Хилядолетната история на Брациговския край е най-добре проучена във времето на Възраждането. По време на преселението на дюлгерите от Слимница, Орешче и Омоцко в малкото селце Брацигово се заселват над 150 фамилии. Те го избират по ред причини и освен, че изграждат храма „Свети Йоан Предтеча“, строят собствените си домове, които също са образци на архитектурата от този период. Една от фамилиите намерили пристан в Брацигово е тази на Петър Джамбазов (1795 – 1874). 

Той е роден тук, наследява занаята от своя баща – Гого Джамбаз, преселник от Слимница. Участва в строежа на сгради в Пловдив, Одрин, Цариград, Трявна, Сливен, Стара Загора, Казанлък, свидетелстват за него авторите на „Брациговските майстори строители“. Бил е интелигентен и ученолюбив, научил е гръцки, турски и румънски език от другите преселници – арумъни и често превеждал, когато тайфата му била наемана от турски или влашки работодатели, които не говорили български.

Често брациговци били викани за строежи и във Влашко (днешна Румъния), където Петър Джамбазов също лесно установявал контакт със собствениците. Жени се около 1825 г. вероятно за момиче също от преселнически род, защото за този период все още е характерна враждата, която съществувала между местното население – мърваците и преселниците, които тук наричали „арнаути.“ Петър Джамбазов става баща на двама синове – първородният Георги (1828 – 1907) и малко по-късно се ражда Васил (1830).  Това е и причината сам да проектира и построи дома си през 184о г. Къщата и до днес е в центъра на града, в непосредствена близост до историческото място Синджирли бунар.

Това е една от най-красивите възрожденски къщи в Брацигово. Разположена на главната чаршия, в нея се влиза през широка порта, която извежда в красив и голям южен двор. Малка портичка извеждала на съседната улица, но тъй като по-късно е променяна регулацията на уличната мрежа в града, тя е била зазидана. Дворът е окрайчен с високи каменни зидове. В него има голяма розоварна, която била ползвана докато в нивите край Брацигово се отглеждал гюл. По-късно е преустроена на лятна кухня.

Къщата е на два етажа. В приземието има два дюкяна, с големи джамлъци и врата откъм улицата. Двураменна дървена стълба води към втория етаж, където има спални помещения и широк салон за прием на гости. Неговите прозорци са насочени към градината. Вторият етаж е еркерно издаден към улицата и прозорците на спалните гледат към нея.

По изработка къщата си кореспондира с несъществуващата вече Кузмова къща в Пазарджик. Тя е с богати дърворезби по вратите и вратите на долапите, а по стените има стенописи.

Постепенно дюлгерството започнало да запада като занаят, предприемчивият Петър Джамбазов се занимавал с отглеждане на гюл, като правил в дома си розово масло, но и то не стигало за изхранването на семейството. Това довело до друго предприемчиво решение – да напуснат пределите на империята, където данъците ставали все по-високи, а доходите намалявали.

В края на 50-те години семейството заминава за Браила, където създават своя фабрика за производство на сапун и свещи, построяват и голяма къща. Бащата Петър Джамбазов е  проектантът на фабриката и новия дом, както и ръководителят на строителството им. Името на фирмата е „Петрович“, тъй като синовете на Джамбазов не искали да приемат предлаганата им от тамошните власти фамилия Петреску, когато приели влашко поданичество. Работата им била спъвана от местните, но упоритостта на двамата братя се оказала несломима и те успели да наложат своите продукти на тамошния пазар.

Техни клиенти били предимно други българи, които се изселили от страната ни непосредствено след ключването на т.нар. Одрински мир през 1829 г., когато над сто хиляди български семейства от Югоизточна България се преселват във Влашко. Българската диаспора в Румъния била доста голяма, а Браила се оказва в центъра на подготовката за ново въоръжено въстание в България.

Историята не е запазила името на майката на Васил и Георги Джамбазови, знае се само, че е от рода на Мишеви. Това става ясно от Кондиката на дюлгерския еснаф, където като майстори са записани двамата ѝ племеници – Зафир и Атанас Мишеви. Те също се установяват в Браила, като Зафир първоначално работи във фабриката на Георги Петрович. По-късно започва собствен бизнес, където съдружник му е неговия брат Атанас. Заради несправедливо обвинение Зафир се самоубива. .

Според сведения на пещерския историк Иван Попов през 1863 г. Георги Петрович се жени за пещерката Султана Горова (1838- 1912), с нея го запознава съпругата на брат му от Сидеровия род в Пещера.

Не e известно къде се е състояла сватбата и дали те имат наследници, това може да се проучи от архивите на Окръжната библиотека в Браила, а също така и от Държавните архиви на Румъния, където се пазят стотици хиляди документи за плащането на данъци от отделните фамилии, както и документи за пристигането им в съответния град или село.  Но е сигурно, че около 1867 г. Георги Петрович и брат му Васил са сред помагачите на сформиралата се чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, която минава Дунав през 1868 г.

