Сборник със седемнадесет есета и разкази обединени в заглавието „Нашите мои животи“, представя журналистката и писателка Христина Колева. Втората ѝ творба е издадена от „Многоточие“, а публикуваните творби са участвали или са печелили литературни конкурси.

„Една от най-големите си награди спечелих в раздел „Проза“ от КДК „Нов живец“ – Атина, Гърция с разказа „Gran vida и трагедията при Ануал“ (2020). Темата, която ме вдъхновява е Испания – история, география, културни връзки. През 2016 г. издадох първата си книга, по която се обучават студенти по журналистика – „На Испания с любов – етническа толерантност и национално самочувствие на страниците на испанския спортен печат“ – научна литература, изследване на испанския печат от създаването му до наши дни.“ – разказва Христина.

Авторката преплита и в новата си книга романтичните връзки между България и Испания, разчитайки на видимите за твореца нишки в изкуството, музиката, историята и темперамента на двата народа. В книгата е включен и „Gran vida и трагедията при Ануал“, който представя най-големия разгром на европейска колониална армия в Африка. С разказа си авторката печели първа награда в раздел „Проза“ в международния литературен конкурс на Клуб на дейците на културата „Нов живец“ в Атина. Според публиката „duende“ може да се нарече и разказът й „Жълтият ангел“, който е сред финалистите на конкурса „Рисунки в жълто“ на изд. „Библиотека България“.

В рецензията си Любен Дилов – син я нарича сборника  „Една честна книга, пред която има дълъг път“. Марин Бодаков дава идеята за структурата на книгата. Предлагаме ви и текста „Жълтият ангел“, ако той ви допада, значи искате да имате книгата в ръцете си. Това може да стане като се свържете с авторката на страницата на книгата във Фейсбук – ТУК

Жълтият ангел

(разказ)

На най-добрия ми приятел Стоян Барабаров

Ангелите обикновено живеят между хората и само на избрани е дадено да ги „видят”. Пина, както всички наричаха момичето, което танцуваше фламенко, беше такъв ангел. Тя беше странна смесица от испанска искреност и андалуска циганска чувствителност, а романтиката на това съчетание я правеше неотразима. Въобще не беше случайно, че пленява хората със своя език на тялото-танца, който не говореше, а изповядваше пред Бог и простосмъртните. За нея фламенкото не беше просто професия. Чувствителността беше отворила сетивата й за всички вселенски изящества, като най-много се възхищаваше на бездомните художници из малките улички на Хаен, които пристигаха от всички краища на Андалусия по време на Пролетната фиеста. Веднъж се вгледа не в картините, а в ръцете на един от тях, като се впечатли от причудливата смесица на цветовете, които рисуваха магически водопади по кожата му.

Диего я посрещна с детската си усмивка и й показа как скицира ренесансовата Катедрала „Успението на Света Богородица”. Пина беше съзерцавала двете кули още от дете и се питаше как човек би прочел знаците на Всевишния, ако не носеше нещо божествено в себе си. „Не е достатъчно да съзерцаваш само Светото лице, а да вярваш, че силата на Бог се крие в съвършенството на човека”, мислеше на глас Пина, но Диего спря рязко своя волен танц върху листа и й опонира: „Какво съвършенство? Я виж, аз гледам катедралата, имам очи за красотата й, но дори не мога да я пресъздам такава, каквато дон Андрес де Ванделвира я е проектирал. Нито очите ми са съвършени, нито уменията с ръцете ми, какво човешко съвършенство сънуваш ти. А и между другото – как се казваш?” Пина събра в едно тъмните си вежди и раздразнението си и отговори смутено:

– Ти не си съвършен, ти си вълшебен, защото носиш магията на изкуството в себе си. Виж, тази Катедрала говори и е избрала точно теб, избрала е ти да я видиш, твоите очи да изпратят образа й до съзнанието ти и да я пресъздадеш, за да оживее отново. Казвам се Пина и живея тук. Искаш ли да ти покажа още от чудесата на Хаен?

