Никола ИВАНОВ, литературен критик

На 23 декември се навършват 80 години от рождението на  Никола Радев – голям писател и личност с голямо сърце. Беше истински приятел на Пазарджик. Трябва да припомним, че беше един от петимата членове на СБП, които съдействаха за учредяването на Дружество на писателите в Пазарджик през 1985 година. Тогава имаше такова формално изискване, за да се учреди Дружество, а Никола Радев стана съучредител по настояване на Иван Динков. Често идваше в Пазарджик до самата си кончина, където намери близки приятели и се привърза към нашия град.

       НИКОЛА  РАДЕВ е роден в с.Левски, Варненско през 1940 година. Завършва средното си образование в гр.Варна, служи във Военноморските сили, а по-късно е помощник-капитан на кораб. Той е сред най-значимите национални писатели от втората половина на миналия и началото на сегашния век.

      Завършил е Литературния институт „Максим Горки” в Москва. Работил е като журналист и книгоиздател – десет години е бил директор на „Профиздат”. Наследява Николай Хайтов като председател на Съюза на българските писатели от 1999 до 2003 година.

      Автор е на дванадесет книги, между които „Маримани”, „Море на вторите бащи”, „Истина без давност”, „Залезът на морските вълци”, „Седмото весло”. Има преведени книги на немски, руски, унгарски и други езици. Носител е на Голямата литературна награда „Варна”, на Националната литературна награда „Академик Людмил Стоянов”, на Националната литературна награда „Станислав Сивриев” и други. Никола Радев е единственият чуждестранен писател, носител на най-високата литературна награда на Русия за белетристика „Михаил Шолохов”. Наградата му е присъдена за книгата „Когато Господ ходеше по земята” през 2005 година. Още по-забележителен е фактът, че Никола Радев бе удостоен с Наградата във връзка със 100-годишнината на великия руски класик.

     Умира на 16 юни 2016 година.

Из ЛИТЕРАТУРНАТА  АНКЕТА  С  НИКОЛА  РАДЕВ

     – Г-н Радев, какви са ти първите спомени от детските години? Като осъзнаване, като памет, като запомняне? Нещо, което и до сега помниш? Случки или събития, които си запомнил като дете?

      – Аз съм роден в село Левски, Варненско. Първите спомени са ми откъслечни. Имам някакъв спомен от 3 годишен. Но първият ми по-траен спомен е от 9 септември 1944 година.

      – С какво си го запомнил?

      – Запомнил съм, че в селото, където е чешмата, където изкарваха добитъка, свинете, говедата, където ставаше хорото бяха спрели руски танкове. Било е 8 септември.

      – Селото ти е близко до мястото, откъдето влизат съветските войски…?

      – Да, Добруджанският фронт. Прашасали войници, нищо конкретно. Хората бяха наизлезли, даваха на руските войници грозде, круши, ябълки, защото беше месец септември, есен. Мама ме държи за ръка, по-големият ми брат и сестра ми също бяха с нас. За баща ми не помня…

      – Ти си бил тогава на 3 и половина-четири годинки…

      – На три години и осем месеца.

      – А нещо закачаха ли те съветските войници?

     –  Не. Имам по-сетнешни спомени, които са по-интересни. Ще се помъча да ги разкажа.

      Помня и сега го виждам смесено, както ги дават по филмовите кадри – прашасали камиони, танкове… Другото, което помня е, че в нашата къща настаниха жени офицери – в голямата соба. Те там тайно пийваха. Мама извади всички юргани и ги постели. Но като пийват, играли казачок и накълцали юрганите.

      Друг спомен. Те стояха у нас една седмица. Това беше на втория или третия ден. Една руса жена ме вдига, аз бях в пелена.

      – Отдолу гол?

      – Да, гол, но ризката беше вълнена, завързана с шнур. Жената не е била в първа младост, защото беше вече офицер, с лъскави пагони и ме подава на другите. И така от ръка на ръка преминавам през всичките. Помня, че това е първата ми среща с жените. Помня обаче, че излязох от там, след като вече са ме нацелували и нося марципанчета и резенчета корав мермелад.

      Много пъти съм мислил за тая моя първа среща с жените, защото завърши с мармелад и марципанчета, а по-нататъшните ми вече срещи с жените тия марципанчета намаляваха и намаляваха…

      – А изпитваше ли срам, че те гледат гол отдолу?

      – Ами, де да знам… Не помня. Но първата ми среща с жените, и то с рускини, помня…

– И то на голо…

      – Завърши много щастливо. Изглежда тази първа среща ми е показала, че жената е нещо много хубаво и така се юрнах в живота към жените… Да пиша за жени, за любов… Обаче марципанчетата и резенчетата с мармелад намаляваха и намаляваха…

      – В какво училище постъпи във Варна?

      – В гимназия. Изведнъж – свобода. Баща ми донесе един чувал брашно и го занесе във фурната, дадоха ми купони за хляб. Обаче аз разбрах, че мога да продавам купоните от фурната за хляб, защото срещу гимназията имаше едно колоездачно ателие, даваха велосипеди под наем. Първото нещо беше да се науча да карам колело. Бай Алекси Николов беше собственик, бил е царят на педалите, имаше афиши от младостта му. Национален състезател, варненец. И почнахме. Никакво училище, кога ходя, кога не ходя. Брат ми още беше в гимназията последна година и ме контролираше, пердашеше ме. Но след туй, като замина в казармата, аз го ударих през просото и т.н.

       Във Варна съм живял в 17 квартири, на 17 различни места съм живял. Представяш ли си какви проблеми ще има Варна! Не завиждам на бъдещите кметове, 17 улици ще претендират да носят моето име, на 17 места паметни плочи, където е била къщата. И на всяка плоча трябва да пише: „Тук живя и пи Никола Радев!” Представяш ли си колко масраф…

      – Ти се шегуваш, но и това ще стане. Защо си сменил толкова квартири?

