За пазарджиклии черноморският град Балчик изглежда твърде далече, на фона на Бяло море, което отстои само на 270 км. от нас. Но в условията на коронавирусната инфекция, е място, което не бива да пренебрегваме за лятната си почивка.

В повечето от случаите свързваме морето с безкраен празник, който се изразява в мързеливо разтягане по плажа, безгрижно цамбуркане в морето и традиционното плажно меню – цаца и бира. Мнозина признават, че не могат да изкарат повече от няколко дни на този режим, защото дори и това омръзва.

Но в Балчик ще намерите нещо съвсем различно – цените на плажа са съвсем поносими, шезлонги за двама, заедно с масичка дневно струват точно пет евро, колкото една бира в Гърция. Изненадата е доста приятна, защото само преди година за същото се плащаше тридесет лева.

Август обещава да е традиционно топъл, а температурата на морската вода в Балчик в момента е 26 градуса. С два по-малко отколкото на южните плажове.

Цените в заведенията са като в Пазарджик, малко по-скъпо е ако хапвате вечер край морето.

Противно на очакванията има доста хора, като чуждестранните туристи са предимно румънци и руснаци.

Освен море и плаж Балчик предлага и история

Хубавото на града е, че ще ви предложи и исторически забележителности, които няма да ви оставят да скучаете.

Една от най-интересните и значими културно–исторически забележителности в Балчик е храмът на Кибела, открит случайно при строеж през 2007 г. Между другото ще може да му се порадвате само отвън, защото обектът е запечатан, а на входа виси надпис „Частна собственост“.

Това е единственият храм на Богинята Майка в източната част на Балканския полуостров и най-добре запазеният елинистичен храм в България, като находките се сравняват по значимост с тези от древния комплекс в Помпей.

 Намерените надписи и мраморни пластики са изключително важни археологически паметници, отразяващи религиозния и обществения живот в Дионисополис. Като брой и разнообразие, това е най-голямата група движими паметници, свързани с култа към Кибела, откривани досега в неин храм.

Предполага се, че  е построен през 280-260 г. преди Христа и е функционирал до края на IV век. Вероятно природен катаклизъм е затрупал дълбоко храма и затова той се е съхранил.

Античната сграда с площ 93,5 кв.м.  има правоъгълен план и включва вътрешно свещено простраство и преддверие. Стените са изградени от каменни плочи и суха зидария и завършват с два красиво оформени йонийски фриза и корниз. Покрай източната и западната стена са стояли каменни пейки, а в средата е бил разположен мраморен лутерион (каменен леген) с жертвеник до него.

Сградата е имала двускатен покрив, покрит с керемиди. Срещу входа е открита ниша, украсена с колони, капители и фронтон с релефно изображение на бог Хелиос. В останките от храма са намерени повече от десет цели или полузапазени  мраморни статуи на Афродита, Пан, Посейдон, Дионис, епиграфски паметници, над 200 монети, глинени лампи, костени игли, останки от жертвени животни.

Храмът бил разрушаван неколкократно. Опожарен е през 378 г., заедно с десетки други селища в Мизия и Скития, от готите. Потвърждават го и най-късните монети, открити под пласт въглени и начупени керемиди в наоса – върху тях са ликовете на императорите Валентиниан I (364-375) и Валенс (364-378). След този погром храмът не е възстановяван. През 544-545 г. е засипан от земна маса, която се свлякла от североизток. Природното бедствие е запечатало плътно храма и, подобно на древния Помпей, го съхранило до наши дни.

Днес храмът на Кибела е обявен за национален паметник на културата, който предстои да бъде укрепен и представен като културно-историческа дестинация в България. Находки се намират в Историческия музей на Балчик – реставрирани са статуи на Богинята Майка, храмовият фронтон с изображение на бог Хелиос, много други пластики и епиграфски документи.

Няма нищо странно в находката, защото Балчик е бил населен от древността. Историците са открили писмени сведения, че той е създаден още в трети век преди Христа. Прпетърпял е различни метаморфози като наименование, но е останал до днес.