Диего се сепна, той за първи път виждаше това момиче, но я позна. Позна душата й, която беше чиста, искрена. Има предание, че, когато ангелите са около теб, ще чуеш песента им. Или ще се влюбиш. Песента на камбаните на катедралата сепна разговора им, Пина трепна и се разбърза по малката калдъръмена уличка: ”Закъснявам, ще дойда преди залеза, ще те намеря тук”. Диего продължи да рисува правилните черти на една обикновена сграда на вярата, каквито беше намирал навсякъде в Андалусия, без да подозира, че Хаен ще се превърне в града, пред който ще изрече своята изповед.

Пина влезе в школата, тичайки, и, едва поемайки въздух, погледна извинително жената на рецепцията.

-Лола, извинявай, закъснях, дойдоха ли вече? Днес ще им покажа няколко стъпки, но няма как да усетят страстта на фламенкото без музика. Анхел тук ли е вече? Китарата му ще помогне.

Лола и Анхел бяха приятели на Пина, които й бяха дали шанс да прави това, с което пленяваше простосмъртните – да пее и танцува. Тя преподаваше фламенко в школата им. Фламенкото беше кръвната връзка между акомпанимента на китарата, пеенето и танца. Пеенето на куплети – летрас, сякаш увличаше слушателя и го унасяше в друг свят, който се свързваше с неговия като откъснати парчета от пъзел. Фалсетата на китарата и ескобията на танцъора бяха елементите, които правеха магията реалност. Всеки, който имаше не очи, а сетива за нея, усещаше емоциите на танцуващия и свирещия на китарата. Сетива, защото този танц се усещаше по хълмчетата на кожата, през всички пълнокръвни вени и артерии до сърцето. И оставаше там, като спомен за отминала любов. Днес, повлияна от срещата си с Диего, който й изглеждаше непораснал хлапак, Пина си позволи да покаже на записалите се за курса по-голяма волност. Настроението й пряко влияеше на обучението. Когато страдаше, движенията й бяха отсечени, груби, изразяващи агонизиращата й душа. След курса също толкова бързо полетя към Катедралата. Диего я чакаше. Покани я да пийнат сангрия в парка Алмеда де Капучинос.

-Какво правиш тук, не съм те виждала друг път покрай Катедралата? – попита го с детските си живи очи, издаващи любопитството й.

– Аз съм от Малага – града на Пикасо. Скитам тук-там, за да припечеля някое песо. Живея като циганин, душата ме доведе тук. Тя знае, когато един град има качествата да стане твой дом, да те приюти, да ти позволи да останеш. Хаен е като жена, която е допуснала да я целунеш и, от звяр с искрящи очи, се е превърнала в нежност. Тук намерих утеха. Майка ми е починала, давайки ми живот. Така е решил Бог. Вярвам, че той никога не оставя чедата си по средата на пътя и тя сега е в рая при ангелите. Аз израснах на улицата. Хората бяха милостиви с мен и ми подаряваха дрехи, храна…, понякога и част от себе си в някой по-откровен разговор. Научих се и аз да дарявам. От малък виждам живи картини в градската застиналост. И рисувам. Със заделеното си купувам боите.

Той говореше толкова естествено за смъртта на майка си и за неволите в живота си, че Пина едва се сдържаше. Сълзите й идваха от дълбоката бездънност на душата й. Но се овладя и попита с леко треперещ глас: „А рисуваш ли модели, или си впечатлен само от природата и бездиханните исторически сгради?”

-Рисувам. Но нямам смелост да рисувам портрети. Обожавам портретите на Пикасо. Във всеки намирам по няколко човека, въпреки че той е рисувал един. Особено при автопортретите и при жените. Той рисува многопластово. И никога бездушно, без вдъхновение. Дори и да му е липсвало, е търсил любови, приятелства, нови арлекини, за да го намери и приласкае отново. В музея в Палата Буенависта в Малага се прекланям пред силата на таланта и волята му да продължи, каквото и да се случва – война, раздяла, обида… И собственото ми въображение започва отново да рисува. Имам мечта – да успея да вляза в своя храм – музея на Пикасо в Барселона.

