Всяка година в последната сряда на февруари се отбелязва- Ден на розовата фанелка и борба с училищния тормоз. Фланелката и цветът символизират неприемането на тормоз и насилие в училище.

Тази инициатива започва през 2007 г., когато две момчета в Канада застават зад гърба на свой приятел и съученик, който бил тормозен, защото дошъл на училище с розово поло. Дейвид Шепърд и Травис Прайс купуват розови тениски и на следващия ден раздават на всички в училище, които дръзват да се включат. А те се оказали много.

Две авторки написаха и посветиха свои два разказа на този ден- Памела Мекушина и Светослава Домусчиева , за да подкрепят всички тормозени деца в училище .

Памела Мекушина споделя с нас своята лична история

Странна снимка нали? Не разкрих цялото си лице, защото вие виждате това, което искате, а какво се крие от другата страна знам само аз. Много често хората съдим недостатъците на другите, но не виждаме нашите. Нима ние сме безгрешни? Животът не е само розов, понякога е черно-бял.

Днес честваме Международния ден на розовата фланелка и тормоза в училище. Заставам пред вас с моя лична история. За да се реши един проблем трябва да се говори за него, а не да се крие, както правят повечето хора.

Тормозът е нещо, през което всеки човек е минал. Най-лошото е, че той оставя травми за цял живот. Когато бях дете имах добри постижения в спорта. Тези постижения накараха по-големите от мен момичета да ме тормозят. И никой не можеше да ги спре. Имах чувството, че всички гледат печалната ми физиономия и искаха да ме погребат психически. След като разбраха, че няма да постигнат нищо с това освен да ме направят по-силна, те се отказаха от психо атаките си към мен, както и от спорта. Вместо да бъдем приятелки, ние бяхме врагове, какво деляхме всъщност? Тормозът се поражда, когато някой е потиснат емоционално. Той започва да прилага психо атаки на хора, които видимо са по-слаби от него физически и психически. Родителската грижа играе важна роля в израстването на едно дете. В повечето случаи децата, които тормозеха мен, нямаха контрол от родителите си. Това всъщност е най-голямата грешка в отглеждането на децата. Липсата на възпитание и контрол водят до пагубни последствия. Не съм единственото тормозено дете. Имаше деца, които ги тормозеха физически – биеха ги всекидневно. Те бяха пионки с разкървавени носове. А тези, които ни тормозеха нямаха страх от никого и нищо.

Често пъти ме обиждаха затова, че бях по-едро от тях дете. Когато отслабнах всички, които ме обиждаха искаха моето приятелство. Е, действията ни не са ли един парадокс? Нека тормозът в училище спре! Нека научим децата си на морални ценности. Нека не се делим на съсловия, защото съдбата може да ни вземе всичко и да ни остави с нищо. Апелирам към родителите – като създавате деца, не само ги гледайте, ами ги и възпитавайте. Децата копират постъпките на родителите си, те попиват техните думи и действия. Училището е мястото, на което децата си мислят, че могат да постигнат и направят всичко. Нека е така, но да бъде в положителна насока!

Светослава Домусчиева: Аз казвам НЕ на тормоза в училище. А, ти?

Истински силен е този, който не тормози .Силен ли си, когато тормозиш, унижаваш, обиждаш и удряш по-слабите от теб? Всъщност, не си ли силен, когато защитаваш и помагаш на по-слабите от теб? Децата-побойници в училище, не искат ли да се покажат силни, заради своята слабост? Не искат ли да се покажат важни, заради липсата на любов? На едно обичано и възпитавано дете, никога няма да му доставя удоволствие да тормози и гледа, как някой страда. И всъщност, там някъде в целия този пъзел, замисляли ли сме се защо тези деца са станали такива? Къде се е скъсала нишката на любовта? Къде се е загубила частта в средата на пъзела, която завършва картината и показва цялостта ѝ? Него го няма, парченцето в средата – сякаш сърцето липсва. Какво печели побойникът, когато удря и тормози някого? Става ли по-щастлив, по-умен, по-богат, по-добър? Надгражда ли се? Или напротив – става по-коравосърдечен, по-лош и се озлобява, деградира. Побойникът не е ли всъщност жертва на самия себе си? Не наранява ли собствената си душа? Не е ли едно нещастно дете, на което му липсва внимание и обич? Според Макс Юнг: „Човек не се учи да бъде добър, напротив – учи се да бъде лош, добротата е в хората по рождение!” Любимата писателка на малки и големи Астрид Линдгрен в своя реч под наслов „Никога повече насилие”, казва: „Децата не се раждат нито лоши, нито добри. Кой решава дали ще бъдат открити и добри, или закоравели и ожесточени вълци единаци? Това сме ние, техните родители – хората, които са длъжни да покажат на детето какво е любов.” В крайна сметка се стига до това, че в основата на всичко е любовта, или липсата на такава. Всеки един родител е като огледало за детето си. В него то се оглежда и вижда себе си, защото децата се учат, чрез наблюдение и подражание. Родителите трябва да показват обичта си към децата си, да ги възпитават да бъдат добри хора, да помагат и да подават ръка. Да посеят бъдеще, а не разрушение. Да отгледат дете, което да гради и уважава, а не да разрушава и да наранява. Моят призив към децата: Не удряйте, вземете и прочетете някоя книга – разширете мирогледа си. Тогава ще сте силни – и не физически, а умствено.

Аз казвам НЕ на тормоза в училище.

А, ти?