Никола ИВАНОВ

 Романът в стихове „Милена“ е отличен с Националната          литературна награда „Теодор Траянов“

      Романът в стихове е сложна и трудна работа. Затова и в европейската и световната литература подобни творби са и най-редки. В българската национална литература тази жанрова традиция почти липсва. За да се осмели един поет да пише роман в стихове, е необходим освен талант, и дързост. Не става дума за графомани, за които поетичното море е до колене.

      Елена Алекова е единствената жена поет не само в българската, но и в европейската и световна литература, сътворила роман в стихове. Поне на мен не ми е известно друга поетеса да е написала подобна творба. Това е факт, който и най-големите й недоброжелатели и завистници не могат и няма как да пренебрегнат, омаловажат, още по-малко да отрекат. В романа в стихове „Милена“ се усеща женското начало, личи си гледната точка на жената, женската чувствителност към любовта и другите теми и подтеми във философски и емоционален смисъл, които откриваме в творбата.

      Елена Алекова е достатъчно доказана поетеса с предишното си лирично творчество. При всички положения романът в стихове предполага и епична дарба. В подобни творби се оглежда и отразява определен период или епоха от историческото и културно развитие на обществото в определен отрязък от немалко време. Неизбежни са и историческите и културни препратки и отклонения към важни събития от историческата съдба на съответния народ, в случая на българския и съвсем конкретно на руския. Трябва да се изобрази генезиса и причините за случилото и случващото се и връзката между минало и настояще.

      Понякога, както е в случая с „Милена“, националната съдба се преплита със съдбата и случващото се по аналогия на другите народи, в случая със ставащото през съвременността в Русия, където Елена Алекова е студентка и аспирантка в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва в края на 80-е и през първата половина на 90-те години на миналия век, когато всичко в обществото ври и кипи. Особено когато става дума за паралелно протичане на процесите във времето, за перестроечните процеси в Русия и промените в България малко преди и след 1989 година. Но при Елена Алекова това става не по силата на прочетено или чуто, а по автентичен начин. Защото случилото се и случващото се е част от нейната лична съдба, тя е непосредствен свидетел на станалото и ставащото, защото то е свързано със студентството й в Русия.

      Елена Алекова е българка до мозъка на костите си. Затова  болезнено я интересува драматичната ни и трагична национална съдба с вековните робства, особено турското. Тя е чедо на Родопа, планината на древните траки, родината на Орфей. Тракийската тема й е много близка и скъпа, на нея тя посвети книги и продължава постоянно да се вълнува. Темата в известен смисъл е нейна кауза. Неслучайни са пристрастията й към историята на този изконно български край. Има достатъчно запазени спомени от трагичното време на насилственото потурчване на българското население в Родопите и приемането на исляма поради липса на друг изход и алтернатива. И в същото време не са малко и българите, отказали да преклонят глави и да приемат и се примирят с насилието, предпочитайки мъченията и смъртта пред друговерството. Но никой няма право да упреква за това подчинилите се на силата. Не чрез теорията Елена Алекова доказва принадлежността си към Родопа, тя се чувства органична духовна част от запазените паметници и надписи върху тях. В „Милена“ поетесата се уповава на съхранените предания и легенди, които тя е слушала от баби и дядовци и които в последна сметка са  отражение и памет на народния живот през вековете. Неслучайно героинята й получава и името Руфинка, което е свързано с безсмъртната народна песен „Руфинка й болна легнала“.

      В „Милена“ бай Стамен е уважаваният селски авторитет и мъдрец. С него обичат да разговарят и да се съветват селяните, да споделят, да черпят от човешкия му опит и добронамереност. Той е умен, природно интелигентен, деликатен, тактичен, отзивчив към болките на хората. Бай Стамен е съхранител и приносител на националната памет, знае мястото на паметниците, на светилищата и знае, че трябва да остави и завещае това знание на младите, за да ги предадат след това те на следващите и да не се погуби националната историческа памет, защото това е България. Заедно с Алиса те са пазители на националните скрижали.