Пина бързаше. Тя усети оня полъх на листата в парка. Природата или някаква неземна сила от друг свят й говореше. Отново. Този полъх чувстваше от дете и вярваше, че душите ни са свързани в тънка нишка с души от други светове. И Диего беше дошъл от друг свят. Може би ставаше въпрос за време, но тогава щеше да се казва Пабло, може би – за друго измерение. Но бяха свързани не само с изкуството. Тя не можеше да си обясни собствената си припряност, но с тънък звънлив глас му каза: „Искам да ме нарисуваш. Ще бъда твоят първи модел безплатно. Обучавам хора в една школа по фламенко. Искам да ме нарисуваш там.”

Диего се съгласи. Макар че се страхуваше от резултата. Все пак повярва повече в своя талант, отколкото в страха си. След час бяха в школата. Той изчака търпеливо своя модел. Тя беше суетна.

-Не обичам да танцувам фламенко в типичната червена рокля и да съм една от всички танцъорки. Тук съм скрила едно бижу- обличайки се зад паравана, продължаваше да му говори искрено Пина.

Когато тя се появи пред очите му, той сякаш ослепя. Или по-скоро дотолкова бе изострил сетивата си, че дългата й жълта рокля му се струваше като златен воал, който го плени завинаги.

-Живеех на квартира с баща ми и един ден някой ме хвана за ръката и ме водеше по стълбите към един светъл таван, за който не подозирах, че съществува. Там се спънах в дебело жълто платно. Когато го разгъвах, ми се струваше, че съм стъпила в дълбока река. И реших да си ушия рокля. За мен роклята е най-ярката проява на женственост в едно друго изкуство – дизайна на дрехи.

Диего започна да рисува.

-Знаеш ли, някога древните гърци са смятали, че жълтото е синоним на тъгата. А французите са завиждали в жълто. Аз обичам цветовете. Но любимият ми е жълтото. Чувствам се щастлив, когато рисувам в жълто. А точно днес, за тази жълта прелест може да ми завижда всеки Пикасо. Малко хора разбират абсурда в изкуството, защото не разбират символиката му. Почакай, стой като слънцето – греейки неподвижно. Трябва да виждам очите. Искам да пресъздам същността ти. Знаеш ли, че всяка жена иска да я рисуват, но не всеки мъж е портретист?

Пина го гледаше, изумена. Тя бе заметнала едната си ръка над разперената рокля напред. И се усмихваше. Чуваше фламенкото подсъзнателно. Творците се вдъхновяват взаимно.

Диего продължи: „До днес не се осмелявах да рисувам друг човек, защото винаги съм срещал чужди хора. Особено жени. Разликата между някои картини и някои жени е, че една е като захаросан сироп, а друга – като горчиво горещо кафе. И за да се получи шедъовър, е важна жаждата на художника. Във всички очи, които съм рисувал, съм си представял очите на майка ми. Тя е първият ангел за всяко дете. Ако моята душа е избрала точно моята майка да ме роди, е може би, защото душата й е била чиста. И със своите очи търся тази чистота. В твоите видях искреност.”  Пина въздъхна. Болеше я сърцето, тялото, цялото й същество. Той говореше за майка си в минало време. Нито едно дете не заслужаваше такава грешка на граматиката, която болезнено беше белязала съзнанието му.