      – Защото оттук ме изгонят, нямам пари за наема, оттам ме изгонят… Живеех в страшно бедни години по времето на Вълко Червенков. Баща ми донесе чувал брашно за купони за два месеца за хляб, но аз ги шитнах. Донесе една торба боб, торба лук и някакви дърва, но те бяха сурови. И една квартирка с по-евтин наем в сравнително краен квартал, която е била оборче на магарето, а хазяите го продали предната година. Отдолу цимент, даже улеят, където да се изтича пикнята стоеше, още миришеше. Мама дала една черга, студ, студ… Тия сухи дърва, няма нито вестници или друго да ги разпалиш. Пълна мизерия. И аз като сваря боб, ям от чорбата от тенджерата и като стане по-гъсто, долея вода и сол и така по 2-3 пъти.

       -Започнал си с поезия, как стана така, че се отдаде на белетристиката?

      -Аз бях подготвил стихосбирка да издавам, но като влязох в казармата, като ме залюля ежедневието, маршировки и други занятия… Нещата забуксуваха близо три месеца преди да отида в школата за радист и не можах да завърша книжката. На един от матросите бяха изпратили колет с домашни курабийки в една кутия от обувки. Изядохме курабийките. Взех кутията и инсталирах вътре фасунка с крушка, пробих малка дупчица, стана като нощна лампичка. Спях на долното легло. Когато заспяха, докато спяха пишех. И така на една обикновена тетрадка написах на ръка повестта и я изпратих на Сивриев. Пазя тетрадката. Той е човекът, който ми обърна внимание. Пазя първото писмо, което получих от него. Аз му пращах войнишките си стихове, тогава пишех стихове, бях матрос. А той ми писа, че стиховете ми са бездарни да му изпратя други, за да се убеди, че е прав. Аз си викам: тъй ли?! И му изпратих едни стихове за рибарите, за едни мацки… Той ми праща следващото писмо, в което ми пишеше, че предлага на редколегията две мои стихотворения.  Първата ми книга е написана на ръка и така я пратих. Така и излезе. Много се изненадах. Аз въобще не знаех, че ще излиза.

      – Какви бяха отзивите за първата ти книга? Читателски писма ли е имало, какво?

      – Бях матрос. Книгата беше събитие, защото до тогава главните герои обикновено са офицери, а в моята книга главните герои са матроси. Имало е анкета. Книгата беше отличена като най-четената книга в армията. В анкетата изведнъж се оказа, че и войникът е човек, че матросът има душевност. Ето я тетрадката (показва я). Първата ми книга е написана на ръка и така я пратих. Така и излезе. Много се изненадах.

      Като дойдох в София се запознах с Гетман и той ме попита дали нямам някакъв разказ за публикуване, ще ми платят 20 лева хонорар. Тогава 20 лева бяха много пари. Казах му, че нямам, но колко му е, тази нощ ще напиша. Гетман ме гледа и каза, че ако го напиша, ще ми даде 50 лева. Получих 60 лева!

          –Тогава ли се пристрасти към четенето? В гимназията четеше ли?

     – По-късно. Четях в казармата и по-късно в Москва за 5 години смлях цялата световна класика. Но никога не съм си легнал по-рано от един часа и не съм станал по-късно от шест часа сутрин. Пет години спях по пет часа на денонощие.

     – Как постъпи в Литературния институт „Максим Горки” в Москва, как разбра, как и кога кандидатства?

      – Разбрах за Литературния институт някъде през 1968 година, ранна пролет. Седяхме в сладкарница „Варна”. Тогава се пиеше коняк със захарче и лимонче. И така на 2-3 коняка Живко Сотиров тогава ми каза, че ще изпращат студенти в Москва в Литературния институт. Той беше кореспондент на вестник „Септемврийче”. Аз изпратих в плик книгата си „Матроска обич”. Трябваше да съм в класа на Константин Паустовски, но той почина през лятото преди да пристигна и да започне семестъра. Попаднах в класа на Сергей Залигин. „Благодаря ви – каза Залигин. – Ще бъда радостен, ако от тази зала излязат двама-трима писатели.“ Просто ни попари.

      Та първото, което ни научи Залигин, най-главното, е да се отнасяме сериозно към работата си, към писателството да се готвим за писателството, да не правим компромиси с писателската си съвест. Той се оказа грандиозен педагог.    

  Завършихме осем души. Другите ги разгони. Тогава се запознах официално с Шукшин, той дойде от болницата, бяха заснели филма „На Иртиш”.

      В Литературния институт имаше много интересни преподаватели, за които си спомням с умиление. Първата година имах самостоятелна учителка по руски език, учех всеки ден по два часа руски език. Втората година ни събраха от кавказките републики, Дагестан, Осетия… И вече учехме на второ ниво руски език при Татяна Александрова Архипова – една изключителна жена!

      Руснаците ми имаха доверие и аз четях целия Солженицин на Самиздат на свитъци. Имах чувството, че ще ме лашнат някъде и няма да се върна в България. От мисълта за това ми прилошаваше. Освен това чаках да дойдат и да ме вербоват. Като ме гледаха как пия с техните руснаци и не им се давам се отказаха, не направиха и опит за това, загубих им доверието…

      – Сивриев ти е подал ръка?

      – Той е човекът, който ми обърна внимание. Пазя първото писмо, което получих от него. Аз му пращах войнишките си стихове, тогава пишех стихове, бях матрос. А той ми писа, че стиховете ми са бездарни да му изпратя други, за да се убеди, че е прав. Аз си викам: тъй ли?! И му изпратих едни стихове за рибарите, за едни мацки… Той ми праща следващото писмо, в което ми пишеше, че предлага на редколегията две мои стихотворения. Същевременно изпраща писмо до адмирал Добрев, те се познават като партизани да ме командирова за една седмица в списание „Български воин”.

