Никола Иванов, литературен критик

      След „Мир на страха ни“ Георги Мишев издаде и втори том от своите „Бележки под линия“ под заглавие „Мир на кумирите ни“. Книгата е продължение на първата част, защото темите и проблемите, пък и персонажите, за които говори писателят са взаимно свързани.

     Важно място Георги Мишев е отделил на студентските си години във факултета по журналистика, а лекции му чете небезизвестният догматик Владимир Топенчаров. Вижте само предмета: „Партийният печат през началото на века“. Темата предполага сухоежбина, тъпотии, скука, схоластика, комунистическа идеология. Топенчаров е верен сталинист: „Посрещаме го на крака,  минутите са вълнуващи, съобразителен му подавам цвете, дори се получава неловкост – щастието трудно се поддава на демонстрация. Но сме щастливи, че той е сред нас, че споделяме каузите му. Ако е фанатик и сталинист и ние сме малки фанатичета и сталинисти, умоляваме го да вярва в нас.“ Самоиронията е налице, тя е спътник на интелигентния писател, който не се героизира, а обективно споделя нещата, заблудите си. Борис Ангелушев прави илюстрациите във вестника на Топенчаров, разбира се, в същия сталинистки дух. С цялата си наивност Георги Мишев си позволява да се усъмни в героизма при издаването на партийните вестници и списания пред 9 септември 1944 година, защото му се вижда неестествено при такава цензура при наличието на ЗЗД как все пак комунистите намират пари, хартия, преодоляват цензурата и т.п. За всичко професорът има категоричен отговор, че това е от членският внос на партийните членове. „Дейността на комуниста е прозрачна и чиста като сълза, както гласи народната мъдрост“ – железен е Топенчаров. Съмненията и подозренията за финансиране отвън са недопустими, вражески. И добре, че състудентът му Серафимов го вразумява, за да избегне чистката. Вижте само речника на професора: „ретрограден“, „рупор“, „враждебни сили“, „подставено лице“ и подобни. Това набива в главите на своите студенти.

      Момчета активисти посещават лекции, без да са студенти, за да правят сгледи, да си търсят булки. Женитбите стават по късата процедура, без сериозни запознанства. Тук на преден план излиза хумористичният талант на Георги Мишев. Когато е необходимо, заинтересованите умишлено се развеждат, за да запазят жилища, имоти. В закупуването на парцела от автора в Панчарево има истински криминални моменти.

      Става дума и за стадните манифестации за 9 септември, 1 май, 7 ноември и останалите мероприятия под ръководната роля на комунистическата партия. Унгарските събития през 1956 година прекъсват и най-минималните надежди за обществена промяна. Приказките за демокрация след Априлския пленум са само демагогия. За един виц можеш да прекараш години в лагер като баба Райка и много други.

     Много са скършените съдби на предприемчиви, способни и работливи хора, постигнали всичко с ум, талант и труд. Мнозина от тях стават жертва на т.нар. „народен съд“. След 9 септември 1944 година се отнемат незаконно имотите на бившите богаташи и в тях безцеремонно се настаняват новите властници като Васил Коларов, Тано Цолов, Тодор Павлов и редица други. Борбата не е само срещу такива хора, но и между кланове в БКП, както е съперничеството между хората на Славчо Трънски и Радомирски, победеният изпада в немилост. Разбира се, че най-отговорните постове са за Чавдарците на Тато. Така наречените „правоимащи“ се обявяват за „активни борци“, приписват си фалшиви биографии и заслуги, героизират се, като обикновено с „народни“ пенсии се удостояват всички близки роднини на „героя“, защото не са го издали синовете, жените, дъщерите и останалите от рода, на властите.

      Умишлено запалват боровата гора край Панчарево, за да стане вилна зона за комсомолски и партийни секретари и началници. Вилите се изграждат безшумно, инфраструктурата също. Докато Георги Мишев трябва да чака с години да му прекарат телефон. Печо Печев е майстор, който знае много как стават работите.

      Корупцията е повсеместна, строи се незаконно като дадеш рушвет, нарушават се  конструктивните изисквания за строителството. Майсторите хитруват. Сивите и скучни панелни блокове са гордостта на соцстрителството.

      Георги Мишев работи като журналист. Можеш да критикуваш само ниските нива на властта, ако си позволиш да посегнеш по-нагоре, рискуваш не само уволнение, но и присъда. Както става с обвиненията на автора към съдебната система и за да отърве затвора трябва да измисля, че става дума за подкупността на футболни съдии, а не за тези от правораздавателната система.

      Георги Мишев не е отминал и внедряването на хора на ДС на ръководни позиции като Хаим Бенадов. Но този похват е въведен още от партията на Благоев, когато инфилтрират свои хора като Глиго в масови организации.

     В чужбина като посланици, аташета и т.н се изпращат връзкари и номенклатури, които са глупави, посредствени и смехотворни. Такива като посланика ни в Турция Миалков и съпругата му. Към всяка екскурзионна или културна група се прикрепят задължително хора на службите като Малинков.

      Много болезнен е проблемът за изтръгването от корена на българските селяни, за принудителната миграция на хората по неволя, както става с родителите и съселяните на Георги Мишев от Йоглав. Запада селското стопанство, строят се Азотноторовите заводи, с торове замърсяват и правят опасни за здравето на хората зеленчуците, плодовете, месото…

     Едно от най-страшните престъпления на българския комунизъм е възродителният процес, свързан с имената на Тодор Живков, Пенчо Кубадински, Георги Джагаров и други.

     Разбира се, че в най-голяма степен в книгата става дума за писатели, хора на изкуството, интелектуалци, защото с тях Георги Мишев е общувал най-продължително. В творбата срещаме Радой Ралин, Борис Димовски, Павел Вежинов, чехите Хоринек, Мърквичка, Иречек, Вешим, братя Прошек, тройката знаменити архитекти Томалевски, Лозанов, Христо Цветков, Тончо Жечев, Кръстю Куюмджиев, Здравко Петров, Ефрем Каранфилов, Станислав Стратиев, Мирон Иванов, Банчо Банов, Васил Цонев, Борис Априлов – Ахото, Валери Петров, Станислав Сивриев, Гетман, Марко Недялков, Николай Кирилов, Венко Марковски, Йосиф Цанков, звездите на българската оперета и т.н.

За всеки от тях повече или по-малко Георги Мишев е споделил свои впечатления и оценки, с които вероятно не всеки би се съгласил. Но субективизмът в такива случаи е неизбежен. Важното е да бъде максимално обективен, към което навсякъде писателят се стреми.

     В последна сметка се достига до извода, че за една нация най-важни са елитите, те я движат напред, а не масовката.

     „Мир на кумирите ни“ е панорама на живота през периода през погледа на Георги Мишев. Обществените промени са изобразени през индивидуалните съдби на персонажите, които са реални, както и през погледа на самия писател.

     И в тази си творба Георги Мишев е на високо писателско ниво, книгата се чете с удоволствие и от нея си припомняме не само познати или малко познати, но и научаваме напълно неизвестни неща за България и родната ни интелигенция от последните десетилетия до наши дни.

      Георги МИШЕВ, „Мир на кумирите ни“, изд.“Хермес“, 2020 г.