-Когато бях на 10 години, разбрах за първи път, че е починала при раждането ми. Предпочела е да даде дъх, душа, емоции, любов на мен и да го отнеме от себе си. Или Бог го е пожелал и за двамата. От Пикасо научих, че светът е грозно място. Той е страдал така, когато е загубил първата си любов. И след това открил маските в музея Трокадеро. Грозни, загадъчни, но и събрали всичката ярост на създателя си. Били изящно изкуство. Според него „смисълът на маските е да бъдат оръжие срещу злото”. Точно в мига на съзряването на тази грозота той е усетил, че мисията му е да бъде художник. Да бъде творец. Да бъде най-добрият. „Четката беше моето оръжие, моят щит, моят закрилник. Осъзнах смисъла да бъда художник. Трябваше да открия грозното под красотата”, е казал тогава моят Пикасо. Аз също до днес съм намирал само криви лица, опустошени души…

-Недей така,  рисуваш много красиво. Нямам търпение да видя как си нарисувал мен.

-Ти си ангел. Някаква особена светлина влиза от прозореца. Аз просто следвам лъча. Може би светлината е път.

-Аз съм жена, Диего, нищо повече и нищо по-малко.

Диего беше завършил картината. Пина се обърна и видя нещо, което не предполагаше, че живее в нея. Диего беше нарисувал реалистична Джоконда с жълта рокля, с воали като морски вълни, с едри тъмнокафяви къдрици, лека усмивка и дълбоки черни очи. Пина беше очарована. Пожела да има тази картина и беше странно разочарована след реакцията на Диего.

-Никога не мога да ти я подаря. Тук и сега се чувствам като 10-годишния Пикасо, който за първи път рисува. Който е завършил току-що своя „Жълт Пикадор” и който през нощта пред светлината на всички звезди е обещал на себе си и на света, че никога няма да се разделя със своя първи триумф. Защото е рисувал чист. Изкуството е лъжа, казваща истината.

Пина се обиди. „Но това съм аз, тази картина е моя по право”, мислеше тя. Диего й обеща, че ще я рисува отново. Още на следващия ден той се осмели да рисува само лицето й. И пресъздаде пламъка на дивия апокалипсис на фламенкото в очите й. Тя искаше да вижда всеки ден ръцете и да чувства сърцето на искреното 25-годишно момче, което съдбата беше наказала бързо да се превърне в мъж. Не беше влюбена, беше оценила приятелството им. А за разлика от любовта, не можеше да си позволи да изгуби приятелството. Такива тайни съкровища тя пазеше в най-дълбоките кътчета в душата си. След няколко седмици сред забележителностите на Хаен Диего трябваше да си отиде. Не беше продал нито една картина и беше принуден да се върне в Малага. Големият град го подтискаше, но той нямаше избор. Съдбата беше решила да го застави да живее на ръба. Не на оцеляването, а на живота. Пина не знаеше, че Диего е болен и красивият танц на ръцете с четката никога повече нямаше да се повтори.

През нощта Диего обиколи за последно Хаен. Седна на една пейка в парка, където беше първата му среща с Пина, и, напълно сам, си говореше: ”Универсален символ се търси по инстинкт. За да събудиш инстинкта, трябва да се върнеш в началото, там, където си бил щастлив.”  Той си тръгна, а след него в Хаен заваля.

