Никола ИВАНОВ, литературен критик

Валентина Радинска е различима и харизматична поетеса, която не може да бъде сбъркана с друг поет. Нейната физиономичност е извън всякакво съмнение. Това потвърждава и новата й стихосбирка „Премълчаване на зимата“. В нея са събрани последните й петдесетина стихотворения и няма да открием нито едно, което да е незаслужено в сборника. Емблематично и обобщаващо за стихосбирката е изведеното на задната корица „Сънувах, че гласът на тази нощ“:

       Сънувах, че гласът на тази нощ е пълен със щурци…

       Сънувах, че се будя в утрин, от вятър разлюляна…

       Сънувах, че заровила глава в небето, го слушам как шепти…

       Сънувах, че… Но после се събудих. И тишината бе голяма…

      Видях – снегът напредва, и бавно към сърцето ми върви.

      Видях – отчаяната графика на зимата не може нищо да ми каже…

      Видях – написано набързо стихотворение от птичите следи…

     Видях – ветрее се тъгата ми, загърната в мъглите влажни…

      И знам – така ще си остане снегът, без никой да го прекоси…

      И знам – по хребетите на нощта ще слиза като сянка миналото време.

     И знам – не може никой да посегне на думите и да ги разруши…

     И знам – не може никой, каквото имам в мен, да ми отнеме.

      Ключовите думи са „сънувах“, „видях“ , „и знам“, с които започват трите строфи на стихотворението.  Често поезията се ражда в съня на поетесата, сънят е моментът на поезията, когато въображението работи на пълни обороти, а тялото е в покой. Защото за поезията са важни не физическите движения, а сърдечните и душевни преживявания и трепети. Сънищата може да са светли, но и мрачни. В случая сънищата на поетесата са радостни, но събуждането прекъсва тези изживявания, за които лирическата героиня съжалява. Със събуждането изчезват виденията, но това, което поетесата носи в сърцето, душата и въображението си е само и лично нейно, това е нейната автентичност.

      В това, че Валентина Радинска е автентична поетеса, се убеждаваме от всяко стихотворение от сборника, който отново подчертава творческия й натюрел – тя сътворява дълбока, драматична, съдбовна поезия. В нейната лирика няма нищо съчинено, измислено, изсмукано от пръстите. Както споделя поетесата във „Виж, идва снегът“: „Аз съм само чиракът, който на чисто преписва“. Нейните думи „бодат“. Стиховете й „пише зимата – своята книга на отчаянията.“ – тя само записва и преписва, това което й се диктува отгоре.

    Това са изповедни стихотворения към любимия, в които няма да открием каквато и да е преиграност, сантименталност, захаросаност, сълзливост. Любимият е напуснал земния живот и е превърнал ежедневието й в „безлюбовно и самотно“ лирическата героиня живее в „безмълвна хралупа“.

      Стиховете на Валентина Радинска са изпълнени със самота. Поетесата е вградила раните си в думите. Тя общува с любимия чрез стиховете си и се надява, че той ги чува в космоса, те бродят сред звездите и го търсят:

      Над синкавия хребет се смрачава, и тихо сенките надолу плъпват…

      Мълчи над мен денят, и часовете, тъй изтънели, нищичко не казват…

      И търся шепа думи, за да моля – о, нека здрачът още не пристъпва

      в градината, голяма колкото сърцето ми… А слънцето залязва…  

        Смрачава се в сърцето и душата на лирическата героиня. „А самотата е тук, и започва всеки ден отначало“ – горчиво споделя поетесата. В друго стихотворение ще прочетем: „Свита в ъгъла на самотата – възпяваш свободата си жалка“. В „Просто – лошо пада светлината“ лирическата героиня е останала съвсем сама и зъзне от самота:

           Просто – в мен вали… И аз треперя.

           Просто… прекалено ми е тихо.

           Тез, които търсех – не намерих.

           Търсещите мен – не ме откриха.

      „Как да напусна този пустинен пейзаж на дните си?“ – драматично споделя поетесата. Студът и неуюта са се настанили в душата на лирическата героиня в „И какво, ако вече не чувствам“:

        Гледам как посред облак се дави уморена и тиха звезда…

        Мъртъв вятър в градините тъмни мълчи… И повява

        към сърцето ми хлад… Колко бавно нощта избледнява…

        Колко бързо минава животът… Но какво от това…

      Чрез страданието расте душата на поетесата. Болезнено преживява предателството в „Тези Юди наоколо“. Думите й са „тъмни подмоли“. Тъгата е основно състояние в живота й. Тишината й позволява по-силно и дълбоко да изживява страданието. „Кървят в мен посоките“, е спазматичен вопъл.

      В стиховете на Валентина Радинска е студено, ветровито, дъждовно, снежно. Макар да се зарича, че трябва да забрави любимия, тя не може да го постигне, защото както съкровено споделя: „Аз в думите си се вграждам“. А най-важните думи са любов към любимия.

      Полюсни са чувствата и това им придава полифоничност. Споменът е неизличим:

      Искам пак да поплача на рамото ти – само за малко…

      Да се надигне отново в мен онази гореща лава,

      и да се радвам, че нахлува в сърцето ми вихър от думи – без мярка…

      Какво ми остава друго, любими – кажи, какво ми остава?

      Любовта е прераждаща сила, без нея животът се обезсмисля, без любов душата не може да лети в „Ако още те обичам“:

       Ще пее в мен животът, ще ме залива, сякаш е потоп…

       През смях и със любов пространството и времето ще сричам.

       И с мъка ще изтръгна душата си от оня облачен въртоп

       със който иска да политне…

       Но само

       ако още те обичам…

      Лирическата героиня живее в и чрез спомените си. „Претърсвам спомена, защото само там сърцето си намирам“ – споделя поетесата в едноименното стихотворение. Тя отчаяно вика гласа на любимия, за да засвети денят й. За да се случи това, тя е готова на всичко. Макар че я владеят полюсни чувства. От една страна го вика, от друга иска да го забрави: „Ще те забравя, кълна се, ще те забравя!“ зарича се поетесата в едноименното стихотворение. „Прегърни ме!“ е вопълът вик в друго едноименно стихотворение. Но как да го забрави, когато „А сянката ти – не помниш ли? – в стиховете ми е вградена…“ затова забравата просто е невъзможна. Защото истинският живот за поетесата е в думите, стиховете:

       Думите пак тръгват към мен, да искат да ги напиша,

       докато бавно сърцата им се измъкват от снеговете…

      Това потвърждава и финалът на „Свечерява се…“: „И моля те – светлина към думите ми притуряй!“ Докато може да пише, поетесата ще живее!

      Ще завърша с „Поне това“:

         Поне това – от другата страна

         за разума, за чувството, за юли,

         където петъкът е наръч светлина,

         а времето е просто лист отбрулен…

         Където тайните прегръдки не личат –

         сърцето само сянката си хвърля…

         Поне това… За другото – мълча.

         От тук до любовта е само хвърлей.

      Това е поетесата Валентина Радинска.

      Валентина РАДИНСКА, „Премълчаване на зимата“, лирика