80 години от рождението и 30 години от смъртта му

 Никола ИВАНОВ, литературен критик

     След промените от края на 1989 година Милош Зяпков се превърна в един от естествените лидери на демокрацията в родния си край. Но през лятото на 1990 година във Велинград в злокобна нощ е случи нещо, което разтърси не само региона. Отиде си един от ръководителите на демокрацията в Пазарджишко – поетът и творецът Милош Зяпков.

     Това, което особено ме е впечатлило още при първия професионален прочит на творчеството на Милош Зяпков беше, че при него наблюдаваме най-важното за един автор – поет, белетрист, критик и т.н. – да бъде равен на себе си, да бъде равен на биографията си. При Милош Зяпков няма каквото и да  разминаване между онова, което е оставил като творчество и това, което преживя през краткия си живот, защото действително той си отиде твърде рано и най-голямото съжаление произтича от увереността, че той можеше да даде още на литературата ни.

     Има едно кратко стихотворение, което може да се постави като мото за поета Милош Зяпков:

                                      Не съм поет,

                                      но пиша.

                                      Утолявам своя жажда…

                                      Поезията в мене диша

                                      и като майка

                                      втори път ме ражда.

Повърхностният прочит може да създаде усещането за известно противоречие – от една страна, като че ли нюанс на самоподценяване, а след това усещането за собствена поетична първородност. Всъщност съмнението е сред най-основните критерии за талант. Даровитият винаги се съмнява, за разлика от бездарния, за когото морето всякога е до колене. Аз вярвам на поети с манталитета и дълбочината на Милош Зяпков.

     Поезията и въобще творчеството на Милош Зяпков притежават две основни, водещи характеристики – вродено чувство за природа и второто – много силна социално-нравствена чувствителност. Природата е като второ Аз за тоя поет, при общуването с нея той се вглъбява философски, пречиства се и просветлява, става по-мъдър и чувствителен към хората. В природата той намира спасение от хорската злоба и злото въобще. Той е син на планината, тя е втората негова майка. С четка на художник той изобразява красотата й, чрез нея усеща и вижда безкрая на хоризонта. Пантеизмът е част от силата на неговата лирика. Тази поезия е почтена, искрена, автентична, в нея няма лъжа и преиграване, защото това е поет със съвест.

     Милош Зяпков е от поетите с биография, със съдба. Той живее “разлюбен и мил”, крил е радост, но и “много нощи прегръщал съм мъка”, често е крачил “отровен и сам”, нерядко го е боляло от срам и измени, но въпреки всичко той е съхранил “светла обич и вяра в човека”. Като всеки истински творец и тоя поет често се чувства самотен, не само изоставен и огорчен от по-малки или по-големи предателства и измени, а защото това е просто съдбата на твореца. И точно в миговете на самотност и вглъбеност се раждат онези стихове, които остават най-трайна диря след него. Особено когато са резултат от унижения и незаслужени обиди:

                              В гърдите болка пари, но зъбите ще стискам –

                              измамата презирам, затуй оставам сам!

горчиво споделя поетът. Или пък тежките въпроси като:

                              Кой с каменни ботуши

                              в душата ми танцува?

                                ––––––––

                              Кой чист ще се измъкне

                              от утаена тиня?

                               –––––––––

                              Кой унизен превръща

                              лъжата си в светиня?

Екзистенцията е много силна, защото това са част от въпросите, които “никой век не разреши”.

     Интимната лирика на Милош Зяпков е далече от захаросаните повърхностни чувства, с които е пълна поезията ни. Това е така, защото в поезията на М.Зяпков всичко е преживяно, плод е на личен изстрадан опит, тя е част от биографията на самия поет. Тоя поет можем да го определим и като правдотърсач, което не дава мир и спокойствие на духа му, той вечно търси правдата. Сред емблематичните му стихотворения е “Диагноза”:

                                  Диагнозата е точна,

                                  безпогрешна този път –

                                  правдата, за непорочност,

                                  е осъдена на смърт.

                                  Потопена в туй безумие,

                                  тя ще бъде струна, вик.

                                  Аз ще дойда като мълния

                                  в най-нечакания миг.

                                  И в горящите ми длани

                                  зло ще заблести кама…

                                  Аз не мога да оставя

                                  правдата сама!

Много характерна и силна е поантата в “Разговор с подлостта”:

                                 Но, хора, опростете моя грях –

                                 прекършен падам, без да се превия.

     Но Милош Зяпков е автор и на мисли на глас, афоризми, епиграми. Те се отличават с философски прозрения и свежест, с оригиналните находки и собствена гледна точка на своя автор. Вижте колко е прав М.Зяпков във впечатляващата си универсална мисъл:

                            Крайният резултат на всяко насилие

                            е собственото му безсилие.

Или:                    Няма мисловен размах при пълен стомах.

Или пък: Ако един човек е годен за всичко, той не става за нищо.

     Особено свежи, симпатични и поучителни са и част от епиграмите на Милош Зяпков:

                       На тема: “Как да се отглеждат дечицата” –

                      доклад изнесе кукувицата.

Още:             

                       И правият път дотяга,

                       щом те карат по него с тояга.

Или:

                       Едно за мене никога не е било дилема:

                       да дам или да взема.

     Приятни, сочни и интелигентни са и мисли на М.Зяпков за жената. Например: “Жената е книга, на която предговорът е най-интересен.” Или: “Всяка жена може да те нарече идиот, но само собствената го мисли честно”. В неговите сполучливи мисли, епиграми, басни, афоризми битът е само фон за трайни и универсални изводи и обобщения.

      Прозата на Милош Зяпков е най-вече от разкази на теми преимуществено от педагогическата му практика. Разбира се, и с друга тематика. Но сред достойнствата на всеки творец е да пише по житейски теми, които познава най-добре от собствения си опит, което очевидно е разбиране и за самия М.Зяпков. Това предопределя и техния успех.

     Ще завърша кратките си размисли за творчеството на Милош Зяпков с края на стихотворението му “Вечер”:

                        С какво е страшна старостта,

                        оприличавана на есен,

                        ако човек и след смъртта

                        поражда песен?

След Милош Зяпков остава достойно творчество. А това е най-сигурното доказателство, че един творец не е живял и будувал над белия лист  напразно.

Не само според мен Милош Зяпков остана ненапълно реализиран автор поради ранната си кончина, защото си отиде в разцвета на творческите си сили, когато беше придобил естетически опит, когато художественият му опит започна да дава богати плодове, когато бе достигнал до зрелост в творчески смисъл.

     Ние, неговите приятели, вече тридесет години от неразкритата и будеща сериозни съмнения негова смърт, сме убедени, че Милош Зяпков остава в пантеона на българската литература с чистото си и автентично творчество. Той е сред имената на сериозните творци не само от Пазарджишкия край.