      Елена Алекова е слушала разкази от стари хора от селото си и от района, които са съхранили спомени и предания и ги предават на следващите поколения, за да помнят и знаят историята си и случилото се. Самата Алекова приема православието не по комерсиални причини, а по сърце, душа и съвест.

      Чест прави на поетесата, че никъде в романа не е допуснала да я обземе омраза и чувство за реванш, не разделя хората по верска, етническа или религиозна основа. Това е част от хуманизма на „Милена“.

      В творбата се откриват асоциации и паралели с безсмъртната поема „Изворът на Белоногата“ на Петко Славейков. И то не само в описанията на цветята в градините, а и с идеалната и всеотдайна любов между влюбените в двете творби. Както и с отстояването на националното достойнство. Асоциативни са усещанията и паралелите между „Милена“ и „На нивата“ на Яворов, що се отнася до суматохата пред предстоящия трудов ден, който е тревожен празник за българските селяни.

      В романа си в стихове Елена Алекова умело преплита  история и съвременност. Историческите и митологични личности съжителстват в творбата заедно с политици от най-новата съвременна българска, съветска и руска история. В епизодите от Москва се мяркат Горбачов и Елцин. Под командата на Елцин стрелят  на месо с оръдия, танкове и автомати срещу законната Дума, човешкият живот не струва нищо.

      Селското дете Милена живее с чистота и наивност далеч от покварата  на големия град. Тя вярва идеалистично в Доброто, но попада в греховния свят на столицата като студентка и е уязвима в своята наивност. N-ов търси Милена в София, разпитва страстно за нея. В Москва влюбеният в Милена Валери пропада заради любовта си, защото не среща отклик, тъй като Милена изповядва друга философия за любовта. За героинята:

                 Любовта без сметка и без грях

                 е истинското чудо на земята.

      Категорично заявява: „човек е звяр без обич“. Любовта трябва да обсебва душата. Неслучайно в „Милена“ се мяркат Орфей и Евридика. Това разбиране импонира със своята симпатична старомодност.

      Елена Алекова е поетеса с доказана и откроена социална чувствителност. В това се убеждаваме и от романа в стихове „Милена“. Поетесата не може да се примири със социалната нечувствителност на властта:

                 Не знаеше, че на автопилот

                 амортизиран и отписан вече

                 те включили са цялата страна

                 и пълнят свойте гушки без дъна

                 с народното и нашето имане,

                 че туй ще е високата цена

                 на новите посоки идеални…

      Алчните политици се оказват безогледни жестоки егоисти. Отвратителни са  политиците на власт, много от тях са политически хамелеони. Яхнали са бедстващия народ и са се впили в тялото му като кърлежи, които ненаситно и безмилостно смучат кръвта му:

                   А инак политиците безсрамни

                   нахлупват нагло новия хомот

                   на вечно ошашавения зрител,

                   който е само смешно любопитен,

                   съвсем наивен и безглас човек,

                   не търси сметка никога, не пита

                   далече от шума на тоя век –

                   нищожна, да, но и велика нула…

      Пребогатата ни национална история контрастира на негодните ни управници и властници. Още една потресаваща социална картина:

                                                               …когато

                  от глад умират хора из гетата

                  или ровичкат в кофите с боклук,

                  не знам дали морална е играта,

                  каквото и да мисли някой друг.

      Жестока е съдбата на уважавания и почтен адвокат Янев, който е изхвърлен на улицата от бездушната си, безсърдечна, непризнателна и алчна дъщеря и споделя клошарската съдба. За окайване е животът на проститутките, също и съдбата на гастарбайтерите.

      Корупцията е повсеместна. Настанила се е във всички сфери на обществения живот, включително в полицията и съдебната власт. Властва философията на Боян, че парите са всесилни, че с пари може всичко да се купи. Мафията е превзела властта, подземният свят в лицето на персони мутри като Валери и Боян са на власт. И се убеждаваме, че всяка власт развращава, а абсолютната – абсолютно. За комфорта на политиците немалка роля играе и подлата, меркантилна и продажна журналистика, която слугува на властта.

      Главната героиня не може и не иска да се примири с действителността, бори се да живее достойно:

                   „Не искам да съм лъскав манекен,

                    един от многото – без глас, без мисъл,

                    без чувства, без душа и всеки ден

                    като робот в живота да се вписвам,

                    да нямам мнение за нищо тук,

                   да се харесвам на един и друг

                   само и само за да съм на служба“.

