободата!“ Пиньо е готова със зъби и нокти да брани свободата си.           

      Белетристичните творби на Керана Ангелова са достатъчно увлекателни със своите удивителни или романтични, смущаващи, драматични, жестоки и трагични подробности, които ги правят силно въздействащи. Дълбоки са психологическите описания на персонажите. В нейната проза душата намира своите дълбини, достигайки до космическата си същност. Психологията в тази белетристика е дълбоко изпипана и изразена толкова автентично, че не е лесно да се отървем от нейната власт. Керана Ангелова притежава склонност и интерес към разкриване на по-интересното чрез психологически задълбочавания, тя не се движи по външното, повърхностното, очевидното, лесно предвидимото и разгадаемото. В творбите си поставя своя фокус върху темите, свързани с травматичните връзки между родители и деца, боледуването в буквален и метафоричен план и смисъл, разгръща природата на човешката сексуалност. Тя разкрива от всички страни живота на героите, трепетите на душата им, художествено пресъздава житейското им всекидневие, изпълнено с изпитания и страдания, без да изпада в проповеднически тон. Тя е творец с фина душевна настройка. В творбите й винаги ще открием една подчертана морална тенденция, която призовава към нравствена чистота. По този начин уплътнява атмосферата и особено моралните й измерения.  Прозата на Керана Ангелова е много поетична, защото е писана от поет. Забележителни са природните описания. Дори в съзерцателните картини усещаме динамика и експресивност.  В романа срещаме, реализъм, романтизъм, символизъм, натурализъм, магически реализъм.  

      Прозаичните творби на Керана Ангелова са мистични,  реалните исторически събития са преплетени с легенди, предания, откриват се и приказни елементи. Невръстната Пиньо  оцелява благодарение на кошутата, която се превръща в нейна майка. Писателката разчита на алюзии, асоциации и асоциативни връзки. Сякаш творбите на места наистина са писани в транс. Сън, видения и действителност съжителстват в тях.

      „Зана“ и „Елада Пиньо и времето“ са сред най-вълнуващите творби с подобен сюжет като четирилогията на Димитър Талев, „Възречени от Манастър“ на Никола Инджов, „Преселението“ на Боян Биолчев, „Бежанци“ на Весела Ляхова и други.  Великолепният експресивният и фин, на места копринен език допринася съществено за въздействието на произведенията. Творбите са може би най-поетичното пресъздаване на тези болезнени събития от националната ни история.