      Дойдох в София с матроската униформа и от старата гара вървя към центъра. Сивриев беше ми обяснил, живееше в центъра на „Славянска” до Народния театър, сега там живее внучка му. Както си вървя една ученичка ми сряза панделката на шапката, която беше от златна копринена сърма. Но аз си носех резервна.

      Първо отидох в редакцията, която беше на площад „Гарибалди”. Виждам го, той говори по телефона: „Игнатов, Игнатов, Сивриев ти се обажда, Сиври паша (той е бил на 36 години, аз на 20). Какъв Министър си бе (беше Министър на здравеопазването). Сивриев с тъмни очила, едното му око изкуствено.

      Знаеш ли как ослепява? Беше помощник-командир по политическата част 20 години. Носи бомбата в ръката, брои 1,2,3 и бомбата избухва в ръката му. Разкъсва му ръката и му изважда окото. Тогава Сивриев ми изглеждаше възрастен човек. Покани ме на обяд вкъщи каза, че жена му е сготвила и сега отиваме у тях.

      – Голяма чест!

      – Да. Още първата среща. И от тоя ден до смъртта му не се разделихме. Погребахме сина му. Писмата му са много интересни, някои са за публикуване. В едно писмо ми пише: „Кольо, ако съм ти подал ръка и съм ти помогнал, смятай, че нищо не ми дължиш! С тая книга, изнудвачо редакторе, дето ме накара да я напиша, ти не само изкупи направеното от мен за теб, но и аз трябва да ти целувам ръката.”

      – Става дума за книгата му за Бешков „До видело”?

      – Да. Цялата папка ти я завещавам.

      – Разкажи за тая седмица дето си прекарал като стажант в списанието?

      – Сивриев казва, че стиховете ми са бездарни  и да му пратя други, да се убеди. Но аз бях в Клуба на Младата художествено-творческа интелигенция във Варна. Имах едни нахакани стихотворения, малко ала Христо Фотев – рибарите на пясъка, гъркините… Малко влияние от Иван Пейчев и Христо Фотев. Той си промени отношението към мене и ми пусна няколко стихотворения, станахме приятели.

      Това е човек, на когото не измених и докато бях директор на „Профиздат” му издадох 4-5 книги. Платих му ги по най-добрия начин.

      – Аз винаги казвам, че в такива случаи не става дума за компромиси и лобиране, когато е добър писател това е нормално.

      – В това, че Сивриев е добър писател и голям писател аз съм убеден. Калин Донков оня ден ми вика: „Той беше добър писател, но среден писател”. Аз му казвам: „Скъпи мой, преди 3 години го изчетох целия Сивриев. Оставя 3 тома, които не са мръднали – един публицистика, един разкази и книгата за Бешков. И оная работа му е писател!” Аз съзнавах и знаех какво е Сивриев, обичал съм го безкористно, бяхме близки, само писмата му до мен да видиш!

     – До самата му смърт?

      – Да. Разказвам ти всичко това, защото Петко Братинов, Лъчезар Еленков и другите се стремяха те да изпъкват, да бъдат тартори на компанията. Докато аз винаги съм бил свит, но през това време съм „купувал“ – от Серафим Северняк, от Станислав Сивриев и от другите на масата, които се обаждаха. Емилиян Станев му викаше Сиврийче. Така че те ме знаеха като момче моряче, което пише.

      Ще ти разкажа един случай. Аз се връщам от Москва, нито хонорари, нито някакви пари, жена ми беше в Унгария, не ми е удобно да искам пари от тъста ми. Виждаме се със Сивриев около 10 часа и той казва да отидем да ударим по едно малко уиски. Бяха Иван Радоев, Орлин Орлинов, Сивриев и не си спомням кой  беше четвъртият. Едно марково уиски струваше 2,40 лева. Аз мисля, че щом ме кани, значи ще ми плати уискито, защото нямам стотинка. Сядаме и поръчваме по едно малко уиски на всичките. Всички бяха стиснати. Знаехме да си плащаме кефовете. По някое време Иван Радоев плати пръв и си тръгна, след това Орлето, после Сивриев. Аз се притесних и казвам: „Другарю Сивриев, но аз нямам пари.” А той: „Като нямаш пари, защо сядаш?” Казвам, че съм пристигнал снощи, Райничка я няма… Сдъвка ме здраво. Но това ме научи на много работи. Той имаше един лаф: „Не подяждай хляба!”

      – Да се разпростираш според чергата?

      – Точно така.

      – През 1982 година в бр.9 на вестник „Поглед” Серафим Северняк, подведен от думи на жената на починалия вече Александър Гетман, в статията си „Живите помнят” отправя укор към Сивриев, че не е споменал името на Гетман като съставител заедно със своето. Повод е рецензия на Иван Радоев в списание „Пламък” за третото издание на книгата „Словото на Бешков”. Ти си бил свидетел на случая…?

      – Помня, разбира се. Даже съм запазил броевете, защото в брой 14 от 5 април на „Поглед” Станислав Сивриев убедително и аргументирано отговори на нападките в статията си „Но живите и забравят”. Нападките са абсолютно незаслужени, защото книгата за Бешков е напълно заслуга на Сивриев. По този повод писмо до редакцията написа и Иван Радоев, който също потвърди авторството на Станислав Сивриев. Редакторката от издателството Антоанета Теллалова в нарочно писмо изразява недоумението си от позицията на Серафим Северняк и потвърждава категоричното авторство на Станислав Сивриев.