      За Елена Алекова войната е най-жестоката проява на античовечност, тя носи само разрушения, страдания, сее смърт, обезчовечава човека. Войните се предизвикват от алчните политици и са израз на нечовешката им жажда да богатеят, да имат, да покоряват и потискат. Пацифизмът в творбата е важна част от хуманизма на „Милена“, той се доказва и изразява от отношението й към бомбардировките над Сърбия през 90-те години на миналия век. Колко болка и хуманизъм откриваме в стиховете:

                    …човекът има нужда от взаимност,

                    от топла дума, прошка, порив свят

                    по пътя си трънлив и безотраден.

      Хуманизмът на творбата откриваме и в предупреждението, което поетесата отправя към престъпниците, които са си позволили да пристъпят Божите заповеди: в последна сметка възмездието идва неумолимо, както се случва с Боян.

     Хуманистична е и вярата на поетесата  в човека и Доброто:

                     Да, вярвам, че ще дойде ден, когато

                     в съзвучие с космическия ред

                     човекът тъжен ще възтържествува…

      Свободата може да бъде постигната само чрез преодоляване на страха от махалата. Както казва геният Ботев в „На прощаване“, обръщайки се към майката: „Нито пък слушай хората,/ дето ще кажат за мене:/ нехрани майка излезе“. Милена изпитва и тежко преживява незаслужените упреци и клюки на селото, на махалата. Тя е осъзнала и се е убедила, че без преодоляване на махалата не може да бъде свободна. Терзае я мисълта, че човекът „става все по-кух,/ все по компютърен, все по-нехаен…“, че в него закърнява чувствителността, съчувствието и състраданието към ближния. Човекът се нуждае от Съвест, Чест, Достойнство и Морал.

      В „Милена“ Елена Алекова поставя и една много важна смущаваща, тревожна и болезнена тема и проблем, свързана с литературата, изкуството. Това е темата за несъответствието, за манипулацията на читателите по повод стойността на отделни автори и творби:

                    А тъй минава целият живот

                    на някои във вечен ръкоплясък,

                   въртят се – идиот до идиот –

                   насам-натам, на ляво и на дясно.

                   ……………………………………………….

                   И няма кой да каже, че е гол

                   и смешен царят ни, че въобще е

                   голяма пошлост всичко. Няма сол,

                   подправчица, пиперец… Кой ли смее

                   да се обади? Гнило общество!

      Масово и в момента се заблуждава четящата публика. Съвсем посредствени автори се обявяват за класици. По безцеремонен и нагъл начин те си уреждат литературни награди и си организират разхвалвания и реклама из медиите и понеже са много гласовити и арогантни, успяват да заблудят лековерните читатели. Прехвалват се псевдопоети и псевдописатели от клакьори и литературни секти. Така е във всички сфери на обществения живот, но това е особено нездравословно за духа на нацията, защото изкуството и културата са призвани да издигат духовно хората.

       Романът в стихове „Мелена“ е силно екзистенциален, което му осигурява живот във времето. В творбата на Елена Алекова главната героиня разсъждава за краткотрайността на човешкия живот и споделя:

                                                                       …Нима е

                  възможно просто – срещнеш ей така

                  човек безкрайно тъжен и самотен

                  и няма как да го спасиш, защото…

                  защото Някой тъй е пожелал!

                  Защото тъй се случвало в живота –

                  едва родил се, вече си умрял!“

                  ………………………………………………….

                  Тъй Злото и Доброто за ръка

                  Вървят, вървят, откакто свят светува.

                  На Времето в безкрайната река

                  тъй и животът, и смъртта ни плуват

                  и чакат оня наш  единствен срок.

                  ……………………………………………………….

                  …отдавна стриктно отреден от Бог,

                  защото всичко в своя срок живее…

                  Накрая ще се свие като смок

                  на Времето реката, ще се слеят

                  Началото и Краят във едно,

                  Покоят и Движението… Но

                  не за това приказвах. Боже, Боже…

      Именно защото съзнава незаменимата, великата роля на изкуството и в частност на поезията за духовното въздигане, облагородяване и усъвършенстване на човека Елена Алекова споделя за смисъла и същността на поезията:

                   Стихът е тишината на света!

