Тайнствата на Западните Родопи ще си останат неразкрити за вас, ако не се впуснете в приключението да опознаете най-митичната българска планина. Пазарджишкият край дава богата възможност да се докоснете до древността във всяко кътче на западния дял на най-митичната планина. Днес ще ви поведем по пътеките край Дорково, Костандово и Ракитово, а какво ще откриете там е не само въпрос на исторически сведения, а и на вашето въображение.

Научните доказателства 

Град Ракитово (811 м.н.в.) е разположен в южния край на Чепинската котловина. Тя е образувана през плиоцена.

Но ако искате наистина да тръгнете от най-ранните заселници в красивата котловина, то непременно първата ви спирка трябва да е плиоценският парк в Дорково. Дорково е кръстено на дивите кози, които в миналото се срещали в изобилие в този край, възможно е и да е наречено на сръндаците, срещани и до днес в Родопите, разказват местните хора. При всички положения, името идва от гръцки. Животът в този край на страната доказано датира отпреди пет милиона години.

Основание за това дават разкопките в местността „Елин кладенец“, където са открити огромни количества кости от животни, съществували тук от времето на плиоцена. Този геоложки период започва преди 5,332 милиона години и завършива преди 2,588 милиона години. В интерес на истината е важно да отбележим и това, че хуманоидните същества, които по-късно се превръщат в хора са се появили много по-късно.

Вкаменелостите на мастодонти изобилстват в палеонтологичното находище и го превръщат в най-голямото познато на палеонтолозите струпване на кости от над 30 вида животни на едно място. Открити са над 600 кости на 15 кв.м. площ. Разкопките се провеждат със съдействие на френски учени, но са започнати от местният краевед Марин Чолев през тридесетте години на миналия век.

В началото на 80-те години геолози от фирмата „Редки метали“ преоткриват фосилното находище край Дорково. Първото палеонтологично проучване е организирано от акад. Тодор Николов заедно с геолози от  СУ“Климент Охридски“. В периода 1985-87 г. се провеждат българо-френски палеонтологични разкопки. Те са организирани от Националния природонаучен музей при БАН с участието на Националния естественоисторически музей в Париж.

След тригодишно проучване на находището, се стига до извода, че това е най-богатото находище на останки от овернски мастодонт (Anancus arvernensis) в света и едно от най-богатите на фосилни животински останки ранноплиоценски находища в Европа. За голямото струпване на кости се предполага, че природно бедствие е унищожило цяло стадо овернски мастодонти край брега на древна река. По-късно учените съобщават, че в района са живели девет архигрупи бозайници. Част от находките са изпратени във Франция за реставрация и консервация, по-късно са върнати отново в България. Находището е обявено за природна забележителност на 31 януари 1990 г.

Музеят е тържествено открит на 19 септември 2013 г. Научни консултанти на експозицията са проф. д-р Николай Спасов, д-р Георги Марков и Велизар Симеоновски.

Територията на община Ракитово е обитавана от човешки общества от древността. Доказателство за това са разкритите неолитни селища край Ракитово и Дорково (VІ-V хил.пр.Хр.). Със световна известност е богато рисуваната керамика, оригиналната идолна пластика и най-вече зооморфният и антропоморфен съд „Ракитовската Венера” от проученото неолитно селище в Ракитово. Изследванията са провени под ръководството на проф. Ана Радунчева и Величка Мацанова от РИМ – Пазарджик.

Счита се за доказано, че още през ранния неолит хората от селището са се занимавали със земеделие и с животновъдство. По-малко значение са имали лова и събирачеството на плодове и ядливи растения. Най-голямо значение е имало отглеждането на едър рогат добитък, по-малко на овце и кози. Още тогава кучето е било домашно животно. Засаждали са еднозърнест и двузърнест лимец, които са открити в намерените керамични съдове. Най-често са ловували елени и сърни, по-малко турове и глигани. Във всяка постройка е имало специално изработена пещ от печена глина, която вероятно е изработвана преди да се покрие постройката. Намерени са хромели, което показва, че са мелели брашно от лимеца.

Облеклото на хората от неолита в Ракитово основно е било от тъкани дрехи и по-малко от кожа. Намерени са много тежести за стан. Селището е имало канализация и отпадъците са хвърляни в специална яма. Хората са имали социален живот и са образували общност. В една от постройките са намерени 12 керамични фалоса, които се „превеждат“ като символ на плодородието. А в друга постройка е намерен зооморфен съд, изобразяващ бик с детероден орган, готов за оплождане. Това е най-големият зооморфен съд, намерен у нас и в отколните страни (с дължина 60 см и височина до устието 46 см) (Проф. Ана Радунчева, Величка Мацанова и колектив, БАН, кн. ХХІХ, „Разкопки и проучвания – Неолитно селище до град Ракитово“, стр. 140, изд. ГАЛ – ИКО). Намерени са множество женски фигурки, вероятно изобразяващи Богинята-майка. Намерен е и антропоморфен съд, изобразяващ женска фигура, който е наречен „Ракитовската Венера“.