     – През 1994 година синът на Илия Бешков, Александър Бешков, публикува в бр.1, от 10 януари на „168 часа” есе за Стефан Стамболов като написано от Илия Бешков. През февруари „24 часа” публикува есето „И твой един син, Българийо!”, също предоставено от сина на художника, като авторството също е приписано на Илия Бешков. Ти реагираш с писмо до президента на Пресгрупа 168 часа и опровергаваш твърденията на Александър Бешков. Нещо повече по случаите?

      – Реагирах заради истината и паметта на Станислав Сивриев. За да не преразказвам, ето и писмото:

                        Господин Блъсков,

      На 10 януари тази година в.”168 часа” отпечата цяла страница за Стефан Стамболов. От подзаглавието разбираме, че това е непубликувано есе на Илия Бешков, взето от дадената за печат книга „Бешков, познатият и непознатият”. На 19 февруари в бр.48 на „24 часа” е отпечатано есето „И твой един син, Българийо!”. Негов автор отново е големият български художник Илия Бешков, починал преди 36 години. Есетата са предоставени на Пресгрупата от сина на художника – Александър.

      Истината е, че такива есета Илия Бешков никога не е писал, нито пък е диктувал някому. Те са преписани дословно от книгата на Станислав Сивриев „До видело”, излязла от печат през 1988 г. в „Профиздат”. На титулната й страница, под заглавието, в скоби, е отбелязано: „Разговори с Илия Бешков”. Тази книга е своеобразен роман за големия наш художник. Разговорите на Станислав Сивриев с него, водени в продължение на десет години, не са записвани нито с магнетофон, нито са стенографирани. Те са „възстановявани” по отделни листчета, запазени и днес в архива на писателя.

      Станислав Сивриев се прекланяше пред гения на Бешков, гордееше се с приятелството му и благоговееше пред него. Пресъздавайки тези срещи и разговори след смъртта на художника и изграждайки образа му, той неусетно, завладян от магията на словото, към думите добавяше и свои прозрения за отделни личности и събития. Затова и много колеги, включая и синът на художника, са казвали на шега: „Абе, тоя Сивриев накара Бешков трийсет години след смъртта му да проговори на златоградски диалект!…”

      Авторството на всеки ред от книгата „До видело” – от първата до последната страница – принадлежи на писателя Станислав Сивриев, само и единствено на него, и всяко ползване на какъвто и да е текст от нея, най-малкото изисква позоваването на източника. Без това, както е в случая, става дума за литературна кражба, т.е. за плагиатство. То е все едно наследниците на Васил Левски, ако има такива, да вземат репликите му от разказа на дядо Вазов „Апостолът в премеждие”, да ги чукнат на машинка, след това да го подпишат отдолу и да го предложат като авторски текст в редакция за рубриката публикува се за първи път.

      Книгата „До видело”, чиито редактор и издател съм, Станислав Сивриев написа със синовна обич към Бешков и с нея възвиси и осветли образа на големия художник. Беше вече тежко болен, със сетива, обърнати към отвъдното, но всеки ден в кишавия март на 1988 година, точно година преди смъртта му, докато книгата не тръгна за печатницата, идваше в издателството, трепереше над всяка дума в ръкописа, смирен пред болестта си и озарен от изпълнения дълг пред Бешков. Милият, той дори за миг не допусна, че ще посегнат най-примитивно на неговото уникално в българската култура дело.

      Колкото до бъдещата книга „Бешков, познатият и непознатият” – то и заглавието е откраднато. Този път от незабравимата, достолепната Нели Доспевска, чиято книга „Познатият и непознатият Димитър Димов” също имах честта да издам през 1985 година в „Профиздат”.

               София, 22 февруари 1994г.          Никола Радев

      И понеже Александър Бешков продължи да нахалства до наглост, бях принуден да публикувам във вестник „Български писател” статия под заглавие „Лудият не е син на баща си, а дете на Бога” със следното съдържание: „В писмото си до в.”168 часа”, публикувано на 7 март 1994г., потвърдих две неща: отпечатаните есета, подписани от Илия Бешков, не са писани от него. Лъжа е и съобщението, че се печатат за първи път, защото са взети от книгата на писателя Станислав Сивриев „До видело”, излязла през 1988 г. в Профиздат.

     Александър Бешков, предоставил есетата за публикщация на Пресгрупата, побърза да отговори на писмото ми в „Литературен вестник” от 18 април т.г. с обширен материал, изпъстрен с обиди и злобни ругатни, от които нищо не се разбира, освен че е изпаднал в истерия. Той не отрича, нито отхвърля аргументите ми, които го определят като плагиат. Вместо да се извини на близките на писателя, той се напъва да ни докаже какъв репресиран мъченик бил по времето на Тато, а не галеник на фамилията, какъвто си беше…

      Дълго се питах защо го прави? За да добави като грижлив син допълнителна слава на баща си? Илия Бешков си има предостатъчно слава и няма нужда от подобни подаяния. Да отхвърли някаква несправедливост и да възстанови истината, ако Станислав Сивриев я е изопачил? Не, той преписва мотамо текста на писателя, досущ като двойкаджия от последния чин. За пари, които ще получи като единствен наследник? Възможно е, но това са дребни пари. Тогава защо?… И почнах да се досещам – ами че той цял живот това е правил – лъгал, мазал, брисал, оттам взел, оттук му дали…

      На него винаги е давано, по-точно – сипвано с голям черпак в протегнатата купичка. От заслужилите му приятели в ЦК, от народните му другари в Политбюро. Сакаш, мойто момче, телевизионен екран – заповядай! Или редакция на елитен литературен вестник – пожалуйста! Щеш почетна длъжност в Българския олимпийски комитет – плийз! Оригинално е да изглеждаш набожен и главен редактор на вестниче „Християнче” – буюнурус!…

      Но от всичко това накрая не остава нищо – нито наяве, нито в паметта на хората. Навъртял си пълен трудов стаж за пенсия почти без да си ходил на работа, без да си работил.