Второто интересно място, което можете да видите в Балчик е крепостта Карвуна.

Тя е била седалището на местния владетел Балик, който предполага се е в основата на днешното име на града. Но съществуват и други предположения, тъй като на турски език „балчик“ е термин за глина.

Но да се върнем на крепостта. Тя се намира на върха, около когото са разположени днешните квартали на града. За да се изкачите до там ще ви трябва помощта на мобилния телефон. Най-добре е да зададете дестинацията, за да откриете прекия път до крепостта.

Докато се провирате между малките улички или направо по стълбищата, защото на много места те са заместили традиционните пътеки, ще се наслаждавате на много красота. Морето, подредените дворчета, красиви градини, стари и нови къщи, всичко в този великолепен град е преплетено с миналото, но принадлежи наа настоящето.

За крепостта са били заделени пет милиона лева, които са вложени в неясно какво. Около мястото, където са се разигравали средновековни драми, днес са разположени гробищата и ромският квартал „Хоризонт“.

Най-рано споменава Карвуна Българският апокрифен летопис от XI в. В това легендарно представяне на българската история се говори за идването на прабългарите в Карвунската земя, в която те създали българската държава:

 „И след това чух глас, който друго ми разказваше: Исае, възлюбени мой пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим, отлъчи третата част на куманите, наречени българи, и насели Карвунската земя, която опразниха римляни и елини. Тогава аз, братя, по божия повеля, дойдох на лявата страна на Рим и отделих третата част на куманите… и населих Карвунската земя, наречена българска; беше опустяла от елини през 130 години. И населих я с множество люде от Дунава до морето, и поставих им цар из тях: името му беше цар Слав. И този цар насели села и градове. Няколко време тези люде бяха езичници. И този цар сътвори сто могили в българската земя; тогава му дадоха име „стомогилен цар“… И имаше сто могили в неговото царство.

И той беше първият цар в българската земя, и царува 119 години и почина. И тогава след него се намери друг цар в българската земя… Испор [Исперих] цар, (който) прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава град Дръстър; създаде и велик презид от Дунава до морето; той създаде и град Плиска… И този цар насели цялата Карвунска земя…“ 

От този текст се изяснява, че през XI в. българите наричали територията между Дунав и морето, в която имало сто, т. е. множество могили, Карвунска земя. Това наименование произлиза от името на град Карвуна, който още тогава ще да е бил значителен административен център. Понеже Карвуна е гръцко име (Карвуна, Карвуно, Карвуни и др, се срещат като селищни имена в дн. Гърция) и не е засвидетелствувано през античността, то ще се е появило наскоро след установяването на византийското владичество в Североизточна България през 971 г.

За област, наречена Сто могили или Стохълмие, говори и византийският хронист Йоан, Скилица. По повод войната с печенегите около средата на XI в. той пише: „Когато печенегите… преминали Хемус [Стара планина] и разгледали равнината, която се простира между тази планина и Истър [Дунав] чак до морето, намерили една местност, покрита с гори и дъбрави, всякакви гъсталаци, вода и пасища (местното население нарича тази местност Сто могили).“  Малко по-нататък авторът отбелязва, че Диакене, т. е. днешното Девня, било „недалеч от Стоте могили“. Тъй като Стохълмието — другото име на Карвунската земя — се намирало близо до Девня, трябва да се предполага, че името Сто могили иде от многобройните надгробни могили в Причерноморската област на Южна Добруджа.

Изглежда именно тази част на Добруджа е обхващана от българската административна област Карвунска хора през XIII в. Тя се споменава в грамота на цар Иван Асен II, издадена след 1230 г. С нея той разрешава на дубровничаните свободно да търгуват „по всички хори (области) на царството ми… и до която и да е земя или хора (област) да дойдат: или до Бдин, или Браничево и Бялград дойдат, или до Търново и по цялото Загорие ходят или до Преслав или Карвунската хора (област) достигнат, или в Крънската хора, или Боруйската, или в Одрин и в Димотика, или в Скопската хора, или Прилепската, или в Деволската хора, или в Арбанаската земя, или в Солун отиват, навсякъде да си купуват и продават свободно…“ 

От тази грамота се установява, че областите в България през XIII в. получавали имената си от административните им центрове, следователно Карвунската област е била наречена по името на главния й град Карвуна.