На другата сутрин Пина вече бързаше по уличката пред Катедралата. Диего си беше тръгнал. Той беше колкото честен, толкова и несъвършен – най-романтичната комбинация за човешко същество в представите й. Беше успял да излекува раната й. Тя също беше загубила майка си преди няколко години. Избягваше да се разкрива пред приятелите си, защото не искаше да бъде жертва. Не искаше състрадание. Диего обаче беше успял да почувства болката й. Беше станал неин пълноправен приятел по всички нейни закони, след като я беше прегърнал тихо, без въпроси, чувайки историята за майка й. Само близък до сърцето ти човек може да не пита в такъв момент на откровение. Да не пита, но да разбира. Както в изкуството епохите се определяха преди и след Пикасо, така и тя започна да връща моментите си на болка и тъга, както и тези на щастие преди и след Диего. И изпадна в жестока абстиненция. Докато е рисувал жената с жълтата рокля, той беше проникнал в душата й, беше във всяка пора на кожата й, тя не искаше толкова физическата близост, колкото това той да е нейният духовен брат. Винаги е имала усещането, че някъде по света живее брат й, който е готов да влезе в огъня, за да сбъдне всяка нейна мечта. Винаги е мечтаела да го има. И го беше намерила. Пина тръгна към Малага с първата кола, която премина пред очите й. На автостоп. С всички рискове. Знаеше, че ще намери човека, пред когото искаше да разкрива болката и радостта си. Цял живот. В Малага не беше ходила никога. Шофъорът я остави на един площад с бронзова статуя на седнал човек. Тя го видя в гръб и реши да поседне на пейката, на която беше поставена статуята. И изтръпна. Беше Пикасо. Той стоеше толкова безмълвен. Как не искаше да й помогне да намери своя Диего. Безсърдечен човек. В момента тя приличаше на всички Пикасови Дора Мари, които проклинаха света около гения, разочаровани от предателството му. Но предчувстваше чудо. Никоя муза не можеше да живее в свят без Пикасо и никой Пикасо не можеше без муза. Та и Диего така, та тя бе неговата първа муза в женски образ. Повтаряше си само ”Изкуството е лъжа, казваща истината, не го разбирай, усещай го, усещай го с цялото си същество и той ще дойде”. В уличката след десния завой покрай родната къща на Пикасо мина пред една жълта врата, която очерта рамката на нейния любим свят. Беше ателие или малка галерия, в която на витрината стоеше картината „Жълтият ангел” на Диего. Пина влезе тихо, като в храм, но уредничката я видя и я попита дали с нещо може да й помогне. Тя й обясни, че идва от Хаен и търси художника, чиято картина е на витрината. Непознатата жена я съкруши. Диего беше починал от тежка наследствена болест. Сам. Красиво. Сред много цветя, като в имението на Пикасо. Преди това успял да остави картината в тази галерия. Тя пожела да я има и разказа на уредничката една невероятна история за млад художник, чийто модел била тя. Уредничката ококори зелените си очи и предложи да продаде картината. Пина се разплака. Не беше слаба. Тя разбра, че беше намерила приятел, чийто ценности бяха докоснали душата й. Те бяха едновременно изоставени и осиновени и отгледани от живота с любов. С Диего бяха още деца, които вярваха в любовта, в изкуството, в мечтите, в красотата на танца и магията на песента, бяха като от картина на Пикасо – пълна със странности, но красива, понякога тъжна до синъо, понякога – щастлива до жълто. И кубизмът, в който живееха, им беше достатъчен – там пред Катедралата в Хаен.

Пина не каза нито дума повече в галерията. Уредничката й беше подарила картината. Тя излезе разплакана и погледна към небето. През сълзи проговори: „Диего, има художници, които правят слънцето жълто петно. Но има и други, които с помощта на изкуството и интелекта си превръщат жълтото петно в слънце. Ти беше от вторите. Дори и да не си нарисувал 2000 картини като твоя Пабло Диего Руис Пикасо, аз имам най-красивата – „Жълтият ангел”. Благодаря ти!”.

Пина говореше с Диего при всяка трудност, която я сполети – след катастрофата, която я лиши завинаги от магията на фламенкото, след опитите да проходи и да стане от проклетата инвалидна количка, когато намери любовта, дори когато и тя започна да рисува…Странното е, че понякога в ателието се появяваше бял гълъб, точно като тези, които Пикасо рисуваше, стоеше там без страх и й носеше вдъхновение. Пина вярваше, че в тялото му живее един слънчев човек – Диего, ангелът на спасението й. Беше синтез на душите, така, както бе нарекла и първата си картина. Платното й беше позволило да нарисува два ангела, защото, както би казал Пикасо – „Рисуването е като жена – силно и доминиращо. И, ако някой дойде и го овладее, то е, защото то самото му е позволило”.

Пина продължи изкуството да лекува души чрез картините си. Това беше завещанието на най-добрия й приятел.

2020 г., София