      Това явление е до болка познато – социализмът го позволяваше. Да се правиш на нещо, като си нищо, и колективът или част от него да те носят на гърба си, да ти изкарват заплатата. Защото си съпруга, дъщеря или син на НЯКОГО! Или любовница на местен феодал, или жиголо на застаряваща нимфоманка с власт.

      Станислав Сивриев е човекът, който е направил най-много за изявите на Илия Бешков в областта на словото. Той е един от хората, положили къртовски труд и подготвил първите издания на художника. Много години след смъртта му написа прекрасната книга за него – „До видело”, един своеобразен роман от авторизирани разговори, и съхрани за българската култура атмосферата, обществените порядки и бита на времето, в което се осъществяваше геният на Бешков. Сивриев умря преди пет години, просветлен от чувстото, че онова, което е написал за Бешков, стига, за да оправдае живота му.

      Но вместо дълбока благодарност да запретнеш ръкав и да се хванеш, да отричаш очевадни неща, да крадеш чужди текстове – това може да го стори само човек, който не знае какво прави. За такива като героя на нашия случай хората в някои югоизточни съседки казват, че те вече „Не са деца на бащите си, а на Бога…” Това е.

      -Как възникват сюжетите при теб?

      -Въпросът е да ти хрумне. Инициацията, иницииращият момент е много важен…

 -Каква е ролята на биографията при теб?

       – Огромна! Затова станах моряк. Ако тогава не бях го направил, никога после нямаше да нагазя голямата вода. По онова време светът не беше толкова отворен. Проплавах стотици хиляди мили: от Бахамските острови и Антилите до нос Добра надежда, Малайския архипелаг и Япония; от Южна Бразилия до Норкап, че и отвъд него – седемдесет и петия паралел в Баренцово море. С всяко плаване е започвал и е завършвал по един отрязък от моя живот. Понякога нощем ме будеше тропическа буря, която кърши мачти, гласове на безмълвие, на солената синева… Това са сънища, които сънувам с отворени очи. Годините, прекарани на море, са от моите постижения, които никой никога не може да ми отнеме. То ми остава за цял живот! На другата година видях апартейда в ЮАР, война видях, Виетнам… Просто видях и опознах свят. Това е голям опит. Седем години от живота си съм носил униформа и съм бил плътно свързан с морето. Но отдавна не мисля какво ми е дало то, какво ми е взело. Зная само, че на море съм изпитал по особен начин почти всички чувства, които може да изпита човек.

     – Като директор на „Профиздат“ ти издаде много ценни книги, това е истината.

      – Да. Коста Павлов не беше издавал 25 години книга. Издавах книги на Иван Динков. Издадох „Хайка за вълци” и „Присъда смъртна” на Ивайло Петров. Възстанових на „Капут” от Курцио Малапарте отрязаните 30 страници от текста, които бяха махнати, където руските войници ядат човешко месо. Това е най-интелигентната книга срещу фашизма. Самата й история е много особена. Изнасят я от Германия, като я зашиват в дрехите на посланиците. Малапарте е посланик на Италия в Германия. След туй след войната се събират на остров Капри и всеки вади от шинела си своята част, сглобяват я и я издават. Страхотна книга! Специално дойде Здравко Петров, защото бяха отрязани 30 страници от „Майстора и Маргарита” и аз ги възстанових в онези години. Договорът ми с Анабел Маркова за „Задочни репортажи” на Георги Марков бе направен и подписан много преди 10 ноември 1989 година.

      -Знаеш много, малко известни или почти неизвестни истории около писатели и книги. Би ли разказал нещо…?

       – Ще ми се да разкажа една много национална история със Светослав Минков. Той не ми е любим писател, но е много интересен като личност, като човек.

         Някъде около 1962-3-4-та година в България се появява минижупа и се закупиха четири холандски магнетофона „Ухер”. Радио София имаше три и един дадоха на радио Варна. Помня, тъкмо бях постъпил на работа в радио Варна и ни проведоха един час инструктаж как да работим с магнетофоните. Трябваше да ги пазим, защото работят на батерии, а батерии няма, защото струват валута.

      Някакво маце от радио София, хубаво, но не му достига културата, началниците и редакторите го поебават да не споменавам имена. Дават му „Ухера” да отиде да вземе интервю от Светослав Минков. Годината е 1963-та. Той се съгласява да даде интервюто, но мацето не е чуло и чело нищо от него, завършило е гимназия, но явно е босо. Темата е бъдещето на жанра. Пита го кое има най-голямо бъдеще – поезията ли, прозата ли, разказа ли, романа ли, драмата ли… Мацето е с минижуп, юни месец е, минижупа слънцето го е опалило, едни златисти косъмчета… И Гарвана (това прозвище му е измислено от Бешков) се опитва да отговаря.

      Аз съм работил на бюрото на Светослав Минков-Гарвана и на него имаше карикатурата му. Обаче момичето не знае кой е Минков.

      Минков е роден в Радомир. Неговата сестра Надежда е жена на Стефан Л.Костов, авторът на „Големанов”, „Вражалец” и т.н. От рода на Минков са били революционери, дядо му е бил македонски воевода. А неговият брат Иван Минков е офицер, убит през 1925 година след атентата в църквата „Света Неделя”. Помня, имаше кръчма под сградата на СДС на „Раковска”, там имаше кьошета и кръчма „Иван Минков”. Но Иван Минков освен офицер е авторът на музиката  на химна „Покойници, вий в други полк минахте” („Новото гробище на Сливница” на Иван Вазов б.м. – Н.И.).