Траките

Интерес представлява и местната тракийска култура, останала от бесите. Сравнително добре запазени са тракийските крепости в м. Пашино бърдо и Калето при Качаков чарк край Ракитово, както и Алков камък при
Костандово, имали важно стратегическо значение.

Най-често посещавана е тракийската крепост на Пашино бърдо. На една от скалите пред самата стена има надпис „Тракийска крепост V-II в. пр. Хр.“. Регистрирани са множество иманярски изкопи. В няколко участъка стената е вдигната с по два-три реда, но ясно личи границата между оригиналния градеж и съвременното надзиждане – „реставрация“. Във вътрешността на заграденото пространство се личат основи на сгради с градеж от камъни на калова спойка. От насипите на иманярските изкопи са събрани късове от стенна замазка с отпечатъци от пръти по нея, както и фрагменти битова и строителна керамика, пише Димитър Байряков, в книгата си „Планински светилища в Южна Тракия“.

На това място е имало и светилище, то и сега си личи. А от скалата, която била ползвана от местните жреци се открива невероятна гледка към Ракитово, Дорково и Костандово.

Траките в този край на планината се славели и като добри рудари, защото край Ракитово се е добивало злато и сребро. По труден и много продължителен начин нашите предци отделяли златните жили от камъка, а в крайна сметка те се превръщали в изящни изделия, които красели телата и трапезите на владетелите. От векове насам се търси и точното място на светилището на Дионис, за което разказват древните автори от Херодот до почти втори век от новата ера. Според предания, то било ограбвано веднъж, а след това възстановено и всички съкопоценни дарове потулени в планинска пещера, след като римляните трайно завладели територията на Родопите. До ден днешен предимно иманяри търсят мястото, където е било светилището, но няма категорични доказателства, че е било намирано. От тракийско време един от проходите на Каркария се нарича „Златни врата“. Според легендите там имало дървени порти обковани със злато, през тях били допускани да влизат само избрани, а в недрата на планината можели да пребивават само местните от племето беси.

Християнството

Веднага след римската инвазия в днешните български земи пантеонът на древните траки започнал да се смесва с вярванията на колонизаторите. Когато Константин Велики заповядал християнството да се превърне в основна и единствена религия в империята му, то започнало да си пробива път и в Родопите. Счита се, че покръстването при бесите е извършено от Никита Ремесиански. От онова време до днес край Ракитово са оцелели основите на раннохристиянска базилика известна днес като „Николица“.

Текстът е част от статията „Войната на археолозите или медиен PR за сметка на науката“, чийто пълен текст можете да прочетете тук.

… Сведенията за св. Никита Ремесиански и мисията му сред бесите са доста оскъдни. Два са изворите, от които черпим информация за делата на светеца. Евсевий Йероним в едно свое писмо съобщава, че св. Никита направил така, щото звероподобните беси, които някога са принасяли в жертва хора, заменили скърцането на зъбите и гнева си със сладката песен на Христос.

Епископът на Нола Павлин ни съобщава косвено, че това е станало около 396 година. Вдъхновен от подвига на своя приятел, еп. Павлин неколкократно го споменава в своите писма и дори му посвещава една поема, в която се казва:

„Нали бесите, ако и земята, и душата им да са сурови,… са станали сега по твое напътствие кротки овце, които се струпват в кошарата на мира!… Нали златото, заради което претърсваха с ръце земята, сега го получават с душата си от небето. Непристъпните и кървави по-рано планини сега закрилят превърналите се в монаси разбойници – храненици на мира. Окървавената някога земя сега е земя на живота… Там, гдето някога е имало животински нрави, сега властва ангелски дух и в пещерите се подслонява като праведник този, който е живял в тях като разбойник… Хвала на тебе, Никита, добри рабе на Христос!“

За св. Никита се знае, че е проповядвал и сред даки и скити, което косвено потвърждава нашата хипотеза, че обект на проповедта му са били само прилежащите до Дакия родопски области. Въпреки безспорно големия проповеднически талант на светеца, струва ни се, че физически е било невъзможно пълноценното обгрижване на такъв голям регион, обхващащ част от Дакия и почти целите Родопи.