За този град има няколко исторически свидетелства и от XIV в. В грамота на Цариградската патриаршия от 1325 г. става дума за „Малахий, митрополит на Варна и Карвона“. Споменаването на Карвуна в титлата на варненския митрополит вероятно означава, че той е имал църковна власт и над Карвунската област. През 40-те години на XIV в. Карвунската област на българската държава вече била обособена като независимо феодално владение на болярина Балик. През 1346 г. той, наречен от Йоан Кантакузин „архонт на Карвуна“, изпратил братята си Теодор и Добротица с 1000 отбрани войници в помощ на византийската императрица в борбата й срещу същия този Кантакузин, който бил претендент за трона.

Обстоятелството, че Балик бил помолен от императрицата за помощ и той действително се намесил с войска във вътрешните дела на империята, свидетелствува за политическата самостоятелност на този български владетел. Може да се предполага, че Карвунската област е била негово родово владение и че тя се е откъснала от българското царство значително по-рано от 1346 г.

Имената Балик и Карвуна се срещат и в каменен гръцки надпис, намерен в подножието на средновековната крепост Мъглиш (Мюхлюз кале) до с. Аксаково, на 11 км северозападно от Варна. Може би това е надгробен надпис, понеже започва с името Георги с кръст пред него. Починалият вероятно е бил в служебни или роднински връзки с Балик, владетел на Карвуна.

Карвуна се споменава и в едно недатирано синодално решение на Цариградската патриаршия. Според него митрополитът на Несебър и Анхиало получавал в добавка Варненската митрополия и включените в диоцеза й крепости Петрин (Петрич), Проват (Провадия), Калата (Галата), Кичево (неустановено), Емона и Карвуна. Трябва да се предполага, че това синодално решение е издадено наскоро, след като Варна е била превзета от османските завоеватели (след юли 1389 г.), и поради това градът е останал без митрополит.

Перлата на града е Дворецът на румънската кралица Мария Единбургска и създадената по-късно Ботаническа градина

Дори и да не сте стъпвали в Балчик със сигурност знаете за тези две забележителности. Историята на внучката на кралица Виктория е романтична, защото тя именно тук среща последната си и то голяма любов – египтянинът Али. Морският търговец се запознава с нея в родината си, когато тя е на поредното си пътуване, за да разгледа тамошните забележителности. Когато двамата взаимно се забелязват съпругът на Мария, която всички наричат Миси – Фердинанд, все още е жив и те не могат да си позволят връзка.

След смъртта му Мария разказва в писмо на Али за сполетялото я нещастие и той пристига в „Тихото гнездо“, за да остане с нея един месец.

За тази връзка историята не казва много. Тя се е превърнала в местна легенда. От мемоарите на на Мария обаче става ясно, че тя е била омъжена за престолонаследника на Румъния не по своя воля. Бракът трябвало да укрепи устоите на Британската империя и влиянието ѝ на Балканите.

Въпреки това Миси ражда пет деца едно от тях умира в много ранна възраст. Може би тъгата от загубата провокира желанието ѝ даа работи като доброволка и тя участва в грижите за пострадалите от Балканската война.

Миси идва в Балчик през двадесетте години, тогава тези територии от България са предадени на Румъния като част от Букурещкия мирен договор от 1914 г. Кралицата иска да види това място и се влюбва от пръв поглед. Малкото градче е околисано от прекрасни пясъчници, а от върховете им се откиват гледки към морето.

Тя незабавно наема двама италиански архитекти, които превръщат брега в градина, а на отделните тераси една след друга никнат вили посветени на децата на кралицата или за нейния антураж.