      Какво още това момиче не знае? Това момиче не знае, че Светослав Минков е бил агент на съветското разузнаване, абсолютен агент. И като голям агент има данни, че той е предупредил съветското разузнаване четири часа преди Зорге за Втората световна война. През 1941-43 година Светослав Минков е в Япония чиновник в българското посолство. Освен това той и до ден днешен е най-превежданият европейски автор в Япония. Светослав Минков е автор на литературна теория, малко известна у нас. За злото у човека, за злите духове. Той е философ, има книги на тая тема, той е завършена личност.

      Но момичето нищо не знае, нито е чела негова книга, жега, Минков е разплут… Момичето задава тъпия въпрос: „Другарю Минков, кажете кой от жанровете има най-голямо бъдеще?”      Минков започва да говори нещо умно, но след малко момичето пак повтаря въпроса. Момичето се усеща, че хаби батериите и изключва. Пак задава въпроса си, и пак…

      Пропуснах да кажа за Минков, че като съветски център преди 20 години руснаците вземат жилището му, защото е било шпионска квартира. Той е бил резидент и жилището му е използвано за шпионски цели.

      Бешков е имал параф от Георги Димитров. Димитров много добре е знаел кой е Бешков. Брат му е убит. На един прием Георги Димитров му казва: ”Г-н Бешков, (тогава обръщението е било още на Господин) на нас са необходими вашите ръце. Ако нямате условия, ние ще Ви ги създадем, ще Ви дадем вила и всичко необходимо.” Но Бешков му отговаря: „Г-н Димитров, виждате ли тия ръце. Ако са драснали една черта за пари – отсечете ги!” И разговорът се прекъсва.

      Вторият им разговор е пак на прием. Димитров е бъзнат от тоя разговор и го дебне. Като го вижда, доближава Бешков и казва: „ Г-н Бешков, я да се дръпнем тук, за да не ни чуят.” И Бешков му казва: „Г-н Димитров, и Вие ли се страхувате?!”

         Момичето не ги знае тези работи и се измъчват взаимно с Минков. Момичето отново повтаря въпроса си. Минков започва да говори нещо умно, обаче то пак пита: „Другарю Минков, ще кажете ли най-накрая кое има най-голямо бъдеще?”

      Минков се обръща и казва: „Ебането!” И е гениално прав. Наистина по-голямо нещо от това няма за живота.

       Познавахме се със Славчо Красински, общували сме. Ще ти разкажа нещо интересно за него. По време на Втората световна война в началото на 40-те години Славчо Красински е работил в списание в една стая с Фани Попова-Мутафова. Бай Славчо е бил хубавец, бохем и Фани Попова-Мутафова очевидно е била влюбена в него. Веднъж Славчо Красински нещо се възмутил от Хитлер и написал саркастична подигравателна епиграма за Фюрера. Напсувал го, смачкал листа с епиграмата,  хвърлил го в кошчето и отишъл да си пие в кръчмата.

      Какво прави обаче влюбената жена? Фани Попова-Мутафова изважда от кошчето смачкания лист с епиграмата, приглажда го и го прибира в дамската си чантичка.

      Идва 9 септември и Славчо Красински е арестуван като „фашист” и „враг на народа”. Негов кум е Александър Цанков. По този повод той казваше: „Защо ми трябваше да каня за кум Александър Цанков!” Освен това той е работил в подозрително списание с Фани Попова-Мутафова. Настаняват го в една килия с актьора Владимир Трендафилов.

      Но досетливата и прозорлива Фани Попова-Мутафова взема листа и отива в милицията. Показва епиграмата на Славчо Красински срещу Хитлер и така го спасява от сигурна екзекуция. Падат подозренията и трябва на другия ден да ги освободят от ареста. След обяда им занасят дамаджанка с 5 литра вино и кюфтета. Славчо Красински и Владимир Трендафилов пийнали и замезили добре и в изблик Славчо изписал по стените закачливи еротични и сексуални стихове. На сутринта милиционерите отиват да ги освобождават и виждат изписаното по стените. Питат строго кой е авторът. Те мън-мън. Разбира се, че е поетът. Тогава милиционерският началник се обръща строго към Славчо Красински: „Щом си написал тези неща, за наказание ще излежиш още една седмица!” Освобождават Владимир Трендафилов, а бай Славчо излиза от ареста след седмицата наказание.

      – Ти издаде много книги на Иван Динков. Разкажи за запознанството си с него, кога се запознахте?

      – През пролетта на 1964 година издадох първата си книга. Бях матрос втора година, служех във флота. Книгата спечели награда като най-четената книга в армията. Командироваха ме в ЦК на комсомола. Не дойдох в матроската униформа, а цивилен. Не помня с кого съм бил в хотела на комсомола в една стая. Помня като издялания от мрамор Димитър Димов, тогава млад Председател на Съюза на българските писатели. Това беше първата му дейност.

      За първи път видях Иван Динков през май 1965 г. на литературна конференция на младите писатели. Конференцията я водеше Димитър Димов. Една година откакто бе станал председател на съюза. Той след една година почина в Румъния. Иван Динков застана на трибуната, появи се с черен панталон, с черен пуловер, словото му беше драматично. Той идваше от болница. Аз тогава за първи път го виждах, но до тогава бях чел първата му книга, а втората „Епопея на незабравимите” знаех почти наизуст цялата.

     За да се добие представа за него как е изглеждал, има една популярна снимка, негова с Добри Жотев пред родната къща на Иван Динков. Всъщност от тогава е, може да се каже и моето приятелство с него, а след 1980 година бяхме неразделни. Срещахме се най-вече в редакции и по кръчми и кафенета. Винаги съм имал съзнанието и съм знаел, че Иван Динков е голям поет, че неговата поезия е мощна поезия, драматична. В нея се оглежда съдбата на целия наш народ. Винаги виждах как той живееше просто като поет. Той страдаше като поет. Умря като поет. 