Непосредствено след Миланския едикт (313 г.) Римската империя започва да предприема строги мерки срещу езичеството. През 319 г. император Константин Велики, като отрежда мястото на езичеството като официален култ в империята, забранява на гадателите и езическите жреци да посещават и извършват обреди по частни домове. Друг едикт от 341 г. изисквал затварянето на езическите храмове. В 346 г. е издаден едикт, забраняващ пренасянето на жертви, а през 356 г. – едикт, предвиждащ смъртно наказание за почитащите езическите богове. През 391 г. е издаден едикт срещу всички прояви на езичеството като престъпление срещу императора. Тези мерки ни дават повод да мислим, че родопското население е станало обект на една по-голяма и добре организирана мисия, в която едно от главните действащи лица е бил св. Никита, епископ на Ремесиана.

Бесите са били известни с грабителските си набези над съседните области, така че държавната власт е била пряко заинтересувана от тяхната христианизация. Още едно потвърждение, че бесите са били обект на една грижливо подготвена мисия, е фактът, че само няколко години след проповедта на св. Никита православието пуска толкова дълбоки корени сред тях, че са готови да го защитават дори с живота си.

Над буйните беси Св. Никита е действувал не само с образцовия си живот и с живото слово (проповедта), но и с литературните си занятия; той написал на прост и ясен език шест книги за оглашените във вярата – (Competentibus ad baptismum instructions libellos sex): първата е назначена за готвящите се към вярата, втората – против езическите заблуждения, третата – за вярата във Височайшето Същество, четвъртата – против родословието, петата – за символа на вярата и шестата – за жертвата на пасхалния агнец; нему принадлежат така също съчиненията: „За падналата дева“, с което светителят възбужда всекиго към покаяние и песнопението „Te Deum“, както за това положително свидетелствува недавно издаденият паметник от ХІ в., в който относително „Te Deum-a“ се бележи, че „Никита, приемникът на Петра, написал това песнопение… в Рим“. Касиодор хвали съчиненията на Св. Никита за благочестивя им дух и за основателното знание на предмета. От книгите за Оглашените са дошли до наше време само петата книга и няколко откъслеци от другите.

Плодът от тази възвишена проповедническа деятелност е бил, „че звероподобните Беси станали мирни и трудолюбиви; покорни на истиннаго Бога, между тях процъфнал християнския живот; непроходимите и обливани от кръв до това време Родопски планини, станали хранилище на монашески келии и манастири; дълбоките и високите пещери, където по-напред се утаявали зверовете и разбойниците, станали места за ангелски чинове и християнски подвижници. Чудно променение!“ – възклицава епископ Павлин / Pavlini, poema v. 206-208. 246-252; Филарет, Св. Юли, Слав., изд. ІІ, стр. 104, 106-107/

Когато през 514 г. император Анастасий поискал да наложи ерестта на Евтихий в империята, именно бесите се проявяват като най-ревностни защитници на православието и го отстояват дори с оръжие в ръка. Това свидетелство пък опровергава твърденията на много наши историци и археолози, които на базата на некрополни проучвания от по-късен период със запазени езически елементи правят извода, че тракийското население само формално е приело вярата в Христос. Наличието на такива елементи би трябвало да се свързва най-вече с етническите промени на Балканите и в частност в Родопите в периода след VІ в., както и на съхранени по-стари погребални практики, в които често е вложено ново съдържание и които по никакъв начин не влияят на чистотата на вярата.

От траките до Средновековието

Тракийска, късноантична и средновековна крепост Кулата / Градот се намира на 3.49 km югозападно по права линия от центъра на град Ракитово и 8 km по асфалтов път, от когото има отклонение по макадам дълго около два километра. Комплексът, включващ християнска църква, хранилища и кули, е с приблизителна площ от 4 дка. Въпреки че още през 1987 г. е вписан като „средновековна крепост” под № 26 в Националния регистър на НИОНКЦ (Национален институт за опазване на недвижимите културни ценности) [писмо № 4612/6.8.1987 г. на НИПК], досега обектът не е бил проучван. Напротив, през последните 20 години мястото е обект на непрекъснати иманярски интервенции. В търсене на „несметни съкровища” през зимата на 2008 г. иманярите правят изкоп в апсидата на църквата. Едва след сигнал на местното ракитовско сдружение „Суткя” и РИМ Пазарджик при съдействието на Община Ракитово е извършен оглед и направен протокол от д-р Емил Иванов (9.5.2009 г.) и екип на НИОНКЦ (12.5.2009 г.).

Националният археологически институт с музей в София (НАИМ) реагира своевременно, като назначава спешни археологически разкопки с ръководители н. с. д-р Андрей Аладжов (НАИМ) и гл. ас. д-р Емил Иванов (БФ на СУ „Св. Климент Охридски”). Комплексът, издигнат върху хълм с надморска височина 1298-1303 m, е ориентиран по дължина в посока североизток-югозапад и е укрепен с крепостна стена, градена от цепен гнайсов камък и бял хоросан. От нея са запазени 43 m предимно откъм изток- югоизток, като на места височината достига 5 до 6 m, а дебелината ѝ- 1.5 до 1.65 m. Някогашната кула откъм юг, външното лице от запад и един отсек на крепостната стена от североизточната страна са разрушени, съобщава сайтът „Двери“.

