Шест месеца през 1872 г. баткунският манастир „Св.Св. Петър и Павел“ е бил дом и закрила за Апостола на свободата Васил Левски. В специално пригоден тайник той се криел от неканени гости, а местоположението на светата обител му давало шанс да митарства в тукашната околия, има данни, че е посещавал Пазарджик, Брацигово, Панагюрище, където са го приютявали в Духовниковата къща.

Под прикритието на монашеското расо, той можел да се движи необеспокояван от турските заптиета. Историята разказва, че Васил Левски правел обиколка из Пазарджишко и основал революционен комитет с представители от селата Паталеница, Баткун, Црънча, Елидере ( днес Ветрендол ) и Ямурчово ( днес Мокрище).

Дяконът никога не се е отричал от вярата в Бога, неговият житейски път е тясно свързан с религията и той бива замонашен по негова лична воля. В продължение на години е послушник, а през това време с особена ревност той изучавал христоматия, битоописание, катехизис, черковна история, черковнославянски език, псалтика, всеобща история, землеописание.

Заради това не е странно, че част от неговите превъплъщения по време на обиколките му в страната са били именно като духовник. Но неговата религия се нарича път към свободата, както по-късно сам ще напише: „Аз съм посветил себе си  на Отечеството  си, да му служа  до смърт и да работя по народната воля… Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си…“ 

Обителта давала подслон на много хайдушки войводи, сред които били Тодор Банчев, Бейко Гощанов и други техни другари. Всички те винаги били посрещани гостоприемнo от тогавашния игумен на манастира – йеромонах Герасим.

Самият Пазарджишки управител Али бей също посещавал и уважавал манастира, защото там той намерил изцерение от болестите си.

Мястото е свещено и това се е знаело още от дълбока древност.

В църквата „Св. Димитър” в с. Паталеница била намерена мраморна плочка с гръцки надпис, според който се предполагало, че манастирът е възникнал през Средните векове и по – точно през ХІ-ХІІ в. Има едно становище, че светата обител е била построена върху основите на стар езически храм. При разкопки в района пък били намерени стари римски монети. В близост до манастира се намират и останките на древния град Баткунион.

За периода от ХІ в. до ХІV в. св. обител е играла важната роля на духовен център. Тази дейност била прекратена, когато започнало насилственото помохамеданчване на българското население  в Родопите. Манастирът бил свидетел на събитията от „Време разделно” през ХVІІ и ХVІІІ в. За първи път той бил опожарен и разрушен през 1657 г. Тогава баткунската св. обител влязла в числото на 33–те манастири, които заедно с 218–тецъркви между Костенец и Станимака ( днешния Асеновград) били сринати до основи.

След това манастирът бил повъзстановен, но било извършено второ нападение върху него през 1774 г. от страна на кърджалиите, за което са запазени писмени сведения.

В наши дни най-забележителното в него е малката църквичка и сградата с килиите, които са все още действащи, а доскоро в една от тях живееше Константийският епископ Яков.

Иконостасът на храма е резбован и датира най – вероятно от 1809 г., което се разбира от датировката на една от иконостасните икони – храмовата икона на „Св.св. Петър и Павел”. Той представлява майсторски изпълнена възрожденска творба. Особено красиви са растителните и животинските орнаменти на царските двери. Предполага се, че иконите са изработени от Христо Димитров, който основал Самоковската школа.

В манастира през 1867 г. е работил и известният възрожденски зограф Станислав Доспевки. Той изписал четири големи икони – на Св. Богородица, на Иисус Христос, на Св.св. Козма и Дамян и неръкотворния образ на Господ Иисус Христос. Изрисувал също и два портрета, един на игумена, йеромонах Герасим и един на сестра му – баба Лула. Тези два портрета представляват ценни образци на българската възрожденска живопис. Зографът украсил със стенописи и стаята, в която пребивавал и тези стенописи съществуват до днес.

Друга рядка забележителност на манастира е старата лоза. Игуменът, Архимандрит Василий, живял в обителта повече от 30 години и починал през 1977 г., свидетелствал, че стари лозари, чрез задълбочени изследвания установили, че лозата била над 500 години и била най-старата на Балканския полуостров. Размерите й били необикновени. Най-фрапираща била дебелината на стъблото й. То имало обиколка 1,10 м. 

Преди години короната била 70-80 пъти по-голяма отколкото е сега и е покривала целият двор на манастира. Но през 1978 г. силна буря счупила скелето и  съборила лозата на земята. Счупил се и най-големият и плодоносен клон. Така размерите на тази столетница значително намаляли. Сега в дънера на старата лоза са се развили две нови стъбла, които активно плодоносят. Лозата ражда черно грозде, с твърди зърна и то се използва предимно за приготвяне на вино. Заради всичко това старата лоза е обявена за природна забележителност.