                  Там всяко нещо своя образ търси.

                   Там всеки миг живот се ражда пак

                   в сиянието на света отвъдно.

                   Там всяка клетва, всеки таен знак

                   звучи „Да бъдеш или да не бъдеш?“     

                    ……………………………………………………..

                    Стихът е самотата на света.

      Истинският съдбовен стих се ражда в самота. Словото, културата е народността, те са обединители на нацията. Националната ни памет  са книгите, паметниците, светилищата, църквите, песните…

      Специално внимание заслужава художественото майсторство на творбата. Стихът на Елена Алекова е класически, творбата е изградена в ямб, с който си служат Данте, Пушкин, Лермонтов и други световни поети, автори на романи в стихове. „Милена“ е в традицията на тези колоси и гениалните им творби. Тя прибягва до услугите на ямба, защото според нея той е най-адекватен за подобен род творби, защото „поема най-добре сюжет“. В нейния избор няма никакво плагиатство.

      Длъжен съм да отбележа умението на Елена Алекова да рисува със слово прекрасни завладяващи картини:

                Милена. Уж е някъде навън.

                Предутрин. Славеи. Поляна росна.

                Припламва хоризонт. Неясен звън,

                какъвто преди раждане се носи.

                Коси разпуска бялата Зора.

                Прехвръкват перушинки и пера

                във въздуха. Небето пламенее.

                Внезапно препирнята птича спря.

                Една брезичка трепна и през нея

                просветва лъч – и лъч – лъчи – пожар!

      Примери могат да се цитират от целия роман. Понякога прибягва до иронични, самоиронични, закачливи и по-„безгрижни“ стихове и моменти, за да снижи напрежението и да освежи творбата. Но и при тях Елена Алекова не е допуснала и не си е позволила да пренебрегне художествената мярка или да слезе в ниските поетични етажи, защото и там е запазила необходимото поетично ниво, високата поетичност.

      И с „Милена“ Елена Алекова доказва, че класическият стих в различните му модификации изобщо не я затруднява. Романът е изграден в петстишия, а предисловията и послесловите са в перфектни класически четиристишия. Никъде в „Милена“ няма да открием безцелно поетично бърборене и празнословие. В предисловията и послеслова е концентрирана концепцията и философията на романа в стихове „Милена“, подтикът за сътворяването на творбата. Романът е изграден от над 7000 стиха и е без недопустими спадове.

      В романа си в стихове Елена Алекова си служи с чести явни и скрити цитати, които помагат на читателя по-лесно да достигне до посланията. В този смисъл много полезни са бележките, които подпомагат разбирането на творбата.

      Освен всичко друго „Милена“ доказва и високата литературна, културна и поетична ерудиция, подготовка и култура, високите литературни познания на Елена Алекова, което несъмнено й помага в сътворяването на романа. В творбата присъстват Вергилий и Шекспир, Данте, Байрон, Пушкин, Гогол и Лермонтов,  Молиер, Тютчев и Булгаков, Пастернак и Платонов, Адамович, Георги Иванов, Селинджър, Пилняк, български поети и писатели, Моцарт, Бах, Андрей Рубльов, Фройд, Карл Юнг, Свети Франциск Асизки…  Срещаме библейски, митологични и антични образи и герои, които са станали неразделна част от творбата.

      Романът в стихове „Милена“ на Елена Алекова е сътворен на автобиографична основа. Но няма нищо общо с фотографията на живота, нещата в никакъв случай не са едно към едно. Така пишат само посредствените поети. Образите са събирателни, универсализирани. Всички послания и първообрази са обобщения, съвкупност. И в „Милена“ Елена Алекова е превърнала бита в битие.

      Във финала на „Милена“ се намира главното послание:

                  Блажен е, който може да обича.

      „Милена“ е първият успешен роман в стихове в националната ни литература. С творбата си Елена Алекова доказва, че поетическото й самочувствие съвсем не е без покритие.