По стената и във вътрешността на някогашната крепост са направени множество иманярски изкопи. В северния край на крепостта личат основите на правоъгълна сграда с три квадратни ниши – две на южния зид и една на западния. Зидовете са градени от цепен (ломен) камък на кал, като се откриват и множество фрагменти от долиуми, късноантична и средновековна битова керамика. В западната част на крепостта се разкрива вътрешното лице на крепостната стена. Към нея е прилепен под остър ъгъл зид с дължина 3.4 m и дебелина 0.6 m, граден също от цепен камък на калова спойка. На най-високата част и в центъра на комплекса някога се е издигала еднокорабна църква, ориентирана с дългата си ост в почти точен изток- запад.

Наосът на църквата е с вътрешни размери 7.5х4.2 m, притворът- 4.5х4.2 m и преддверието от запад- 3.5х4.2 m. Зидовете на църквата са с дебелина 0.45 m, градени от цепен камък и бял хоросан. По вътрешния овал на апсидата (с вътрешен радиус 1.25 m) беше разкрит единичен слой стенописна украса върху тънка варова замазка. Стенописите са до нивото на запазената градежна височина 1 – 1.1 m. В тях се различават следи от налична някога фигурална композиция – долната част на четири фигури с богослужебно одеяние, насочени, както показва стъпването, към средата на апсидата. Обичайно за този вид композиции и съгласно средновизантийския иконографски канон, характерен за периода от Х век насам, също тук са били изобразени св. отци – литургисти, Св. Василий Велики и Св. Йоан Златоуст, и най- вероятно Св. Григорий Нисийски и Св. Григорий Назиански. Благодарение на здравата хоросанова основа стенописният слой с приблизителна площ 1.25 m е добре съхранен с изключение на местата, унищожени от кореновата система на масивните близо 100- годишни борови дървета.

Наративният стил на оцелелите стенописни фрагменти, както и някои находки от наоса насочват към датировка на църквата не по-рано от ХІІ и не по-късно от ХІV в. Комплексът е престанал да съществува вероятно малко след падането на областта под османско владичество през втората половина на ХІV в. Същевременно други артефакти от проведените археологически разкопки, като вторично ползвани фрагменти от пластичната олтарна преграда, позволяват и по-ранна датировка, която тепърва предстои обективно да се прецизира. Намерената керамиката, макар силно фрагментирана, е изключително разнообразна (палеолитна, тракийска, римска вносна, късноантична и средновековна, включително и от Второто българско царство) и свидетелства за широк хронологичен диапазон. По този начин само се потвърждава предположението, че районът на Чепинското корито е бил заселен без прекъсване от хилядолетия до наши дни. Паралелни църковни паметници в самия днешен град указват за съществуването на организирана християнска община и епископски център тук още през V век.

Римско селище „Ремово“

Това е историческо място, населявано от беси и римляни. Запазени и до днес са галерии от медни и златни рудници. С него е свързана легенда за златен стан (място за сечене на златни и сребърни монети). Има останки от римско селище, стар римски път и древен храм.

На билото се намира м. Джурковица с тракийски некропол. По Ремово виреят редица ендемити, между които жълта и синя перуника, видрица, записани в Червената книга на България.

Планината

Баташка планина е планински рид с местоположение в Западните Родопи, между долините на реките Чепинска, Девинска и Въча, на територията на области Пазарджик и Смолян. Планината има форма на изпъкнала на юг дъга с дължина около 60 км и ширина до 15-20 км и площ около 250 km2. На запад и югозапад долината на Чепинска река и поредица от високи  седловини я отделят от Велийшко-Виденишкия дял на Западните Родопи. На северозапад и север склоновете ии постепенно потъват в Чепинската и Баташката котловина, а след това долината на Стара река я отделят от рида Къркария и Бесапарските ридове. На изток дълбоката долина на река Въча я отделя от рида Чернатица, а на юг каньоновидната долина на Девинска река — от Девинска планина. Планината се състои от три обособени части (ридове): на запад Сюткя (най-висок и най-голям), в средата Баташки рид (Снежнижка част) и на североизток Равногор (най-малък и най-нисък). Климатът е планински с преходноконтинентално влияние. От планината водят началото си два големи десни притока на Марица — Чепинска (с десния си приток Мътница) и Стара река (с десния си приток Равногорска река) и левите притоци на Въча — Девинска река и Гашня.

Източници:

„Православието“,  Венцеслав Кълвачев и „Двери. бг“