183 години от рождението на Васил Иванов Кунчев –  Левски ще бъдат отбелязани в Пазарджик, на едноименния площад, съобщиха от Община Пазарджик. В 10.00 ч. ще започне възпоменанието за най-светлото име от българската история.

Образованието си Васил Кунчев започва в килийното училище в родния си град. Година по-късно продължава в местното взаимно училище.

Иван Кунчев, бащата на Левски умира, когато той е на 14 г. Грижите за младото момче поема вуйчо му – Василий Караиванов.

В периода 1852-1854 г., той живее в местния светогорски метох и учи църковно пеене. 

През 1856-1857 г., младежът учи в свещеническото училище на даскал Иванов в Стара Загора, а през следващата година приема монашески сан дякон с име Игнатий.

В края на 1861 г., Левски напуска манастирът, за да се посвети на народното дело.

Левски се отправя към Сърбия, за да се присъедини към Първата Българска легия, организирана от Раковски.

Легендата гласи, че по време на военни упражнения той прави лъвски скок, от който всички са възхитени и започват да го наричат Левски.

В Белград Левски укрепва познанствата си от Първа легия. Там той се запознава и с нови революционери, сред които Ангел Кънчев и Любен Каравелов.

На 11 декември 1868 г. с параход от Турну Мъгуреле (град в Румъния), Дяконът тръгва за Цариград. Започва първата си обиколка във вътрешността на страната, подпомогнат от „Българско общество“.

Левски посещава Пловдив, Перущица, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол.

Той проучва обществените настроения и готовността на народа за бунт.

На 1 май 1869  г., Левски предприема втората си обиколка. Този път се снабдява със сведения за вътрешни дейци.

На 26 август 1869 г. Левски се завръща в Букурещ. Той има ясна представа за обстановката в България и за възможността за успех на комитетската мрежа, затова трябва да убеди емигрантската революционна интелигенция в правотата на идеите си.

В края на 1869 г., Апостола, заедно с Любен Каравелов, участва в основаването на Българския революционен централен комитет – (БРЦК)

През май 1870 г., Левски се завръща в България, заема се с доизграждането на комитетската мрежа и създаването на ВРО (Вътрешна революционна организация). За столица на организацията е избран Ловеч.

Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. 

Васил Левски и председателя на Българския революционен централен комитет Любен Каравелов разбират, че бъдещият успех на въоръжената борба зависи от сътрудничеството на емиграцията и вътрешните комитети.

Двете организации приготвят и адаптират обща програма и устав, и гласуват за сливането си на общото събрание на БРЦК (29 април-4 май 1872 г.).

ВРО получава сериозни удари от османските власти след Арабаконшкия обир (1872)

Турското правителство получава доказателства за съществуване на територията на империята на бунтовна организация, водена от вече издирвания Васил Левски.

Апостолът на Българската свобода е предаден през зимата на 1872 г. Заловен е в Къкринското ханче до Ловеч и е съден в София.

Обесен „там близо край град София“ на 19 февруари 1873 г. Васил Левски е вечният критерий на поколения българи от Освобождението до днес.

И до днес почитаме като по-голямото събитие – обесването, а не рождението на Левски.

Има различни обяснения за това, но по-важното е неговото дело да се пази и помни от цяла България.

„Без революция сме загубени во веки веков.“

“Годината е 1933, гр. Карлово.

Срещу имота на виден български политик, се намира бащината къща на Васил Левски. По-точно казано – руините и запустелия буренясал двор. И какво мислите, че прави този властимеющ? Корумпира, плаща и натиска кмета, зам.кмета и общинските съветници в Карлово да гласуват разширяване на улицата, което да стане изцяло за сметка и в посока на къщата на Левски.

Речено – сторено.

Сборният отбор на родоотстъпниците гласува каквото е необходимо. Процедурата е в ход. В същото това време в Карлово пристига първият български киноактьор и кинорежисьор Васил Гендов, за да снима филма „Бунтът на робите“ в прослава на Апостола. Местни хора му казват да работи бързо, докато не са заличили двора и къщата на Левски. Сащисаният Гендов отива в кметството. Кметът се крие, а заместникът го изгонва от кабинета си, като му казва, че решението е взето и утре ще се събаря.

Гендов си скубе косите от гняв и безсилие пред отровната смес от политик и алчни чиновници.

Какво да направи?
Как да спаси светинята?

Спомня си, че в Карлово е разположена 21-ва средногорска дружина с командир полковник Петър Димков, когото лично познава и отива при него за помощ. Полковникът, като разбира какво се готви, скача и отсича „Тая няма да стане!“.

Отиват заедно с Гендов отново в кметството, но мишката-кмет продължава да се крие, а пък освирепелият от алчност зам.кмет заявява, че не утре, а още днес ще нареди разрушението.

Полковник Димков грабва телефона, обажда се в казармата и нарежда веднага 12 войника в пълно бойно снаряжение да застанат около къщата на Левски и ако се приближи общинар да стрелят на месо.
Димков и Гендов, които нямат нищо общо с Карлово спасяват гордостта на карловци.

Тук му е мястото да попитаме: „Кой, по дяволите, им е избрал кмета, зам.кмета и общинските съветници в Карлово?!“

Историята с къщата на Левски си има още по-поучително продължение.
Полковникът не само я спасява от разрушение, но и организира акция по възстановяването.

Вместо да построи военен клуб, той пренасочва пари и материали, изпраща каруци, дърводелци, намира стари майстори, за да запазят стила от преди Освобождението. Те го съветват да изпрати по селата глашатаи да бият барабана, че се заменят нови дограми и цигли за стари, чамови греди – за стари дъбови или букови. Полека-лека заспалото население на Карлово се събужда и започва да помага – кой, с каквото може.

Има няколко много любопитни случаи на дарение:
Петима стари турци начело с един техен учител даряват 18 хиляди с думите:
„Щом ще се прави къщата на Левски да дадем и ние като карловци каквото можем. Защото той не бе враг на турския народ, а на бейовете, на изедниците. Събрахме помежду си тези пари и ви ги даваме да ги употребите, както знаете вие“.
Ходжата също отишъл при полковник Димков, извадил една стара кърпа и му дал няколко златни монети:
„Дойдох да помогна и аз“.

Полковникът го попитал:
„Защо, бре ходжа, той не е ли ваш враг?“.
Почесал се ходжата по брадата и отвърнал:
„Героите никога не са врагове!“.

Накрая, когато реставрацията била почти приключила се появил един стар турчин и рекъл:
„Добре сте направили къщата, точно такава си беше. Но къде е бояджийницата на Иван Кунчев?“.

Полковникът казал, че не знае да е имало бояджийница, но турчинът настоял:
„Имаше, помня я. И аз бях бояджия“.

Описал я цялата, дарил такъмите и уточнил къде, какво да сложат.

Финалът?
От военното министерство решили да накажат полковник Димков за това, че похарчил не по предназначение парите, отпуснати му за военен клуб. Тогава се намесва генерал Ватев и заявява, че ако за такива неща се наказват патриотите, то България отдавна да е изчезнала от лицето на земята.

Страшимир Кожаров