       – На семинар ли ви събраха?

       – На конференция на младите творци. Събраха ни в ЦК на Комсомола.  Плащат ни храната, всичко. Конференцията беше 2-3 дни. Запомнил съм Иван Динков – седи мрачен, сам, няма други около него. Той води. Става да се изказва Усин Керим и накрая клекна. Но най-много клекна Марко Недялков. Точно тая конференция реши съдбата на цялото поколение. Защото на тази конфепренция обърнаха внимание на поколението и дадоха път на Владимир Башев.

      – Взели са решение кого ще пускат нагоре, кого ще издигат?

      – Да. До тогава беше Пеньо Пенев. Връстниците на Пеньо бяха накипели. Стана да говори Марко Недялков, някъде трябва да има стенограми. Марко Недялков малко след това получи директорски пост. Той имаше някакъв талант, но беше ограничен човек, беше пияница.

     – А Иван Динков седи и нищо…?

     – Да. До тогава въобще не бях го чувал, не знам кой е. Другите говорят и завършват: „Да живее БКП! Да живее ЦК!”. Марко Недялков беше най-активен в това отношение.

      Изправя се Иван Динков, къдрокос, с черен панталон, нещо като поло също черно и черно сако и каза: „Аз тая пролет се разболях, туберкулирах, идвам от Искрец, от санаториума. Разведох се, нямам квартира, нямам къде да живея.” Това съм запомнил. Отидох да му стисна ръката, да се отпусне. И това беше. Нито книга му знаех, нито нищо. Чух му гласа отблизо. След това си купих „Епопея на незабравимите”. Той ми я надписа. „Лична карта” я нямах. Прочетох страхотните му стихотворения:

                 Може да сме бедни българите –може.

                 Може да се въдим под коноп и лен.

                 Може да миришем на рачел и кожи.

                 Може да живеем само ден за ден.

                 Но зад нас Клисура мята гневен пламък!

                 Но зад нас Марица шава и шуми!

                 Но зад нас високо – върху Милин камък –

                 свободата точи яростни ками!

      Или пък „1923”:

                 Отмина битката – отминахте и вие.

                 Бащи и братя, лека пръст и нощ!

                 Отмина битката – и тъмни бури вият

                 в дърветата над редник и над вожд.

                 ………………………………………………………..

                 … заглъхналата битка е създала

                 безкласови комуни на смъртта.

      Невероятна поезия, велика!

      – След това как се сближихте? Как ви се развиха отношенията по-късно?

      – По-късно се сближихме, работехме в една сграда. Не помня подробности, но стана постепенно. С него винаги беше интересно. Страхотните му стихотворения ме поразиха!

      – Той беше тежък характер.

      – Аз бях по-лек характер, по-пъргав, той по-тежък. Но той ме поощряваше. Казваше: „Пиши, ти си талантлив!”

      – След това той беше един от най-близките ти приятели до смъртта си.

      – За да ме е знаела Маргарита, майката на Стоян Динков… Когато ме избраха за Председател на Съюза на българските писатели през 1999 година, месец след това тя дойде да ме посети. И се представи: „Аз съм Маргарита, бившата жена на Иван Динков”. В стихосбирката „Епопея на незабравимите” има стихотворение за баща й Стоян Мураданларски. Маргарита не тачеше много майка си. Аз й спестих обясненията като казах, че знам всичко, че има син на негово име. Бях откраднал една „Лична карта” от архива, дадох й я с молба да я предаде на Стоян, внука на баща й. И аз имам на мой братовчед.

      – Вероятно приятелството ти с Иван Динков е оформило разбирането ти за истинското приятелство?

      – Това  е свободата на единия пред другия. Приятелството – това е упование, това е куража, който си разменяте с човека, който е до тебе, това е приятелството.

      – Ти си познавал и първата жена на Иван Динков?

      – Да. Познавам и  Лиляна Радева – партизанска дъщеря.

      – Може би затова са били толкова тежки разводите му? Тук вече са играли и други мотиви?

      – Каквото и да е. Тук не бива нищо да се намесва, защото Иван Динков беше неудържим! Той беше „Чер Арапин бял кон язди!” – ни се води, ни се кара. Неслучайно казва „сутрин като коприна/ вечер като басма” (стихотворението „Лирика”, б.м.-Н.И.). Книгата на Иван Динков „Няколко пролога към един епилог” е за Стоян Мураданларски. Там Иван Динков беше написал, че бащата на съпругата на Стоян Мураданларски я нарича „кучка”, много неща бяха махнати от книгата на Иван Динков. Тя върти любов с хищника, който беше шеф на МВР-Варна. В моята книга „Истина без давност” съм написал, че Стоян Мураданларски иска да се откаже от партията, защото не може да допусне негов боен другар да посегне на жена му. Писмото му завършва с „Да живее Сталин!” и ги задължава един ден да не работят в картонажната фабрика в негова памет. А дядо Илия нарича дъщеря си „кучка”…

     Маргарита е била на 4 години, мой набор е, дребна такава. Така съм го чувал, че майка й застрелва генерал Никола Христов, за да прикрие някои неща. И когато пристигат съветските мотоциклетисти, виждат генерала в кръв, мъртъв. Той е български генерал, герой от войните! Какво от това, че на 10 май 1944 година той държи голяма реч, когато подписват заповед да бъдат горени и разстрелвани без съд и присъда партизани и ятаци, да се подпалват къщите им. По тази причина убиват и брата на Илия Бешков. Убиват Ястребинчетата. Мураданларски е издържал семейството си с пари от руското консулство. Но всички са правили признания, имат декларации!