Ето какво пише четникът Христо Македонски за семейство Петрович в своите спомени:

„Леенето на куршумите ставаше в дюкяните на Хр. и Радуш Чапъров, Георги Петрович и Юрдан Велеслията, а правенето на фишеците – в дюкяните на дядо Димо Великов от Браила и Панайот Чалъков от Търново, като сменяхме често дюкяните, за да не ни разбере влашкото правителство. С леенето на куршумите стана една случка, която щеше да ни коства живота. Когато се лее куршум и трябва да се вземе от казана, където ври куршумът, лъжицата трябва да бъде топла достатъчно. Това аз знаех и го изпълнявах, но Васил Петрович не знаял и взе та бръкна със студена лъжица в горещия казан. Всичкият разтопен куршум се дигна веднага и се заби в тавана, като гръмна ужасно. Никому никаква повреда. Ние всички останахме здрави и читави и веднага събрахме мълчешком куршума, турихме го тоя немирник отново в казана и продължихме занятието си – леенето на куршумите, но вече с предпазване и без грешки.“

Неуспехът на четата не отказва съзаклятниците. Размириците в пределите на империята тепърва предстоят. Старият Петър Джамбазов не къса връзката с родния си край, той се връща в Брацигово, където умира през 1874 г. Но синовете му запазват къщата, освен това поддържат връзка със съзаклятниците от Априлското въстание през 1876 г. След потушаването на бунта, четнически калпак от Брацигово чрез тях се озовава в Браила. И помага за създаването на първообраза на днешния български трикольор.

„В навечерието на Руско-турската война, българската общност в Браила решава да подари знаме за българските доброволци. То е проектирано от търговеца от Ямбол преселник в Браила – Иван Параскевов. То е трицветно – бяло, зелено и червено. Извезването Параскевов дава на 14-годишната си дъщеря, Стилияна. Платовете са от Виена, перли, златни сърмени конци и метален връх, също са осигурени от Виена. Работата се пази в тайна, продължава почти шест месеца. Знамето е известно като „браилско“. За прототип на златния коронован лъв е ползвана значка от калпака на брациговски въстаник. То никога не участва в бой, но съдбата му отрежда предвидена дълговечност. По време на първото Велико народно събрание в Търново, на 22 март 1979 г., се приема националния герб, а след това започват прения за цветовете на националното знаме. В предложения проект за конституция липсва проект за знаме. На 26 март 1879 се гласува член 23, обявяващ цветовете и подредбата им.“ “ – казва в интервю за БНР д-р Соня Пенкова, директор на Националния военноисторически музей, където то се съхранява в момента.

Знамето е с размери 198 см дължина и 173 см ширина. Цветовете бял, зелен, червен са разположени хоризонтално. В развяващия се край то не завършва равно, а е врязано под форма на лястовича опашка. Върху зелената ивица на лицевата страна на плата със златни конци е извезан коронован лъв, висок 60 см, обърнат на лява хералдическа страна. Над него е избродиран надписът “БЪЛГАРИЯ” (в полукръг), а под символа на три реда е извезан следният текст: “Съ божия воля//и съ силата славного руского царя Александра ІІ-го// Напредъ//”. В долния външен ъгъл на два реда са извезани името на изработилата го девойка, градът и месецът: “Стилиана Ив. Параскевова/Браила, 1877 г., априлий”. Отстрани платът на знамето е със заплетени памучни ресни: с бежов цвят по бялата ивица, зелени по зелената и червени по червената. Знамето е приковано за дървена дръжка, която в горния си край завършва с две дървени сфери с различен диаметър, поставени една над друга. Върху тях е прикован (забит) бронзов осмоконечен кръст, в основата на който има полумесец.

След Освобождението в Брацигово започва строителството на църковната камбанария. Тя е се издига на цели 35 метра височина и почти век е най-високата на Балканския полуостров. Завършена е през 1885 г. , а семейството на Георги Джамбазов подарява камбана за нея. Тя пристига невредима от Браила до Брацигово, но по време на окачването пада и се натрошава. Откарана е за претопяване в Пловдив, там отливат от нея две по-малки камбани, които и днес озвучават родопското градче с гласа си.

Къщата остава собственост на семейството до смъртта на Георги Джамбазов, малко по-късно тя е купена от рода Гюрганини. Повечето брациговци я знаят като Гюрганината къща.

Георги Петрович и семейството му са сред учредителите на Българското книжовно дружество през 1869 г. в Браила, по-късно то се трансформира в БАН. Семейството прави дарения, за да бъде учредено и българско училище в Браила.

Необяснимо

На фасадата на Джамбазовата къща имаше паметна плоча, че в този дом е пребивавал Васил Левски. Това за съжаление не е истина. Няма никакви доказателства, че кракът на Апостола е стъпвал в града. Според Атанас Мишев в мемоарите му, Левски се е срещал лично с Петър Джамбазов. Възможно е това да е станало в Браила. Няма как на 23 ноември 1868 г. Левски да е бил в Брацигово и Пещера, при положение, че е документирано, че в същото време е бил в Букурещ. Първата обиколка на Васил Иванов Кунчев за основаване на комитети в страната започва през януари 1869 г. от Цариград.

Снимки: Личен архив и Исторически музей – Брацигово

За написването на текста са ползвани „Брациговските майстори строители“, „Енциклопедичен речник – Пещера“ от Анастас Пунев, „Страници из миналото на Пещера“ – авторски колектив, „Брацигово“ от Търпо Рашайков, „Из миналото на Брацигово“ от Христо Гюлеметов – Чибис.