      – Иван Динков много тачеше и обичаше родният си край. Той бе може би единственият от големите ни национални поети, който не прекъсна за миг връзката си с Пазарджик и родното село Смилец, постоянно идваше.

     – За него много важен беше родният край. Много държеше на родния си край. Ние всички обичаме майките си, но той към своята майка имаше и респект, и преклонение. И което е много хубаво, родният край го обичаше – Пазарджик го обичаше. Смилец – родното му село също. Но едно от неговите чудесни попадения в живота е срещата му с теб, Никола Иванов. Казвам го това, защото почти през всичкия живот на Иван Динков, през целия живот, той не е бил достатъчно оценен, не е бил, може да се каже, че дори е бил мачкан, неоценяван, подценяван. След като ти написа монографията за него, след това и анкетата, Иван Динков някак си се промени, някак си се успокои. Стана по-друг. Той просто видя, че са казани достойните думи за него.

     Трябваше да произнеса слово на погребението му. И когато се покланях, го погледнах… Като че ли лежеше в ковчега друг човек. Най-после някак си той беше се успокоил. През целия си живот аз съм го запомнил напрегнат. Напрегнат…. Хем ти е близък, хем недосегаем в нещо… Той е може би единствения, който ми е казвал: „Пиши, не си губи времето, пиши! Ти можеш!”

    Много, много сме говорили за децата си. Той беше великолепен, необичаен, беше изтъкан от бащинство. Той има деца, които са раснали без него и именно точно това е голямата болка и голямото страдание за децата, изстрадването на това бащинство..

  • Сънуваш ли понякога Иван Динков? За какво разговаряте?
  • Понякога го сънувам. Идва – тъмен, хубав, без възраст. Прегръща ме силно, гледаме се в очите, сякаш пита нещо, мълчи. То и преди не бяхме от приказливите. Дни наред след това ми тръпне душата. Той е единственият човек, който ми е казвал: „Пиши, не си губи времето,  ти можеш!”

       – Собствената писателска равносметка до момента?

– Аз пиша малко. За 50 години съм написал 1700 страници проза и около 2000 страници журналистика. Досега не съм работил никога на пълни обороти, така, както работят повечето професионални писатели. Една книга я пиша на два-три солука – затварям се за по десет дни – и каквото излезе. Но цял живот съм се заканвал, че ще седна един ден и ще пиша. Още го чакам този ден и все си намирам оправдание за мързела. Баща ми, Бог да го прости, викаше: „Мързелът не уморява човека, само го мъчи!” Но кой слуша баща си, та и аз!… Всичко е прекрасно, докато го замисляш, докато почне да оживява в тебе. Чувстваш се тогава богоравен, но почне ли писането, почват мъките. Защото думите се съпротивляват, на теб ли да обяснявам. Навремето Ивайло Петров, като работеше в „Литературен фронт” и трябваше да осигурява разкази за вестника, обикновено, като видеше автор, казваше: „Дай един разказ!” Поканеният отвръща: „Нямам.” Ивайло: „То ако е лесно, и аз ще го напиша.” Самият аз бих написал отново книгите си: „Истина без давност“, „Седем ключа на вода“ и „Когато Господ ходеше по земята“. Те вече имат по няколко издания.

      – Най-знаковата ти книга е „Когато Господ ходеше по земята”. Основните послания?

  • Може би за прекрасния писателски труд и за нерадостната съдба на писателя, защото животът му наистина е ад, а книгите му понякога са прекрасни. Писах я с лекота, сякаш на майтап, купонът да тече, музиката да свири. Когато съм се заканвал да напиша нещо хубаво, умно, книгата на живота си, нищо не е излизало. Често съм казвал: на жена, море и литература не се заканвай,  поднасят изненади. Петдесет години блъскам из тия чукари, натрупах опит, разочарования и познания, а с възрастта тия неща навеждат до усещането за безсмислието на нещата. Пък и времето, в което живеем сега, не е от най-духовните и не подхранва илюзии. Но на младини бях по-амбициозен, имах и шансове, някои от тях не проиграх. Сега, като се обърна назад, почти няма от какво да се срамувам, мога да се погледна в огледалото.
  • Кои от писателите са ти били като литературни образци през годините?
  • Много са. Общувал съм с много български писатели. И от всички съм получавал по нещо, научил съм нещо. Един от шансовете ми в младостта бе, че общувах с по-възрастни писатели. Много хора са ми дали – един Станислав Сивриев, Върбан Стаматов, един Славчо Красински и ред други писатели, които отдавна ги няма. И, разбира се, класиците.

      –  Тежка ли е писателската участ?

     – На едно място Толстой пише:  „Животът на писателя е ад, затуй пък книгите му са прекрасни“. Или нещо подобно. А Цветан Стоянов, Бог да го прости, отиде си млад, го е казал още по-добре: „Писателят тъкмо като писател се отделя в биографията си – наоколо еснафите тънат в самодоволство, а той целият – изтъкан от болка и сякаш не би бил творец,  ако в живота му няма катастрофи.“ За Чехов да не говорим: „Талантът те поставя в особено положение: може да си жаба или паяк, но и тогава биха те уважавали, защото на таланта всичко се прощава.“

           – Интересно, при теб почти всичките ти книги са награждавани…

      – Да, почти всичките. Не с големи награди, с дребни. Но никога не се е шумяло. Аз съм избягвал интервюта и подобни прояви.

      – Има ли книга, която мечтаеше да напишеш?


       – Мечтаех да напиша такава книга, каквато никой никога не е чел и написал. Но животът вече мина, измързелувах мечтата.

       За нищо не съжалявам. Пътувах и опознах свят, живях пълноценно, пих и бохемствах, каквото можах написах. Каквото ми е отредил Бог, това е.

Никола ИВАНОВ

2015година